Почернено беше селото днеска. От рано биеше клепалото на черквата, дето се сбираха хората, за да изпратят с литургия Хаджи Ивановия син. Млад левент беше Гроздан, тамън направи осемнайсет години. Знаеше момчето четмо и писмо, скоро го гласеше баща му да го отмени малко от сметките, дето правеше покрай търговията си. Ама не му било писано на Грозданчо да види повече от тоз живот. Пък и то туй живот ли беше в тез мрачни години!
Вчера като беше спрял тоз проливен септемврийски дъжд, дечурлигата на чорбаджи Стоян бяха отишли да си играят нещо в гората. И по едно време се върнаха разплакани всички при баща си и му рекоха, че умрял човек има край големия дънер, дето се сбираха да правят разни детски дивотии. Хукна чорбаджията да види що става и тогаз намери Хаджи Ивановия син проснат в мократа трева. През корема беше пронизано тялото му и алена локва прегръщаше трупа му. Прекръсти се три пъти чорбаджи Стоян и грабна на ръце младото момче. А каква ярост забушува в него, само той си знаеше! Още една невинна християнска душа беше отнета от проклетите османлии!
Закара чорбаджията Грозданчо в бащиния му дом. С него мина през толкоз улички в селото, че сума ти народ тръгна с него към Хаджи Ивановата къща. Кръстеха се селяните със сълзи на очи. Знаеха каква мъка е за Хаджиите да загубят единственото си чедо. А първа Хаджийката видя тялото на сина си. Чорбаджи Стоян го остави на тревата под асмата, дето лятото семейството слагаше трапезата да се храни вечер на хладно. Спусна се като орлица към Грозданчо и завика жалостно, та през три махали я чуваха. Излезе тогаз и Хаджи Иван. На стълбата остана като стъписан, щом видя таз ужасна гледка. Ума си не можеше да събере. Зачатка броеницата в ръцете му и скоро сълзите рукнаха от изморените му очи.
Добри хора бяха Хаджи Иванови. Лоша дума с никой в туй село не бяха си казали. Затуй и всеки, който можеше, отиде да изпрати Грозданчо за оня свят. Отдалече се виждаха като мравуняк всичките хора, облечени в черно, дето от черквата, тръгваха заедно към гробищата. Ама освен мъката, заради погубената младост на едно момче, у селяните се надигаше и по-голям страх от преди. Чудеха се какво са сторили пак на турците, та са погнали тяхното село. Питаха се и дали ще се разминат само с таз жертва или и още невинни души ще бъдат отнети...
Като стигнаха гробищата, попът почна да чете няколко реда, преди да пуснат Грозданчо в черната земя. Тогаз една жена вдигна погледа си от ковчега и премига няколко пъти, за да бъде сигурна, че вижда туй, дето беше пред нея.
- Лалка! - извика тя, сочейки зад попа. - Туй е Лалка!
Всички погледнаха натам, дето сочеше пръстът на жената. Там наистина стоеше Лалка. От някъде другаде беше минала и се издигаше над гробовете, влажни още от дъжда. Разчорлена беше косата на девойката. Без престилка беше, а сукманът ѝ не беше много здрав. По бялата ѝ риза имаше размазана кал, примесена с алени петна кръв. Неподвижна беше Лалка, а само с влажните си очи гледаше отдалече ковчега с Грозданчо.
Излезе от множеството вуйчо ѝ Калин. Тръгна забързан към Лалка с още няколко души. Останалите изчакваха да видят какво ще стане, преди попът да продължи с последните си слова за мъртвеца.
- Лалке?! Лалке?! - викаше вуйчо ѝ, доближавайки се бавно към нея. - Де беше, Лалке?! Майка ти и баща ти се поболяха от мъка! И тебе мислеха, че турците са посекли!
Ама Лалка не продумваше. Гледаше с празен поглед и сякаш езика си беше глътната. Понечи да я прегърне вуйчо ѝ, ама тя се отдръпна от него с едно такова ръмжене, все едно за една вечер беше станала диво животно. Учудиха се хората и се спогледаха с недоумение.
- Хайде, Лалке, у вас да те водим – обади с благ глас една бабичка, близка на семейството.
