Аз тръгвам. Утре. Със самолет. За първи път ми е. Вълнувам се. И ме е страх. От неизвестното. То се казва Швейцария. Какво ме чака там? Знам само за кравите и шоколадите. За часовниците и швейцарските ножчета. Шоколадът е вреден за мен, часовник не нося, от ножчето нямам нужда. Чудя се обаче, дали там всички крави са лилави като в рекламите?
Швайцария... там ще сме много – такива като мен – събрани на едно място. Казват, че било VIP.
Ще чакам, докато някой ми предложи да сме заедно.
Непрекъснато се питам: дали не трябваше да остана при Него. Живяхме двамата около два месеца. Обичах го. И той мен. (Надявам се.) Не си беше непрекъснато вкъщи. Все тичаше нанякъде- вгълбен и унесен. Тогава бях тъжна и неспокойна. Но върнеше ли се, цяла се отразявах в очите му. И ръцете му бяха такива едни... но най-много обичах косите му. Нощем заравях носа си в тях и заспивах щастлива. Понякога се карахме.(Знаете, как е в семействата...) След това бях изнервена и правех разни неща напук. Но най-хубавите ни мигове заедно бяха разходките в парка. Само двамата – аз и Той. Подаряваше ми цялото си внимание и все повтаряше името ми – ту нежно, ту някак престорено строго.
Не знам, дали Той е Голямата Ми Любов. (Може да срещна Голямата Си Любов в Швайцария.) Но Той си остава Той. И знам, че никога няма да го забравя. Такава съм аз.
Вярна до смърт. Обичаща до смърт. КУЧЕ...
© Нина Чилиянска Всички права запазени