ЛЕБЕДОВА    ПЕСЕН

      Вече три денонощия старият лежеше върху проядения от червеи креват. През деня втренчваше невиждащи очи в ъгъла на опушения таван, където между гредите бе разперила криле голяма черна паяжина. Не разговаряше с никого. Нощем мъчително кашляше, давеше се и тежко плюеше в един празен буркан. Вслушваше се в хриптящия резонанс на гърдите си безучастно.

       Това, което ставаше около него, вече нямаше значение.   Примирен се подчиняваше на всичко, а не желаеше нищо. Чуваше суетящите се наоколо стъпки -  понякога тежки и снизходителни, понякога плахи. Имаше странното усещане, че е с извадени вътрешности, натъпкан със слама и отново грижливо зашит. Чувствата го бяха напуснали - нямаше болка, гняв, съжаление... Обхванат от лекота и спокойствие, любопитно наблюдаваше как при всяко отваряне на вратата паяжината невротично потреперва, после се успокоява и застива в ново очакване.

... Така  се чувствуваше, когато беше още момче. По Голяма Богородица след жетва ходеше с майка си в съседното село на църква. Едва дочакваше края на службата, за да се нареди в редицата и да приеме светото причастие. Сребърната лъжичка  вино и късчето нафора слагаха край на тридневния глад и обещаваха

свеж въздух, светлина и нещо хубаво. Хубавото беше симида, който купуваха от близката фурна -  ароматен, със зачервена кора и съвсем топъл. Ядеше лакомо,

скъпернически събираше трохите в шепа, а в душата му пърхаше онова необяснимо,  радостно чувство...

      Усети, че  прави опит да се усмихне, но не успя. Изсъхналата кожа около хлътналите устни не се подчини, но това не го огорчи.

       Вчера го изкъпаха като дете в голямото корито. Съблякоха го и на ръце го положиха в него. После грижливо го сапунисваха - не  се съпротивяваше. Мълчеше и слушаше как в килера тежко трополи плъх. Погледна тялото си и се учуди. Беше се превърнал в скелет, покрит с жълта, набръчкана кожа. Завиха го в топла хавлия, миришеща на нафталин. Някой сподавено изхлипа. Погледна нагоре и видя дъщеря си. ”Колко лесно плачат жените.” - помисли си той с безразличие.

         А само преди три нощи тя лежеше тук, до него. Страхът пълзеше във мрака

на стаята и стискаше със студени пръсти гърлата им. Преструваха се, че спят. Всеки мислеше, че ако затвори очи, другият ще си тръгне... Слушаше тежкото й дишане и следеше всяко нейно движение. Не искаше, не трябваше да го оставя сам в тая стая, в тоя свят...

          Януарското утро едва надникна през опушения прозорец. Беше студено и

мрачно. Тя спусна мъчително краката си на пода и бавно се изправи. Трябваше на всяка цена да запали печката. Вчера беше успяла да сложи няколко сухи дървета и парче стар вестник в нея. Посегна към полицата за кибрит. Нямаше сили.

Беше й много лошо, но не искаше той да разбере това. Пръстите й отказваха да

държат запалената клечка. Стисна зъби и с последни усилия запали нова. Тоя път успя. Хартията пламна и огънят заблиза лакомо дърветата. Изведнъж я обхвана слабост, зави й се свят. Едва се добра до кревата, строполи се на него и затвори очи. Той уплашено се развика:

- Златке, Злате мо, кажи ми нещо,  мо Златке! Защо мълчиш, много ли ти е зле, мо Златке? Да ида, да викна на бачо Ристо, че да се обади на докторчето.

- Нищо ми не е, Пене, нищо... Леж си ти, не се кахъри... - отвърна с много тих глас тя. Но беше равен, без оная гальовна нотка, която сгряваше душата му. Това още повече го изплаши. Тогава видя краката  й - отекли като нажилени от оси.Това го накара да вземе твърдо решение.

      Няколко пъти   се опита да се изправи, но безуспешно. Винаги го правеше с нейна помощ, а сега трябваше да се справи сам. От напрежение челото му се покри с капчици пот, но не трябваше да се предава. Изхитри се и се премести в горния край на кревата. Там бяха стената, масата и той искаше да ги използува. С лявата си ръка държеше бастуна, а с дясната се вкопчи в масата. Тоя път напрегна цялата си воля. Жилите на врата му се издуха от напрежение. Псуваше и себе си, и склерозата. Отдавна не беше псувал, а от очите му потекоха безпомощни сълзи. Успя, най-после успя! Изправи се разкрачен и стиснал здраво в ръце двата бастуна. Не обу цървули, за да не се подхлъзне по изцъклената земя. Само по вълнени чорапи заситни като току-що проходило дете. Отвори вратника и излезе на пътя. Огледа се, но не видя жива душа. Беше кучешки студ и шепата старци в това затънтено село се криеха в къщурките си, Започна да вика припряно и отчаяно с дрезгав глас. Молеше се дано някой да го чуе и се обади:

- Ей, хора-а-а-а! Помогнете бе, хора-а-а-а! Тук човек умира бе, хора-а-а-а!