Протегна си ръката тя към девойката и Лалка се хвана за нея като малко дете. Тръгнаха да излизат от гробищата, приковавайки вниманието на всички, покрай които минаваха. Мръсните одежди, раните по лицето и чорлавата коса на момичето, бяха толкоз странни, че хората искаха да знаят какво ѝ се е случило. Ама Лалка не казваше и дума. Затуй решиха да я изчакат да се успокои и тогаз да научат всичко.
Стана веднага от земята, дето коленичеше цяла вечер пред иконостаса майката на Лалка, като чу вратника да се отваря. Погледна тя през прозореца и се развика на мъжа си:
- Петре! Петре! Лалка е тука! Лалка водят!
Петър бакърджията стана като попарен от миндера. Спусна се и той да види право ли казва жена му. И тогаз видя щерка си, водена от бабата и вуйчо си. От щастие се просълзи и излязоха на двора с жена си. Спуснаха се да прегръщат Лалка и да я целуват. Ама по нейното лице ни радост се четеше, ни мъка. Като от восък сякаш беше Лалка.
- Що е станало? - питаше Петър.
- Тъй дойде на гробищата, докато погребвахме Грозданчо – обади се бабичката.
- Дума не иска да каже – каза Лалкиния чичо - Калин.
Петровица хвана щерка си под ръка и я въведе в къщата. Не искаше да пусне Лалка и за миг даже. Откак намериха Грозданчо вчера в гората, Лалка не се вясваше никаква. Под дърво и камък я търсеха, ама ни следа от нея. Най-лошото вече почнаха да си мислят всички, че и с нея е станало. Ама поне тяло да бяха намерили, пък то – нищо! Затуй мира нямаха родителите на Лалка. Петър беше претърсил с другарите си цялата околия, а Петровица от иконите и кандилото поглед не сваляше. И накрая молитвите ѝ бяха чути. Лалка си дойде.
Ама различна беше. Сякаш друга Лалка се завърна. Окъпа я майка ѝ, с чисти дрехи я облече. Косите ѝ среса и ги сплете на плитка. А тя като полужива беше. Нищо не казваше и все в една точка гледаше. Сякаш беше си изгубила разсъдъка.
- От мъка по Грозданчо може да е – казваха жените, дето идваха да питат как е девойката. - Те нали се любеха.
Тъй беше. Лалка и Грозданчо се задяваха по седянките, още щом тя направи шестнадесет години. Всички в селото знаеха, че един за друг ще ги оженят като порасте още малко момата. През туй време само се заиграваха на мегдана, Лалка пееше любовни песни и всички знаеха, че за Гроздан ги реди тез слова. Пък родителите им се радваха на таз любов. Лошо не намираха в нея и бяха готови да ги венчаят. Скоро даже мислеха годежа да направят, та да е сигурна вече работата. Ама на, убиха го Грозданчо! А Лалка без акъл остана!
Седмица мина – две, ама момата по-добре не ставаше. Мъка късаше сърцата на домашните да я гледат такава. Където я сложеха да седне, от там не мърдаше. Сама не почваше да яде, все майка ѝ трябваше да я храни като малко дете. Вечер като си лягаха всички на одъра, тя все кошмари имаше и хълцаше като задавена от плач.
Един ден на вратнята се потропа. Петровица отиде да отвори и видя Грозданчовата майка. Подавка носеше за сина си и да пита Лалка как е. Ама кат разбра, че хич не е на хубаво работата, с мъка рече на Петровица:
- Почернихме се и двете майки! Мойта рожба в земята я зарових, а твойта сякаш душата си е пратила с моя Грозданчо! Ни жива е Лалка, ни умряла...
Същата вечер като си легнаха, Лалка пак почна да се върти наляво и надясно. Мънкаше нещо под носа си и в тъмното се виждаха сълзите, дето капеха от затворените ѝ очи. Петровица не можеше да спи тъй. Гледаше с мъка чедото си и усещаше, че мъжа ѝ същото прави.
- Петре, нещо страшно ми се чини – прошепна тихо в мрака тя. - Гаче Лалка е убила Грозданчо.
- Не думай, жено! - обърна се като попарен към нея Петър. - Какви неща ти идат на ума?!
