Лято е. И няма нищо по-банално от това. Двамата с тебе сме сами. И няма нищо по-сладко от това. Реката размахва пред нас крила от свеж въздух и ни гали с дъхавата си, жива миризма. Дърветата на отсрещния бряг хвърлят дълги сенки върху водата и се опитват да ни достигнат с тъмните си пипала. А ние седим полуголи  под изкривената като уморен старец върба и им се смеем. Слънцето гали мокрите ни тела, пречупено през хлорофила на гората зад нас. Гледам как камъните лежат по средата на реката и чакат водата да начеше и разхлади неравната им кожа. Вдигам глава. Крилете на летящите птици отразяват мекото вечерно слънце и ги карат да приличат на мистични ангелски сенки. Цветовете са някак по-ярки от обикновено, звуците – по-свежи, светът – по-жив.

    -  Къде са другите? – питаш ти и лягаш на тревата до мен.

    - Тръгнаха си.

    - Виж – слънцето вече е паднало ниско над реката. Светлината е идеална за снимки. – усещам как песента на гласа ти се влива бавно в настъпващата вечер.

     Махам кичур коса от лицето ти и през съзнанието ми прескача образът на героиня от булеварден роман. Усмихвам се.

    Беше няколко дни преди миналата Коледа. Когато се прибирах за вкъщи, цялата околност беше овързана в дълбок сняг, пътищата не бяха разчистени  - тук пътищата никога не са разчистени. Прибирах се сама – всички вече ме чакаха вкъщи. Обичам това време от годината – всичко е в топло бяло, носът ти е вечно замръзнал, а нощната светлина на уличните лампите те уверява, че действителността далеч не се изчерпва с прозаичния делник.

    Прибрах се у дома, размених няколко думи с нашите и изхвърчах от нас… всички така или иначе ме бяха чакали прекалено дълго. По това време градчето се пръска по шевовете от ошубени, весели млади хора, нали знаеш. Отидох направо при другите в дискотеката. Бяха окупирали една трета от бара и ме водеха с доста текили. “По дяволите, сега трябва да наваксвам” - постарах се всички да чуят. И действително отдадох цялото си внимание и енергия на това занимание сред неспирно редуване на поздрави и тостове. По едно време, вече напълно убедена, че понятие като студ не съществува, се поогледах около себе си. Видях един огромен, брадясал бастун, седящ до нас на бава. Да, точно това си помислих за тебе тогава. Помня, че седеше сам и пиеше бира, със сериозна, дори сърдита физиономия, а някакви хора идваха от време на време да си размените по някоя дума. Обърнах внимание на бръчиците, които се образуваха по челото ти, когато говореше с тях. Когато човек е пиян, обръща внимание на странни неща. Цяла вечер се въртях около теб в нещо, което може би приличаше на танц. А ти стоя цяла вечер - непоклатим и неумолим, и само повдигаше вежди.

     - Кой беше тоя, дето седеше цяла вечер до нас снощи? – на обедно кафе с прилично главоболие заразпитвах Биляна.

    - Е, как, не познаваш ли Веско? Беше от нащата гимназията – две години преди нас завърши. – махмурлукът очевидно и нея не беше пощадил. Но пък й отиваха слънчеви очила дори във виелицата навън.

    - Да бе, и да не си го спомням – не ми се вярва.

    - Ще ви запозная като го видим другия път. Той е особняк малко, между другото. Аз не знам изобщо как се е навил да стъпи в дискотеката.

    - Защо особняк? – не спирах да любопитствам аз.

    - Не знам де, аз не го познавам кой знае колко добре. Ама Викторчо, нали го знаеш – дето ми е съсед, той е доста близък с него – седял си, вика, рисувал си някакви там картини, не обичал много, много да се вижда с хора. Творец бил. Аз си мисля, че е обикновен темерут. – каза Биляна и се опита да направи кисела усмивка.

Донесоха ни кафето и някакви палачинки. Чудех се дали ще помогнат или ще ме пратят направо към тоалетната.

    - И какво, хареса го значи? – продължи тя, докато разбъркваше кафето си. – Крайно време беше да ти хване някой окото. Стара мома ще си останеш с тия твои книги, дето си се заровила в тях.

    От отварянето на вратата на кафето в гърба ме лъхна свеж въздух, който, слава богу, разкара аромата на скапаната палачинка.

    - А, като говорим… Викторе, елате при нас, ние сме само двете. Ще се съберем.

    - Привет, момичета. Как сте? -

    - Как ти изглеждаме, Вики? Чакаме да сме сигурни, че сме изтрезнели. Сядайте.

