10.12.2014 г., 7:42 ч.

Леамианар 

  Проза » Фантастика и фентъзи
718 0 0
10 мин за четене

                                                                           

       Река Леамианар. Някогашните й скромни, почти срамежливи поточета незабележимо подхранващи в продължение на векове, я бяха превърнали в необятна водна шир. Дъждовните есенни дни обуславяха непокорната сила на теченията й, които все повече заплашваха да излязат извън руслото й и да залеят бреговете стягащи я в сух пясъчен обков. Непокорната мощ на Леамианар разчиташе и на топящите се снегове откъм северната страна на скалните масиви, опасващи необятната площ на планините. Планини, чиито хребети съчетаваха буйна зеленина, в контраст с пустите прашни склонове прорязващи сърцевината им. Сърцевината на Драганероу.
       Легендите за величието на недостъпните, на пръв поглед Планини Драганероу предшестваха тези за страшните битки водели се сред платата в подножието им. Отломките от ерозиралите върхове, наслоени и образували огромен блок от пясъчник, предоставяли обширна територия за сражения между народите имали куража да прекосят пустошта деляща ги от редицата масиви. Оцелели през изнурителните седмици под палещото слънце, оскъдни запаси вода и дали немалко жертви - най-накрая стигнали до заветната прохлада на река Леамианар, отрядите с възхищение се взирали в извисяващите се в мъглявата далечина грамада скали. И все пак осъзнавайки, че трудностите лежащи пред тях заличават тежестта на изпитаните досега болка, страх и умора. Съзнанието им изцяло се е завладявало от мисълта за предстоящите сражения - за надмощие, чест и неоспоримо право на владеене, на описаните територии. Не един боен зов е отеквал и замирал завинаги сред сивите руини. Не едно звънтене на нащърбена от страшни удари секира е предвещавало смъртта за мнозина врагове. Не един воин е падал покосен, кръвта му попила в прахта и не едни тленни останки именно Леамианар е поела в хладната си прегръдка и осигурила вечен покой на тези, които никога повече няма да се завърнат у дома.
       Заветното „у дома”... А какво означаваше `дом`за повечето раси, населяващи равнините, ниските долини, гористите възвишения, оголените хълмове и тучните пасища на земята, която описваме? Бяха ли дом великолепните кралства на владетелите за техните верни поданици? Бяха ли дом стройните къщички наредени уютно в някоя китна долинка за мирните жители, които с труд и любов бяха ги построили? Непретенциозните, сътворени с подръчни средства палатки в лагерите на чергаруващите племена? Чувстваха ли се у дома си всички тези, които населяваха дадена територия до момента, в който вражески орди нахлуят, разхитят всичко що е ценно, пролеят немалко кръв и оставят след себе си пепел и разруха? Дори тези, които биваха отблъснати след продължителни обсади - покосяваха не един воин защитаващ семейството си, не една жена биваше съсечена, предпочела да умре сражавайки се пред възможността да бъде поробена. Не едно невръстно дете, не едно пеленаче биваше изтръгнато от ръцете на майка си и жалните им викове се извисяваха към небесата под жилещия звук на камшици.
       Смутни времена. Неспокойни. Необещаващи сигурност, подсказващи колебливи настроения и полъх на недоловима страховита заплаха. Предвещаващи промяна. Промяна за тези, които стръвно я желаеха и за тези, които дори не подозираха за нея. Видимо разпределените територии не гарантираха безопасност на никого - нито на многочислените отряди войнствени племена, нито на разпокъсаните останки на някогашните велики съюзи между народите - мирно обитаващи различни кътчета на Далечната Земя. 
       Разпръснати из повечето централни части можеха да се видят малки, но сплотени общности - често представляващи сгушени селца. Селца, в центъра на които сновяха дузина яки мъже, вършещи повечето от обичайните за тях занимания. Част от тях издигаха нови и нови постройки за живеене - успоредно с ковачите, чиито неуморни жилести ръце сътворяваха остриета за бой, принадлежности и сечива за бита. Други с първите лъчи на слънцето напускаха бивака и едва към залез слънце се връщаха със сериозни, но победоносни лица и окървавени копия - нарамили прътове, крепящи убития дивеч. Имаше и такива, които редом с жените разширяваха определените за посеви ниви, изплитаха умело рибарски мрежи. Осигуряваха стабилността на оградите, сечаха дърва и се грижеха за по-възрастните членове на общността, чиито бойни дни отдавна бяха зад гърба им. Децата весело огласяха чистия въздух - играейки си, често непослушни, но допринасящи за невинното щастие, което беше незаменима част от надеждата, че всичко е и ще бъде наред.
       Тарауинор беше едно от тези общества, чиито жители гордо носиха прозвището Тарауи. Ако попитате най-възрастния жител в Тарауинор дали помни кога е създадено мястото, което обитава - той кротко ще кимне с глава и ще ви подкани с жест да седнете и да изслушате историята на селцето. Може дори ненарочно да се отклони малко и да ви разкаже част от своята собствена история. Но няма да останете разочаровани, нито ще ви доскучае. В компанията на видимо мъдрия сладкодумен старец и гарафа вино - специалитет на Тарауи с опияняващ дъх на малини. Обвити в нежна прохлада на дебелата сянка, която гигантско дърво разпростира над вас и неколцина къщи, наблюдавайки ситните палави кръгчета, които събеседникът ви пуща от ръчно изпечената лула - подгонени от лекия ветрец, типичен за спокойното време на селцето. Докато вие научавате за миналото на Тарауинор и пред вас оживяват трогващи и вълнуващи сцени от първите дни на заселниците, техните радости и несгоди - ние ще се пренесем на десетки левги от тази мирна обстановка и ще се потопим в съвсем друга атмосфера.
                                                                          - - - 