Петровица зарида и повече не се обади. Ама думите ѝ посадиха семето на съмнението в главата на мъжа ѝ. Дали пък наистина Лалка не беше виновна за смъртта на Гроздан?
На другия ден, като отиде на чаршията да отвори дюкяна си, Петър не спираше да мисли за думите на жена си. И колкото повече ги мислеше тез работи, толкоз по-верни сякаш му се струваха. Чудеше се какво да стори, как да постъпи, та тез мисли да не му личат и да не почнат хората в селото да говорят.
Подир обед, при него отиде Калин. Разпитва го той за Лалка, дали е казала нещо вече. Ама като научи, че промяна у нея няма, рече на шурея си:
- Що не пратите Лалка в женския метох? И без туй за Гроздан я гласяхте да се омъжи, ама ся като го няма него, пък и тя като не е много с разсъдъка си...
- Мъка ми е, Калине! Голяма мъка! Ама знам, че Лалка, ако се не оправи, никой момък няма да я иска.
- Може пък и да се оправи. Най-добре според мене, да я пратите в метоха. Там, знаеш, що хора са се изцелили.
Не го мисли много туй нещо Петър и още след два деня тръгна с каруцата към женския метох. Водеше с него и Петровица, та да оставят щерка си при монахините. Майката игуменка Първолета знаеше за станалото с момата. Затуй я прие с голяма радост в манастира.
- По-добре от Господ, няма кой да я излекува Лалка – рече тя на Лалкините родители.
Взе бохчата, дето Петровица беше приготвила за дъщеря си и ги изпрати да си ходят. Хвана сестра Първолета новата послушница за ръката и я поведе към килията ѝ. Новият дом на Лалка беше прост, ама тя сякаш не правеше вече разлика де се намира. Все някоя монахиня трябваше да ходи да я взима от килията, та да я заведе на литургия или да се наяде. Ама в метоха тя не беше бреме, щото тука всичките жени се бяха научили на милосърдите и да помагат на онез в нужда.
Всеки ден отделяше от времето си игуменката, та да чете на Лалка от Библията. Отиваше в килията ѝ, дето Лалка обикновено беше седнала до прозореца и гледаше навънка. Тя сядаше до нея и тъй поне по един час ѝ четеше Божието слово. Надяваше се един ден поне да даде признак, че я чува, да каже нещо... Ама промяна у Лалка нямаше вече два месеца, откак се появи на гробищата.
В деня на Св. Мина, в метоха идваха християни да се помолят и да се почерпят от празничната трапеза на монахините. От ранни зори започнаха приготовленията на калугериците. Две от тях бяха изпратени от игуменката да изкъпят и да облекат в чисто расо Лалка. Днеска щяха да дойдат майка ѝ и баща ѝ да я видят. Лалка седеше безучастно в туй нещо. Оставяше се монахините да правят с нея каквото си искат. Тамън я съблякоха и тогаз двете калугерици се спогледаха слисани. Прекръстиха се и едната веднага изтича от килията да повика игуменката Първолета. След малко пак се върна. Игуменката и тя влезе в килията. Затвори вратата и погледна към Лалка. Що да види! Ококори си очите и не можеше да повярва. Лалка беше бременна! Коремът ѝ вече беше почнал да се издува, а гърдите ѝ се бяха наляли. Тя без свян стоеше гола в килията и гледаше пак с оня прост поглед, сякаш всякакъв разум отсъстваше от нея.
- Ах ти, гиди кучко мръсна! - провикна се игуменката. - Те са казали хората, че тихите води са най-дълбоки! Нечистива си била, мръснице! Господ да те порази! - Не можеше да се побере в кожата си сестра Първолета. После се обърна към двете монахини и им рече заповеднически: - Съберете ѝ бохчата! Днеска да си я взимат майка ѝ и баща ѝ! Аз такива гювендии в метоха си не ща!
Още същия ден Лалка се прибра в бащиния си дом. Пък нали клюките се носят по-бързо и от вятъра, в селото всички знаеха от калугериците в метоха, че Петровата дъщеря е бременна. Ама от кой, не се знаеше.
- Сигурно ще е от Хаджи Ивановия син туй бебе. Те нали с Грозданчо се задяваха. Сигурно са я направили белята, преди турците да го поразят – говореше се из селото.