    - Познавате Веско, нали? – попита Виктор и седна до Биляна. Колко години станаха откакто ù върви по задника?

    Поех дълбоко въздух, когато седна до мен. Добре, че не бях в пълно кондиция, че иначе съм сигурна, че сърцето ми щеше да изскочи.

    - Аз съм Калина. Приятно ми е. – измрънках аз.

    Ти само кимна сухо.

    Седяхме в топлото, затъмнено от цигарен дим кафе повече от час. Аз дадох всичко от себе си, разказах най-забавните си истории и те дори разсмяха другите. Но не теб. После всички си тръгнахме от кафето. Аз заминах за София изтрезняла.

    Ти слагаш ръката си върху рамото ми и доближаваш главата си до моята. Усещам как силното ти жилаво тяло провежда живота чак от дълбините на Земята и се притискам по силно до теб, за да си открадна малко живот и аз.

    - Мислиш ли, че е възможно човек да запечата някой момент? И да си остане в някакъв древен мотив от неизказаната Вечност. Струва ми се, че  целия свят е заспал  точно тук, точно сега – казвам аз и веднага ме обзема чувството на свещена глупост, но бързо ми минава, защото съм до теб. – Обзалагам се, че на това място, например, времето е спряло и от време на време се сеща да си смени дрехите. На бас, че тази жаба е била там миналата година по същото време и че ще тук и догодина.

    Ти се усмихваш на глупостта ми.

    - Били, защо само ме мъкнеш по разни барове…Стара се чувствам вече… Гледай, пълно е с тиинейджъри навсякъде… - мрънках на влизане.

    - Добре. Докато не почнеш да използваш “юноша”, още има надежда за тебе. Хайде, влизай. Колегите ми трябва да са тук някъде.

    Но аз вече не се оглеждах за колегите й. На сепарето до вратата седеше ти с някаква компания. Отпиваше от чашата и се смееше, докато някакви хора ти говореха.  

Отидох при другите и се опитах да си мисля, че те няма. Говорих с някакви непознати мъже, дори дадох телефона си на един и се постарах да налея в гърлото си подобаващо количество мартини. Кога и как съм решила да отида при теб не помня. Но определено вече ми беше трудно да се държа на високите си обувки.

    - Здравей -  казах в опит да надвикам музиката.

    Изгледа ме смутен за миг:

    - Здрасти. Калина, нали?

    - Поооомниш ме значи. Това е толкова прекрасно.

    - Не забравям момичета, които виждам три пъти, но нито веднъж трезви. – изкриви тънките си устни в едностранна усмивка. – Впечатляващо си е, по един или друг начин.

    - Ааааа, видял си ме онази вечер значиииии… - бях повече от пиянски доволна.

    Няколко секунди се чуваше само музиката.

    - Може ли да седна при вас за малко? Там започна да става скучно… - посочих с чашата мартини в ръка приятелите си и разлях половината. Изгледах я тъжно.

    - Щом искаш…

    - Иииии, винаги ли говориш толкова много?

    - Точно толкова, колкото имам да кажа – отново се усмихна. Мисля, че и ти беше пиян онази нощ. Проследих глупаво с поглед как слагаш ръката си на дивана зад мен и се приближаваш, за да седнеш по-близо.

    - Ето точно това не трябва да казваш, ако искаш да започнеш разговор с някой. – глътнах  и последната си капка от чашата.

    - Сигурно.

    - Добрееем, няма да ти досаждам повече с приказки. Понякога май говоря твърде много. Сбогом – драматично отсякох и се заклатушках към масата си.

    Точно се чудех къде са се дянали всички, когато усетих ръцете ти на кръста си и гласът ти в ухото ми (сигурна съм, че се влюбих в него, преди да се влюбя в теб):

    - Приятелите ти май са те изоставили.

    - Сигурна съм, че нещо ги е накарало. Ще се прибирам и аз.

    - Сама? По това време?

    - Не съм малка. – завъртях се с цялото си останало достойнство.

    Залитнах и ти ме хвана.

    - В никакъв случай – изгледа ме от горе до долу. – Хайде да ти вземем палтото и да те водим да спиш.

    Не помня нищо от пътя до вкъщи. Но помня, че ме заведе до вратата.

    - Можеш ли да се справиш от тук? - сигурно си ме попитал.

    - Харесвш ми – чух се да казвам.

    - Хаха. В това състояние и шимпанзе да бях, щеше да ме харесаш.

    - Сигурно – казах аз. – Сбогом.

   Докато безуспешно се опитвах да нацеля ключа в ключалката, отново усетих лицето ти до моето. Обърнах се и сложих ръце на гърдите ти. Целуна ме. И аз изтрезнях, и се опияних наново за миг.

