Далече беше. Ледената кралица. Недостъпна и безбожно желана. Лунно красиво цвете.
Бе усмихната... но в чистите и сини очи мъждееше някаква тъга. Неизплакани сълзи, недостойни за нейния красив свят. Тя плачеше в съня си, той знаеше това, защото всяка вечер в сънищата му заспиваше усмихната в неговите прегръдки и се събуждаше сериозна и самотна, търсеща любовта му. Тя търсеше любовта наяве, докато той бе щастлив само в мечтите си. Затова и не бяха заедно, не им беше писано, защото бяха различни.
Те бяха противоположности, две всеотдайно допълващи се половинки, като Ин и Ян. Той-мъжа, тя-жената, той – съня, тя-деня, той-горщото Слънце, а тя студената Луна.
Тя избяга от него, за да не се опари и същевремено заби хиляди ледени шушулки в сърцето му. И от тогава той се превърна в студения Кай - момчето от вълшебната приказка за “Ледената кралица”. Бе попил всеотдайно с устни тъгата от очите й и сега в неговите очи имаше ледени сълзи, за нея, за неговата студена кралица.
Търсеше я ... непреста ...