Срамът беше увиснал над къщата на Петър бакърджията. Пък туй, че не казваше нищо Лалка, разяждаше отвътре душите на майка ѝ и баща ѝ. Не знаеха вече какво да сторят, кой път да хванат. Из цялото село все за тях говореха. Една вечер Хаджи Иван довтаса с жена си на вратника. Искаха да говорят с Лалка, да я питат дали техният Грозданчо е бащата на рожбата ѝ. Ама и на тях нищо не каза момичето. Пак ни радост, ни мъка издаваха очите ѝ. Празни бяха като на умрял човек.
Първият сняг падна още в края на ноември. Големи бели преспи откъснаха селото от другия свят. В тоз ден у Петровата къща дойде Калин. Сестра му го посрещна като благ гостенин. Откак върнаха Лалка от метоха, той не беше идвал да я види.
- Де е тя сега? - попита угрижен Калин.
- В другата одая. Пак през прозореца гледа – рече му Петровица.
- Ще ида да я видя.
Стана той от миндера и отиде в другата одая. Една цепеница пращеше в огнището и беше топло. Лалка седеше на столче до прозореца и гледаше бялата пелена, постлана на двора. А снежинките още се сипеха от небето тихо, тихо. Калин отиде до нея и я погледна в бадемовите очи. Бялата приказка се отразяваше в тях. Той се подсмихна.
- Ех, Лалке... - рече тихо, почти шепнейки, та да не го чуят в другата одая. - Кой да знае, че тъй ще стане... Исках само да ти направя сефтето, пък то и бебе се пръкна от туй нещо...
Тез думи сякаш пронизаха Лалкиното сърце. Неспокойна стана тя. Не се мърдаше, пак не казваше нищо, ама дишането ѝ се учести. Бързо си поемаше дълбоки глътки въздух и после ги изпущаше да излязат от гръдта ѝ. Споменът за оня септемврийски ден се върна в съзнанието ѝ.
Вуйчо ѝ Калин винаги ѝ беше обръщал много внимание. Той нали беше по-малък брат на майка ѝ, пък и ерген си остана, деца нямаше. Затуй всички мислеха, че толкоз се радваше на Лалка, щото му беше като негово дете. Всеки път като ходеше да странства някъде, да продава бакърите на Петър по чаршиите, той не се връщаше без подарък за Лалка. Радваше се тя на туй и все го прегръщаше със сияещо лице.
После Лалка порасна. На жена вече взе да мяза. Първата ѝ кръв кат дойде, после и гърдите ѝ почнаха да растат, лицето ѝ да се променя. Калин сякаш все се заглеждаше в снагата ѝ, макар да знаеше, че туй е грешна работа. Ама никой не подозираше какви лоши мисли му идеха в главата. Петър не знаеше, че всеки път щом Калин дойдеше у тях, самия Сатана прекрачваше прага на дома му.
През оня фатален ден, Калин се връщаше пак от пазара в едно турско село наблизо. Виждаше, че се задава дъжд и затуй по-напряко мина през гората, а не по пътя. Видя той, че има някой сред дърветата, обсипани в жълти листа. Спря коня си настрана и се доближи пеша, криейки се в храсталаците. Като беше вече на няколко разкрача разстояние от онез, той успя да разпознае Лалка, племенницата му. Беше тя там, до големия дънер, заедно с Гроздан, Хаджи Ивановия син. Момчето беше разголило вратлето на Лалка и го целуваше страстно, сякаш щеше да го изяде. А Лалка тихо стенеше от удоволствие и премаляла от любов по него.
Гледаше туй нещо Калин, а кръвта му забушува във вените. Черна сянка падна пред очите му, а жилите му щяха да изскочат от яд. Той ревнуваше Лалка! Затуй изкара сабята, дето носеше със себе си винаги като беше на път и изскочи неочаквано пред двамата млади. Те се уплашиха, а после се смутиха като го познаха кой е. Тръгнаха да се мъчат да се оправдаят, ама Калин сякаш ни виждаше, ни чуваше. Спусна се той към Грозданчо и прониза тялото му през корема. Запищя Лалка, ама в тоз момент се чу силен тътен от наближаващата буря, та заглуши писъка ѝ. Гроздан падна върху килима от есенни листа, постлан на тревата. Неговата изгора коленичи до него, обляна в сълзи. Мъчеше се Гроздан да ѝ каже нещо за последно, ама душата му го напусна и погледът му се зарея отвъд лицето на любимата му.
