Чувствам се задължен пред читателите да поясна какво означава Буридал и защо така е озаглавена последната ми стихосбирка. Най общо казано, Буридал е добрия, справедлив дух, населяващ нашето село и трънско Краище. Като малък, когато прекалявах с игрите и пакостите, баба ми ме плашеше с него: „Сега ще долети Буридал, ще те грабне с ноктите си и ще те отнесе в дън гори тилилейски”.

    По това време слушах и попивах от старите хора многобройните легенди и предания, свързани с този край. По късно, когато изчетох по библиотеките купища книги за трънско, ме осени идеята, че легловището на Буридал вероятно се намира в изоставените галерии на древните минни изработки в месноста Марте, малко под нашата махала Рудинци. Тук навремето се добивала и преработвала желязна руда, а от получения метал опитни майстори изковавали мечове, щитове, стремена, подкови и други необходими пособия за тракийските, а по-късно и римските легиони.

        В моето детство представите ми за света се простираха до западната ни граница, минаваща по билото на планината Кървав камък, извисяваща се на десетина километра от селото. За най-ниска кота възприемах Марте, от чието студено кладенче наливах вода за пиене в изящно гледжосани бусински стомни, а майка ми носеше по нанагорнището с кобилица на рамо пълни менци с вода, без да плисне и капка от тях. Именно тук сиво-черните камъни и спечена сгур напомняха за усилена занаятчийска дейност, процъфтявала в миналото. Римляните зорко охранявали тези стратегически места от крепостта Градище, разположена на билото на планината, разделяща землищата на нашето село Видрар и съседното – Одраница.

        Явно от усойното място Марте излиза духът на Буридал, когато го разсърдят, за да раздава правда, да спасява селяните в беда и да закриля от посегателства неповторимата природна красота на това забравено от Бога райско кътче на България.

       Така например, когато трънските майстори, работещи по скелите на постройките във вътрешността на страната, стъпвали върху някоя дъска „на бош” и политали към земята, Буридал, по неведоми пътища, долитал на мига и ги спасявал от явна гибел.

         Това е същият Буридал, който в прекрасните, сурово поднесени новели на Петър Делчев в книгата му „Трънски разкази” спасява чорбаджийското момче Делчо от вълка, влязъл в кошарата с овцете през мразовитата зима в дълбокия сняг, за да порасне то за една нощ до истински мъж. Буридал, който помага на Страхил Чобанина да удуши с голи ръце вълк в гората и да го донесе на гръб в кръчмата, като безпорно доказателство за подвига си.

      Когато днес злосторници палят боровите гори в трънско, за да ги изсекат и добият евтин чамов материал, Буридал надвисва над тях  като тъмен дъждовен облак, гаси пожара, а светкавиците му поразяват подпалвачите.

      Следва да се прави разлика между страховития дух Буридал и малките духчета – дяволетини, както ги наричаше дядо ми. По неговите разкази, от височината на махалата се чувало, как те, след полунощ до ранно утро, играели хоро под свирките на зурли в местността Мелище – единственото равно място на селото в поречието на река Ясеница, където растяха и зрееха най-сочните сини сливи и белвици по нашия край. В една ранна есен, дядото на дядо ми – Стоил се казвал, се връщал през нощта с коня си от леворечката мелница, натоварен с тежки дисаги брашно, на път за Рудинци. Изведнъж конят му се спрял, започнал да пръхти уплашено и не помръдвал напред, както и да го подканял. Тогава дядо Стоил осъзнал, че дяволетините са се покатерили върху гърба на животното и му натежали неимоверно. Чак когато от долната махала Селó пропяли първи петли, товарът на коня олекнал и те се прибрали по-живо, по-здраво у дома си.

         Аз ги знам тези работи, искам и вие да ги знаете. А чудеса е имало, ще има и в бъдеще. Само че духовете и духчетата придобиват други форми и измерения. Иначе, по трънско, дал Бог красоти, немотия и бури, колкото щеш. А това, че съм озаглавил книжката си БУРИДАЛ ще разберете, ако прочетете стиховете, когато ви споходи носталгия по родния край.