         Някъде злобно и продължително се разлая куче и той млъкна. Помисли си, че може би са го чули и тревожно зачака. Нямаше никой. Чувствуваше, че замръзва. Отвън го вледеняваше тънкият леден вятър, а отвътре страха, че може би вече е късно. В това време като по чудо от завоя се показа автобус. Той замаха и завика като луд. Автобусът спря и слязоха двама души. Позна единия - беше Ристо. Тръгна срещу него и зафъфли с премръзнали устни:

- Ристе, бързо, батьовото, че Злата е зле! Обади се по телефона на докторчето, че да дойде и да я види! Ама му кажи да побърза, щото тя е много зле и не може да чака!

- Добре, добре, аз ей сегичка ша му са обадя, ама първом да ти помогна да се прибереш у дома, че тук ша кокалясаш съвсем!

           Когато влязоха, тя лежеше все така неподвижно, притворила очи. Ристо се наведе над нея и тихо я заговори:

- Златке, чуваш ли, Златке! Аз съм Ристо. Дойдох да ти кажа, че докторчето ша дойде да та прегледа. Може и в болницата да та вземе, та ако можеш си приготви нещо и не са кахъри. Ние ша дойдем...

- Ще, ще, Ристе - отвори бавно очи тя и се опита да се усмихне. Погледът й беше тъжен и примирен като на смъртно ранена  птица. Когато Ристо излезе, тя като че ли се пооживи. Стана, пъшкайки леко, откачи от дрешника новото си палто и го облече. После завърза главата си с пъстрата кърпа, която й беше купил от града. Зачака облегната на възглавницата. Той присегна към чекмеджето на масата, отвори го и взе плика с парите. Не бяха много, но знаеше, че ще им трябват. Отброи сто лева и й ги подаде.

- У- у- у, Пене, за какво са ми толкова пари! Чунким на панаир ша ходя! - и хвана ръката му, за да я отблъсне, но той упорито пъхна парите в пазвата на плетения й елек. Задържа ръката й и я погледна с поглед, който й казваше онова, което устата не можеше. Тя не издържа. Погледна встрани и занарежда:

- Не знам колко ша ма остави в болницата докторчето, но ти не се кахъри! Като дойде Ристо, ша му заръчам да не та забравят с неговата Руска. Могат сутрин една попарка да ти сторват, па и юфкица да ти сваряват... Ша им дадеш купоните да ти носят хляба, пък и кисело мляко да ти купуват от магазина...

           Умори се от многословието си и пак затвори очи.

            Когато докторът я отведе, той даже не успя да се сбогува с нея. Срамуваше се в присъствието на младия човек да разкрие душата си. И никога нямаше да си го прости...

- Не се притеснявай, дядо Пеньо! Ще ремонтирам стрина Злата и ще ти я върна като нова - пошегува се лекарят на излизане. Той се усмихна тъжно, а после дълго се взира към вратата... Беше останал сам.

           Повече не я видя. Помнеше само, че дойде Ристо. Застанал до вратата той дълго мачка каскета във възлестите си ръце преди да му каже. Но Пеньо беше разбрал. Някаква светкавица премина през него, изгори го и ослепи очите му...

            Беше на шейсет години, когато се събраха. Никоя от вдовиците в село не

го искаше. Пиеше като смок. Като се напиеше ставаше заядлив. С покойната си жена не се погаждаха , макар да беше кротка като светица. Като млад беше техник в една от най-модерните мелници за времето си и се големееше. Носеше широкополо бомбе и цвете в бутониерата, и беше един от най-търсените ергени. Запозна се с момичето, завъртя  му главата, направи бебето, но после не пожела да се ожени, че било просто и неуко. С триста зора го придумаха да я вземе. Примири се с брака, но не обикна никога жена си. Имаше буйна кръв и не понасяше някой да го гълчи и назидава. Затова често я биеше. Тя го търпеше заради децата. Бяха трудни години. Той пръв влезе в ТКЗС-то. Избраха го за партиен секретар. За да не го посрами, жена му поведе зеленчуковата бригада. От ранна пролет до късна есен газеше боса ледената вода из лехите. И така, докато я събориха болести. До края на живота си беше повече по болници, отколкото вкъщи. Прибра се за последен път изсъхнала и измъчена, а през нощта примирено издъхна до него. Погребаха я в студено мартенско утро. Когато се завърнаха от гробището той се напи и с дрезгавия си глас каза на децата си:

- Е, изпратихме майка ви. Утре ще си заминете и всеки по своя път... Имате си семейства, деца, грижи... Аз оставам сам. Може и грях да сторя, че днес ще го кажа, но искам да знаете... Ще търся жена да се оженя, защото не съм научен да живея сам...