- Уби го! Уби го! - викаше Лалка на вуйчо си.
- Честта ти защитих, кучко мръсна! Какви ги вършиш в гората с него?!
- Ний се обичаме! - ревеше Лалка.
Тез думи сякаш вбесиха още повече Калин. Той сграбчи Лалка за ръката и я дигна на крака. Тя не спираше да плаче, а гръдта ѝ още беше разголена. Там сякаш още горяха целувките на Гроздан, който вече лежеше мъртъв. Спусна се Калин към вратлето на девойката и почна да го целува. Тя беше объркана и се мъчеше да се отскубне от него. Ама Калин освирепя. Хвърли я в тревата и се качи върху нея. Като гладен хищник я мачкаше и лигавеше под тежкото си тяло. Лалка правеше опити да се измъкне от хватката му, да извика, но той запуши устата ѝ и не ѝ даваше да помръдне. Като я облада, Калин видя, че до тоз момент, Лалка е била още девица.
Отмаляла, Лалка остана да лежи в листата с празен поглед, реещ се в небето. Още един тътен се чу и тогаз проливен дъжд се изля над гората. Калин стана. Гледаше ту към Лалка, ту към трупа на младия Гроздан. Сърцето му биеше в несвяст. Отиде дой при коня си, дето го чакаше покорно сред дърветата и се върна с него в селото.
Подире, Лалка стана. Кална беше, мръсна. Хвърли се върху тялото на Гроздан и кръвта му попи по дрехите ѝ. Плака, плака, пък накрая тръгна да върви през гората. Мислеше, че отива в селото да вика помощ, ама в друга посока беше поела.
Всичко туй се разигра отново в съзнанието на Лалка. А вуйчо ѝ стоеше до нея и се подсмихваше самодоволно. Хем беше получил туй, дето искаше, хем всичко му се размина и никой нищо не разбра от стореното. Докато гледаше уплашените очи на Лалка, тя изведнъж обърна погледа си към него. Сякаш право в душата му виждаше и туй го уплаши. Усмивката слезе от лицето му. Стресна се, че Лалка може да се оправи и да каже всичко. Отдръпна се от нея и излезе от одаята. А от Лалкините очи се изтърколиха две едри и парещи сълзи.
Още същата вечер, докато имаше поредния кошмар, Лалка пометна. Туй сякаш я успокои. Ни кръвта, дето изтече от нея, ни плода, който изхвърли тялото ѝ я уплашиха. Тя продължаваше да бъде все тъй безумна. След туй заспа тихо и повече никакви кошмари не ѝ се явиха.
Зимата нямаше намерение скоро да си иде. Ден след ден ставаше все по-студено и често се извиваха вихрушки край селото. В един по-спокоен ден обаче, Калин трябваше да иде до турския пазар пак. Оседла той коня си и тръгна рано, още преди първи петли. Тръгна той по пътя през гората, че пак искаше малко време да си спести. По тоз път щеше да иде и да се върне още по видело.
По едно време конят нещо се спря. Уплашен беше. Чудеше се Калин какво му има на добитъка, що тъй цвили уплашено. Поогледа се той, пък тогаз видя по снега стъпки, оставени там от някой хищник. Вълци! Пришпори коня си да тръгва, ама животното не искаше. Опъваше се, опъваше се, пък накрая хвърли Калин от седлото и го остави в снега. В тоз момент от храсталаците, покрити с бял плащ, излязоха пет-шест вълка. Конят на Калин побягна дето му видят очите. Вълците започнаха да се приближават бавно, бавно, с озъбени муцуни и свирепи от глад очи. Калин извади сабята си, готов да се брани. Изведнъж зверовете му се нахвърлиха. Той се мъчеше да се бие с тях, раняваше ги. Но не можа да се спаси. Вълците го разкъсаха и оглождиха до кокал. Чак подир зимата, хората от селото намериха само сабята му. Но за греховете му не узнаха.
© Боян Боев Всички права запазени