    - Може би и ти ми харесваш – прошепна ти.

    - И сега какво? – попитах също толкова тихо.

    - Сега ще ти кажа лека нощ.

    - Само толкова?

    - Толкова. Лека нощ – каза и си тръгна.

    - Хaйде и ние да останем при жабата. – продължавам аз. – Аз ще драскам глупостите си, а ти ще ме лъжеш, че струват нещо.

    - Обичам те – казваш с тих, гърлен глас на ухото ми и тръпки на безкрайна енергия преминават през цялото ми тяло.

    - Знаеш ли за какво искам да пиша?

    - За какво?

    - За любовта в хората. – Размахвам ръце и прегръщам голяма порция въздух.

    - Хахахаха. Ами...пиши. – ставаш и отиваш до купчината с дрехи, за да запалиш цигара.

    Понадигам се и аз, та да не разпилея случайно някоя частица от теб из тревата.

    - Не е толкова лесно. Знаеш ли колко приказки за любовта са казани?

    И знаеш ли колко от тях са празни, глупави, парадни и префърцунени. Все едно някой е надянал върху изреченията си циркаджийски костюм и гордо друса пискюлите по него. А любовта е проста. Не иска кой знае колко големи фрази и велики мисли, защото започва и завършва сама със себе си...  дай ми да си дръпна от цигарата...като хубавата музика – не можеш да я наречеш някак си. Ако се опиташ, излизат само глупави думи. Мисля, че всички красиви думи за любовта вече са казани. За мене нищо не са оствили.Само едно не мога да разбера – ако този миг вече някой някъде го е преживял, защо, по дяволите на мене ми се струва толкова единствени и неповторим?

    - Защото е наш.

    - Сигурно и това вече някой го е казал.

    - Това искаше да кажа, нали?

    - Да! Благодаря ти! – кимвам аз и си дърпам отново от цигарата ти.

    Усмихваш се отново и димът излиза на сладникаво-парещи кълба от тънките ти устни:

    - И какво да направим по въпроса? – питаш ме.

    - Сигурно трябва да се постараеш да получа вдъхновение – този път не толкова глупаво се усмихвам аз.

    В голямата ти ръка цигарата стои като горяща дневна светулка, която се мъчи да избяга през пръстите ти. Доближаваш я отново до лицето си:

    - Калина, одобриха ме за стажа в Париж.Заминавам веднага щом си оправя документите.

    - Ех, маме, сега точно да се прибереш. Ще ходим с баща ти на погребение утре. – казва майка ми, докато ми слага вечерята. – Няма да можем да те видим като хората, а ти сигурно пак след два дена ще се юрнеш на някъде.

    - На кой на погребението ще ходите?

    - На счетоводителката на баща ти. От рак почина жената, толкова време се мъчи. Ти може и да си я виждала – леля ти Ваня. Сина й трябва да е малко по-голям от тебе. Може да си го виждала, в гимназията май е учил – Веселин се казва.

    - Да, знам го – казах аз и се опитах да преглътна.

    - Голяма мъка беше. Той баща ти ми разказва. Само двамата си били, мъжът й ги напуснал преди години още, тя последните месеци на легло, не може да мръдне. Момчето прекъснало университета, прибрало се да я гледа. Мъка голяма! Чукай затова на дърво, да сме живи и здрави.

    Не бях вече гладна.

    На другата вечер си търсех пейка в парка, за да чета и да се порадвам на времето. Видях те да седиш със запалена цигара в ръка. Чудех се дали е по-глупаво да те заговоря или по-ужасно да отмина. Тогава ти вдигна глава:

    - Здравей. – Беше пиян.

    - Здравей.  – Бързах да отмина и да те оставя насаме с мислите ти. Умирах от неудобство.

    - Няма ли да седнеш при мен?

    - Искаш ли?

    - Щом те питам.

    Седнах и скръсих смутена ръце в скута си. Не знаех какво да кажа, а Бог знае, че рядко ми се случва.

    - Аз… - започнах.

    - Може ли да те прегърна?

    Преди да съм ти отговорила, се беше свил надве и сложил глава на рамото ми. Останахме там до късно през нощта. Тихи. Когато се стъмни, поплаках малко вместо теб.

    Първия щурец запява банално някъде далеч.

    Ето ни двамата – лежим на меката трева, застинали в налудничавия миг на негласна емоция, в който време няма, а обич е само увяхнала дума. И този миг единствено е безценен, защото е последния преди да разбера думите, преди умът да прати глухите ми сълзи.

    Ако всичко е толкова банално, защо тогава боли както нищо друго на света?