Леда и Северният Дракон

      Бъдещето е черупка, лишена от съдържание, но изпълнена с безкраен потенциал - дар за тези, които го имат и проклятие за онези, нямащи нищо друго.  

      Именно от втория вид бе времепазителката на име Леда.  

      Леда живееше на ръба на света. Тя се чувстваше изключително комфортно да вирее отвъд рамките на обичайното, а станеше ли дума за съществуване според човешки правила - нищо не й се отдаваше по-трудно. 

      Вие ще се учудите и кажете: “Какво означава да си пазител на времето? Не е ли то пазител на живота и портиер към отвъдното? Кой е тъй могъщ и вещ, че да пази самото време? И от какво?” 

      Малцина знаят, че отвъд границите на човешкото ни познание съществуват светове и създания, каквито дори най-смелото въображение не би могло да пресъздаде. Леда бе портиер към тези светове и пазителка на нашия - света, управляван от най-относителната физична величина.  

      Тъй като пазеше времето и стоеше с единия крак отвъд нашия свят, Леда не пребиваваше в човешкото настояще, нито пък минало, а бе направила разкрач право в бъдещето, защото то носи всички потенциали, които принадлежат в определен смисъл дори отвъд времето.  

      А този, който съхранява всички потенции, е везач на цялата съдба... 

      Тези размисли бяха само прелюдия към едно - да Ви подготвят за срещата с могъща магьосница, или още времепазителка, каквато рядко се ражда в световете! 

      В един обикновен ден, докато бдеше неотклонно на своя пост, Леда видя как един от обичайните небесни пътешественици - Драконът от Севера, се отклони от ежедневния си маршрут по въздушната магистрала и се устреми право към нейната, изпъната като струна, нежна фигура. Леденият дъх на мистичното създание се усети отдалеч и с няколко замаха на крилата си то се озова вече кацнало на самия ръб на Света, заедно с нея. 

      Леда, раздразнена от необичайното нарушение на нейния строг график и концентрирана да наблюдава периметъра за чуждоземни заплахи, откъслечно и с напрежение промълви: 

• Как мога да Ви бъда от помощ? 

      Драконът от Севера изсумтя и, като че ли подсмихвайки се, погледна Леда с пронизващия си поглед:  

• По-скоро ме запитай, как аз бих могъл... 

         Времепазителката прихна: 

• Господин Драконе, разбирам, че има нещо да ми споделите. Нека не губим време - моля Ви, говорете по същество! 

      Ламята уверено поде: 

• Леда, прекрасна повелителке на Времето, Живота и Смъртта, ти си олицетворение на Вечността... Моля те, стани моя жена! 

      Настъпи мълчание.  

      Страните на Леда, почервенели от смразяващия драконов дъх, някак успяха за части от секундата да пламнат, още по-алени. 

      Но тя, бидейки съдържател на портите към Световете, а не безпомощна девица, бързо намери думи:  

• Господин Драконе, смятам, че не сте наясно с кого разговаряте. Имате ли представа за отговорността, която нося? Нетърпението, което имам към подобни своеволия е всезнайно отвъд епохи и еони! Самият факт, че се осмелявате дори да промълвите нещо подобно по средата на моя служебен ден, показва известна несъстоятелност у характера Ви... 

• Ах, Леда, откак в полет те съзрях, съм запленен от твоята отдаденост и сила! Позволи на един джентълмен да съзре съкровище... и да пожелае да го пази завинаги... 

• Аз съм пазителка, не съм пленница! - възрази тя. -  Моля Ви, тръгнете си! 

      Изненадан от отговора й, драконът извърна глава и отлетя.  

      Минаха седмици от това любопитно посещение.  

      Леда продължаваше да следва своя дълг, но сякаш нещо в нея се бе променило. Не че бе покълнало семенце... Не че бе пуснало корен. По-скоро почвата бе разорана и в нея назряваше очакване, че нещо ще се случи.  

      Това чувство й бе така непознато... Нима дори за пазителката на времето потокът би могъл да спре и да бъде белязан от спомен? Това бе толкова земно, човешко и... непонятно. 

       Един ден, докато тя отново стоеше на поста си и се грижеше за необезпокояваното движение на житейския поток, въздухът като че ли започна лека-полека да се заскрежава. Леда чу размах на криле и след кратко Драконът се появи, но този път носейки в своята стоманена паст нежна клонка.  

      Постави я пред нозете на Леда и й продума: 

• Няма да отнемам от безценното ти време, Леда Времепазителке. Искам само да ти напомня, че докато бдиш над живота, може да пропуснеш вечността... Затова ще ти дам част от своята вечност - нека тази свежа клонка, дошла от Земята, която тъй усърдно пазиш, е символ на моята вреченост към теб, а ти, ако желаеш, я приеми!...  Ако пък поискаш да ме повикаш отново при себе си, на ръба на Света, посади я и почакай, а щом от нея се роди дръвче и даде цветове, аз ще знам, че и във твоето сърце към мен е процъфтяла любов.  

      Той замълча за момент и вълнението му се усещаше във въздуха като трептене, което раздвижваше нишките на време и пространство.  

- Но ако междувременно решиш, че чувствата ти са били мираж и няма смисъл да ги следваш, моля те, съхрани сърцето ми и навреме отсечи дървото, преди да цъфне... Така никога повече няма да те безпокоя. 

      Леда ахна. 

      Вниманието и деликатността на Дракона проникнаха отвъд бронята на дълга й. Сякаш отминалият период бе подготвил почвата за този миг. А той бе почувствал колко време ще й е нужно, действайки в синхрон с природните стихии - досущ техен властелин. Сякаш Драконът й бе дал именно това, което тя цени най-много - време. Но пък няма нищо изненадващо - единствено дракон познава най-безценните съкровища тъй изкусно. 

      Драконът понечи да отлети, смутен от израза на емоциите си и все още безизразното, замислено лице на Леда.  

      Леда нежно го докосна с длан: 

• Драконе от Севера, дадохте ми свобода и ми показахте обич, както никой досега! Ще Ви дам своята ръка и ще Ви се врека, но желая да Ви уведомя - не съм живяла нивга във света, а за да сляза и да се задомя, трябва на крилото Ви да се опра - да науча да бъда от плът и кръв, истинска жена! Кажете - кой тогава ще се грижи за света? 

      Драконът се усмихна широко, така че небето сякаш просветна: 

• Не се тревожи, безценна моя Леда! Този миг, в който нашата Любов се ражда, ще да живее вечно! Той ще роди златна река, която ще тече отвъд Безкрайността и захранва света и живота в него с магическата си сила. Ще заживеем в моята пещера - долу, до един извор, заобиколена от тучни ливади. Там ще създадем челяд, отдадена на истината, любовта, доброто и светлината. А вечер, заедно с децата си, ще гледаме реката на вечната си любов в небосвода и тя ще блести за нас, досущ като звезда! Нека да я наречем... Вечерница! 

  Леда се усмихна през сълзи: 

• Драконе от Севера, Вие сте моето минало, бъдеще и настояще! Вричам Ви се! 

      Леда пое клонката в ръцете си, погали страната на дракона и двамата потънаха в топла прегръдка. 

      И някъде, в безкрайното небе, звездата на тяхната любов заблестя за всички светове.