          Всички мълчаха. Знаеха, че реши ли нещо, ще го направи. После какво-

година, две се щура ту при сина, ту при дъщерята. Затри всички гадинки в двора - прасета, кози, кокошки. Пълнеше един очукан, мукавян куфар с чубрици, мерудии и върви сухи люти чушки. Мяташе върху тях гайдата и кавала и го затваряше. Потегляше в едната ръка с него, а в другата - дамаджана с вино... Докато разбра, че мястото му не е при децата. Те живееха на тясно и той усещаше притеснението, което изпитват. Пък и душата му оставаше свита.

         В село, у дома, се чувствуваше свободен. Денем търсеше някой, с който да се запие. Който и да е, стига да е добър слушател. Наливаха се с бяло мускатово вино, а той се хвалеше като смесваше истината с измислици. Но винаги трябваше да изглежда умен, смел и находчив герой. Когато нощта метнеше мастилено серкме върху къщи и дървета, прибираше се в заглъхналата къща. Слагаше снимката на жена си на масата, грабваше гайдата и започваше да й  свири. Свиреше и плачеше. И пак пиеше, за да прогони самотата от настръхналата си душа. Виеше тихо като изоставен от глутница вълк и размазваше непохватно сълзи по брадясалите си скули.

           За нея го сватоса сестра й. И тя беше вдовица и живееше в село. Позачула, че си търси стопанка, му предложи да ги запознае. Разказа му за неволите й. Построили къща с мъжа си за чудо и приказ в съседния малък град. Да има за тях и синовете им. Приписали им я, за да не се карат след смъртта им за имоти. Но старият внезапно се гътнал и я оставил сама и безимотна. Преместили я да живее в избата. А тя - тъмна, студена, неизмазана. Двете снахи се надпреварвали коя по- горчива дума да й каже. Утеха й били внуците, но и те пораснали и се изпоженили. Та нямало да е лошо, ако се съберат под един покрив и си наглеждат старините. Не му допадаше, че беше с пет години по-стара от него, но не отказа да се срещнат.

            Когато я видя, се учуди. Изглеждаше здрава и младолика за нейните шейсет и пет години. Слаба, длъгнеста, с големи ръце и крака. Имаше светлосини очи, които галеха всичко, до което се докосваха. Уговориха се набързо и на другата седмица той докара оскъдния й багаж с една каруца.

               Къщата беше  отдавна занемарена. Веднъж при пиянска веселба стреля с ловджийска пушка в тавана и го беше пробил на няколко места. Завалеше ли дъжд, слагаше легени и кофи, за да събира дъждовната вода. Тя го помоли да се качи на покрива и да го препокрие. Намери отнякъде вар и я белоса отвътре и отвън. Накисна всички одеяла и черги и после дълго и немилостиво ги мачка и жули със сапун, докато светнат. Изми прозорците и им уши весели перденца от пъстра басма. Той я гледаше учуден и радостен.

              Подстрига се при бръснаря в съседното градче и си купи каскет. Искаше

му се тя да го харесва. Повика човек да изоре двора, направи й лехите, а тя засади всякакви зеленчуци. Пред къщата зася цветя, а пред вратника, до самия път построиха беседка. Когато нямаха работа, сядаха в нея, говореха си и посрещаха редките минувачи. На залез слънце последен се прибираше братовчеда Ристо със стадото. Беше му хубаво, че тя е до него.

               Обичаха  да обхождат наоколо гористи местности. Избираха си поляна и сядаха. Слушаха песента на птиците, дишаха въздуха напоен с аромати на цветя и треви и си говореха. Злата беше сладкодумница. Винаги намираше теми за разговор. Търсеха гъби - печурки, кладници, сърнели - според сезона. Беряха кантарион, лайка, бъз, маточина, дренки. На връщане събираха вършини за подпалки и наливаха студена вода от някое уловено кайначе. Той все по-рядко посягаше към чашата, докато съвсем престана да пие.

                 Не признаваше по-вкусно ядене от нейното. Тя обичаше да го глези.

