Разболя се мамин Пешо. Ей така – от нищото. Просто се разболя. И взе да вехне и съхне. Не ще вечер да отиде в бар-вариете-ресторанта на бай Кольо, цяла нощ се върти и стене, все нещо зяпа в телефона, дето и майка му не може да види, сутрин с подути очи отива на работа.

А работата му беше трудна и добра едновременно. Като завърши на петата година земеделското училище, наричано помпозно „гимназия“, вуйчо му го назначи за главен специалист във фирмата си. Контролираше комай всичко, освен финансовите дела. Тях вуйчото криеше от околните – ни данъчни, ни сътрудници, ни жена му даже не можеха да надникнат в дебелите сметки, дето водеше в малкия лаптоп. Даже в тоалетната го държеше в едната ръка /другата заета/, а и при любовниците си не изпускаше от хватката. Опитен беше, пък и не бе толкова остарял, та непременно ръце да пуска…

А Пешо обикаляше полето, следеше с бинокъла кой какво работи, каква почивка си дава, дори закуската му от какво е. Щото, ако работникът носи хубава манджа – значи някой подкуп му е дал, отде в ратая пари за хубаво…

Обаче, болестта го тормозеше…

И един ден се оправи…

Неочаквано…

Минаваше през гората на Дрън баира, когато чу лек шум зад храстите. Рече си, че е заек нещо… Или фазан от близкото горско налетял на капаните…

Надникна към Момина поляна и…

Малей! До изворчето се проснала на тревата Пена. Дето я водеха вдовица, макар без мъж да не оставаше. Щях да река – просната, както майка я е родила, ама надали майка й я изкарала на бял свят с тия бели баири, с тия сочни бедра, с тоя задник, дето лудееше очите на хората като го развееше по мегдана…

А Пена не беше стипца – за хорските очи, ръце  всичко даваше. И преди омъжването, и преди вдовството, и сега.. Като любим домашен уред – все нужен, все нещо не наред, та изискващ да бъде оправен…

И не само за окото даваше. И за ръцете мъжки под масата – макар на публично място, и за сънищата, а често и в топлата вдовишка стая, предлагаща пещта на адската наслада за всеки, решил да се разтовари от грижите посредством натоварване с още един грях…А понякога и три-четири на едно товарене…

Не издържа Пешо…

И се метна през храста…

Пена само ахна – изненадана, зарадвана, възторжена. Това – едно след друго и сетне наведнъж…

А след лечебната процедура – за всеки случай пет пъти проведена, Пешо оздравя.

И техните се успокоиха. Почнаха да уговарят с комшията Манчо сватбата на децата им.

Хубава сватба щеше да е. И добре щяха да живеят младите. За което със сигурност щеше да спомогнат процедурите при Пена вдовицата. Защото хората у наше село знаят – здравото семейство се крепи на любовта между човеците.

А любовта трябва да се разнообразява често – кога с комшийка, кога с другоселка, кога как…

За да не се разболява човек от недоимък и недо… Така де – от мизерия…

А, да – и умело да се затварят очите. Щото ако всички почнат да виждат…

Кьорави, изпотрошени, сърдити ще ходят.

Което е друга болест,, там не разбираме…