       - „Бертуа!”- мощен вик огласи короните на приведените иглолистни дръвчета, съставляващи част от разнообразната зеленина в гората. Пороят заглуши гласа на широкоплещестия мъж и го накара за втори път да нададе глас. Повикът му остана без отговор. Застанал под разперените клони на вековен бор, леко наклонил глава за да не се допира до дразнещите кожата иглички Алвар се огледа. Почти нищо не се виждаше от водната стена изливаща се от всички страни. Спътникът му трябваше да е точно зад него, а го нямаше. Бяха се разбрали да вървят бързо един зад друг, докато не стигнат до някое скромно, но сигурно укритие. Не беше сигурен по каква причина се е отклонил. Дървото засега му осигуряваше прилична защита срещу водната стихия. 
       Махна мократа качулка, прилепнала неудобно към главата му и освободи косата под нея. Разпиляла се по раменете му - необичайното в нея беше цветът й, а не дължината - почти всички представители на северните народи се славеха с дългите си коси. Символ на сила и могъщество, свобода и изтънченост. Такива излъчваше и Алвар със сиво-сребристата си коса, чертите на лицето си и внушителната си фигура. Лицето му - спокойно и носещо следите на времето, не издаваше излишни емоции. Освен очите му - черни, имаха цвета на лъскав обсидиан. Погледът - дълбок и проникновен, като че нищо не можеше да убегне на вниманието му. Мощното тяло на северняка беше загърнато от тъмнозелен плащ, чиято качулка току-що беше отметнал. Отдолу беше навлечен с прилягаща му ризница- тежка, но и изключително здрава. Неведнъж отразила вражеско острие. През гръдния му кош минаваше широка кожена лента, за която беше закачено оръжието на гърба. 
       Двуръчният меч безброй път беше разбивал черепите на враговете му, отсичал върховете на копията им и забивал се с неутолима жажда в гърдите на тези, които някога се се осмелявали да се изправят срещу Алвар. Широкото острие проблясваше на светлината, на следобедното слънце. Капките дъжд се стичаха бързо в неопределен ритъм по дължината му, сякаш отмерваха с нетърпение времето до следващото сражение. Дръжката на меча беше омотана с необработена кожа, за да може по-трудно да бъде избито оръжието от ръцете на въртящия го. Неголяма, почти скрита кама - отстрани на бедрото му загатваше, че дори лишен от
 меча си, Алвар няма да се предаде лесно. Ботушите, в които се покояха големите му крака не издаваха с нищо, че в тях има още някое острие. Бяха пристегнати с ленти, които изкусно им придаваха простичък, но красив вид.
       Взирайки се през пороя, Алвар щеше да извика за пореден път името на спътника си, когато дочу зад себе си бързи стъпки и калта зад него се размести с меко и шляпащо джвакане. Нечии обувки не намираха за необходимо да пазят тишина, въпреки заглушаващия звуците дъжд. Севернякът се извърна почти мигновено, посягайки към бедрото си. Клоните не му позволяваха да се пресегне за меча си, а и едва ли можеше да го размаха в тясното пространство. Ръката стрелнала се бързо за да извади тънкото жилещо острие се отпусна спокойно. Приближилият се беше спътникът му. Беше Бертуа.

       -„Алвар!” - Високата прогизнала фигура - припряно и без никакво притеснение се намъкна под дървото и се облегна на смолистия ствол. Говорещият беше без качулка, водата течеше на вадички по сравнително късата му червеникава коса. - „Алвар! Погледни!