Сутрин ставаше рано и го изненадваше ту с топла пита, ту с мекици или катми.

Готвеше винаги малко и никога не ядяха два пъти едно и също ядене. Хвалеше се навсякъде с нея.

                 Чак след една година разбра, че я обича. Дотогава никой от синовете й не я беше търсил и това й тежеше. Но не се оплакваше. Когато дойде голямата й снаха, майчиното й сърце трепна. Синът й бил болен и искал да я види. Набързо се приготви и тръгна за града. Още щом я изпрати, той започна да съжалява, че не тръгна с нея. Не знаеше дали ще го приемат  децата й и това го възпря. Чудеше се как ще издържи без Злата през тия няколко дни. Времето беше хубаво. Можеше да отиде в кръчмата или да покани приятели. Но  където и да ходеше и с когото и да бъдеше, без нея нямаше да му е добре. Две нощи я сънува, а денем умът му хвъркаше все в града. За първи път сърцето му изпитваше едно непознато чувство. Когато Злата се завърна, той изненадан от себе си я прегърна силно и от очите му потекоха сълзи на облекчение...

            Някой запали лампата и стаята разкри крещяща мизерия. Мазилката, някога бяла, а сега сиво-черна, беше изкъртена на много места. Семейният им портрет, посивял от прах и забулен от паяжини, тъжно висеше в ъгъла на стаята. Пръстеният под беше изровен от плъхове, а шарките на чергите не личаха от мръсотия.

            От три години никой не отваряше вратата им. Дъщеря му живееше в едно далечно балканско градче и от години не беше ги навестявала. Синът идваше по няколко пъти в годината, но последния път се скараха и повече не се появи. Големият син на Злата се спомина преди две години, а малкият не искаше и да чуе за нея. А бяха болни и самотни. Склерозата порази краката му и все по-трудно му ставаше да се движи. Тя страдаше от сърдечна недостатъчност и нямаше сили да се грижи за домакинството. Понякога съседи се сещаха и им носеха чиния със ядене, но повече преживяваха със суха храна. От време на време идваше една стара, но пъргава циганка от махалата  да ошета къщата и те й даваха десет лева. Но и това се случваше все по-рядко. Злата много страдаше, че не може да си върши къщната работа.

          Отмести поглед от паяжината и видя, че не е сам в стаята. При него бяха синът и дъщеря му. Появиха се толкова късно. Сега нямаше нужда от присъствието им. Но душата му изхлипа като си представи, че в далечното и неясно бъдеще някой от тях може да има същата  горчива участ като неговата...

Дъщеря му се надвеси над него и му заговори:

-Тате, хайде да хапнеш малко, че само кожа и кости си от глад. Няма да се притесняваш. Ще постоим с батко десетина дни при теб, за да се съвземеш, а после те вземам у дома. Вече сме нашироко - имаме си нов апартамент. Като дойдеш ще го видиш. Докторът каза, че с това сърце още дълго ще живееш.

               Знаеше, че никога не е бил желан от децата си. Обвиняваха го в себе си за участта на майка си... Не бяха го казвали, но той го чувствуваше, разбираше го. Не искаше да ходи никъде, не искаше да се възстановява. Без Злата животът му нямаше смисъл. Петнадесет години живяха като два гълъба, без лоша дума да си кажат, а стана така, че не можа да я изпрати...

- Дайте ми вино! - Гласът му прозвуча тих и безцветен като самата старост. Учуди се, че го чува. Беше забравил даже как звучи. Отпи глътка вино, което се разля приятно в замръзналите му старчески жили, и леко замая главата му.

- Искам и една цигара!

         Синът му изкара своята кутия и му подаде.

- Не от тия, дай ми от моите! - Пушеше пакет Арда и не пожела да мине на други. Когато дръпна и димът напълни гърдите му, изпита приятно усещане, но главата му още повече се замая. Поиска гайдата. Опита се да надуе мяха. Но хилавите му гърди отказаха да го напълнят с въздух. Мъчително се закашля. От очите му потекоха сълзи, а лицето му страшно  почервеня... А така искаше да изсвири оная песен, която толкова пъти й беше свирил... Нейната песен, любимата... Тогава запя тихичко: ”Кажи ми, ветре, не мълчи, жалей ли Злата за мене, както аз жалея за нея?...  И  да й кажеш, че жаля със нея да се съберем, две думи да й продумам, па нека тогаз да умра.”

        На  няколко пъти гласът му секваше от умора. Макар че песента беше дълга,

той я изпя докрая. После млъкна. Беше казал всичко.

          На сутринта го намериха издъхнал. Той  беше горе, при Злата.

                                                                      Диана Загора