Лято е. И няма нищо по-банално от това. Двамата с тебе сме сами. И няма нищо по-сладко от това. Реката размахва пред нас крила от свеж въздух и ни гали с дъхавата си, жива миризма. Дърветата на отсрещния бряг хвърлят дълги сенки върху водата и се опитват да ни достигнат с тъмните си пипала. А ние седим полуголи под изкривената като уморен старец върба и им се смеем. Слънцето гали мокрите ни тела, пречупено през хлорофила на гората зад нас. Гледам как камъните лежат по средата на реката и чакат водата да начеше и разхлади неравната им кожа. Вдигам глава. Крилете на летящите птици отразяват мекото вечерно слънце и ги карат да приличат на мистични ангелски сенки. Цветовете са някак по-ярки от обикновено, звуците – по-свежи, светът – по-жив.
- Къде са другите? – питаш ти и лягаш на тревата до мен.
- Тръгнаха си.
- Виж – слънцето вече е паднало ниско над реката. Светлината е идеална за снимки. – усещам как песента на гласа ти се влива бавно в настъпващата вечер.
Махам кичур коса от лицето т ...