Севернякът се вгледа в протегнатите ръце на спътника си. Гъби..


       - „А ти каза, че нищо няма да намерим и днес. Видя ли? Тъкмо минавахме редицата брезови дървета, които ни се падаха отляво и ги съзрях. Гъби. Цяла полянка! Наизскочили наивно като че заради дъжда. И ти извиках да поспреш за малко, ти не чуваш - бързаш напред. Докато обера повечето от тях вече те бях изгубил от поглед. Викам си - няма да те намеря, но ето че на. Само дето поизгубих няколко от тях докато стигна дотук.” - Бертуа гордо кимна към протегнатите си ръце, пълни с немного фино откъснатите пънчета и шапчици. Примесени с кал, клечици и най-вероятно някоя удавена буболечка за разнообразие.
       Севернякът искаше да спомене вероятността 
да се изгубят и вероятно да се лутат с часове в търсене един на друг заради своеволната постъпка на приятеля му.  И двамата бяха опитни следотърсачи, но почти нищо не можеше да помогне на четеца, на следи след такъв бурен дъжд - заличаващ всички доказателства, че някой някога е стъпвал по размекнатата почва. Но пред вида на скромната, но питателна храна - реши да не се заяжда напразно и кимна одобрително:

       - „Много добре. Най-сетне ще сложим нещо в стомасите си. Последната питка, която разделихме вчера така и не стигна да залъже глада. Да изчакаме пороят да стихне и ще потърсим начин да ги сготвим някъде на по-сухо.” - отметна глава и преглътна, кой знае кога щеше да им се удаде тази възможност.
       - „Наистина ли мислиш, че ще намерим сухо укритие, със сухи дървета, където ще можем да накладем и разпалим хубав огън и да сварим чудесна и гореща супа? Не мисля, Алвар. Предлагам ти да ги оползотворим сурови - и без това са по-полезни в този си вид. Стига да не съм откъснал разсеяно някоя леко отровна, разбира се.” - Бертуа изсипа доста повече от половината гъби в широките длани на спътника си. - „Яж. Аз успях да изям двадесетина още на място докато ги късах.
       Алвар подозираше, че приятелят му вероятно си измисляше само за да му отстъпи по-голямата част от яденето, но прие с благодарност предложената му храна. Отделяйки клечките, калта и тук-там някое листо - почистваше всяка гъба и след това я изяждаше. Това малко угощение щеше да им дойде добре и на двамата. Вече чувстваше положителното въздействие след първите няколко хапки. Водата не представляваше трудност за набавяне, не едно поточе, не една рекичка пресичаше пътя им - пълнеха си манерките почти всекиден. Но храната.. Не им беше попадал дивеч, не бяха зърнали и една кошута сред шубраците, която да падне под звука на звънтяща тетива и да им послужи за храна. От седмици бяха изразходвали максимално пестеливо всичките си запаси и едва вчера довършиха последната от десетте питки, които любимата на Бертуа беше загърнала грижливо за из път. 
       Севернякът знаеше, че сърцето на спътника му се стремеше именно към нея, към онази, чиито ръце изкусно бяха омесили и изпекли вкусните ръжени изкушения. Към уюта на домашното огнище, към топлината на познатите места. Но пътят по който бяха поели неумолимо увеличаваше разстоянието между тях и родното му селце Тарауинор. Алвар отправи поглед към лицето му - все още мокро и замислено дъвчещо. Очите му бяха леко замъглени,сякаш отразяващи в сърцевината на синевата си отскачащата вода край тях. 
     
       За разлика от самия него - Бертуа не се отличаваше с внушаващо телосложение, беше по-висок - атлетичност и гъвкавост в движенията му не липсваше. Неведнъж се учудваше на издръжливостта,която показваше по време на дългия изнурителен преход. Сякаш предпочиташе лекото облекло, движеше се без броня или ризница, оръжията му представляваха простичък лък, колчан със саморъчно издялкани стрели и дълъг изключително остър кинжал.
Обувките му не бяха толкова масивни колкото неговите, леко стъпваха и почти не оставяха отпечатък по земята. В схватка не се хвърляше лекомислено, не беше и от лесно палещите се воини, които скачат в бой я заради някоя по-тежка обида, я заради счупена халба медовина. Но когато се биеше -  биеше се с лекота, с някакъв див възторг и изписана усмивка на лицето. Като че за него не беше вероятно смъртта да го впримчи в кокалестите си ръце, като че ли се изплъзваше на милиметри от някой жесток удар и нанасяше ответен - още по-страшен.

~~~ (Ще се продължим ли с теб? Ще поживеем и ще видим..) ~~~

© Ростислав Аврамов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??