- По-ързо, Светулчице, по-бързо! - подкани белия си пегас принцеса Сияйна. -  Все някога ще стигнем до Лунното кралство.

Крилатият кон се спусна ниско над облаците и продължи да кръжи, но единственото което се откри пред очите им беше необятното небе.

- Тук някъде е - замърмори си разочаровано принцесата. - Знам, че е тук. Звездният Оракул ходи там. Значи и аз мога.

Търсеше Лунното кралство откакто навърши три години. Тогава за първи път ѝ бяха разказали за него. И когато баща ѝ - крал Златолъч - ѝ подари пегас тя тръгна да го търси. И петнайсет години по-късно още не го бе намерила. Но тя знаеше, че го има. Повече от всеки друг в Слънчевото кралство защото единствено тя бе виждала Луната. Със собствените си очи.

Светулчица направи десен завой и принцесата рязко дръпна златната ѝ юзда.

- О, не! Не искам още да се прибирам!

Пегасът тръсна глава и изпръхтя. Сияйна разбра предупреждението и вдигна глава да види къде е Слънцето. То залязваше. Скоро всички щяха да заспят. Тя отпусна юздата и Светулчица се понесе към Златния замък.

Още един ден в който усилията ѝ бяха отишли напразно. Вече губеше надежда, че някога ще успее да открие Лунното кралство. Майка ѝ - кралица Зора - не криеше, че не одобрява интереса който проявява към кралството на тъмнината и от известно време настояваше тя да започне да се държи като истинска принцеса и да се омъжи за Извор - Повелителя на Росата - за когото беше сгодена от раждането си. Според Звездният Оракул той беше отреден да стане следващия крал и тя беше длъжна да изпълни написаното на Звездите. Но тя никак не искаше да го прави за това два месеца след осемнайстия ѝ рожден ден сватба още нямаше. Принцесата не се заблуждаваше, че това ще продължи още дълго. Майка ѝ вече губеше търпение, и ако тя скоро не се решеше на сватба кралицата сама щеше да я насрочи и да изпълни предначертаното на Звездите. Иска или не Сияйна скоро щеше да стане кралица на Слънчевото кралство.

След дълго препускане по облаците на гърба на Светулчица сините очи на Сияйна видяха Златния замък. Той беше повече от прекрасен. Целият от злато и слънчеви лъчи той се извисяваше нагоре към Слънцето със своите високи кули и кулички блестейки най - силно от всичко което можеше да се види. Самото слънце не блестеше така ярко както този замък.

Пегасът премина през високия портал, Сияйна скочи в движение от гърба му, подаде юздите му на един слуга в синя ливрея и тръгна по пухкавите, бели облачета към златното стълбище водещо към замъка.

- Ваше височество! - повика я мек, женски глас.

Спря по средата на стълбите и погледна нагоре към площадката. Там стоеше Повелителката на Дъгата.

- Пъструшке, от кога станах и за теб „Ваше височество“? - попита с усмивка най - вярната си приятелка и продължи да изкачва стълбите.

-- Майка ти те търси - тихо прошепна със сериозно изражение на лицето Повелителката. - И не е никак доволна, че не те открива.

- Че тя кога ли е?

Стигна до площадката и заедно с приятелката си влезе в замъка.

- Търси те от обяд.

- Разхождах Светулчица.

- Пак си търсила Лунното кралство! - обвини я Пъструшка. - И майка ти го знае. За това е бясна.

- Къде е тя сега?

- Каза, че се оттегля в спалнята си. Наближава залез.

-Тогава и аз се прибирам в стаята си.

- Не. Тя иска на всяка цена да те види. Каза да я посетиш в покоите ѝ когато се върнеш. Ако изобщо го сториш.

- Несъмнено ще бъде много щастлива, ако не се прибера - изсумтя принцесата и тръгна към дясното крило на замъка. Ако аз изчезна Слънцето ще я дари с друг наследник. По - приемлив.

- Но баща ти ще бъде много нещастен. Знаеш, че той те обожава.

- Милият татко! Само той не вижда каква съм. И ти.

- Извор също много те обича - припомни ѝ Пъструшка. - Винаги те защитава пред Звездния Оракул и майка ти.

- Да. И той е добър приятел като теб.

- Той ти е годеник. Ще се ожени за теб.

- Но не защото иска - сърдито ѝ се тросна принцесата. - А защото така пишело на Звездите. Ако имаше право на избор той щеше да се ожени за Светлинка.

- Повелителката на Изгревът! - възкликна приятелката ѝ.

- Да. Те са един за друг. Всички го виждат освен майка ми и онзи досаден Оракул. И ще го принудят да се ожени за жена която не обича.

Двете изкачиха витото, златно стълбище към покоите на кралица Зора и тръгнаха към високата, направена от слънчеви лъчи врата.

- Може би някой трябва да принуди досадния, стар Звездочетец да се ожени, за да види какво е. Но коя ли жена ще го вземе като види сбръчканото му намусено лице?

Стигнаха до вратата и Сияйна вдигна ръка да почука когато Повелителката на Дъгата я спря.

- Почакай! - прошепна ужасено. - Косата ти!

Пъструшка посегна към качулката на синьо - розовата ѝ тънка наметка и я сложи на главата ѝ скривайки дългата коса с цвят на залязващо слънце.

- Ох, тя знае, че косата ми е червена! - раздразнено изфуча принцесата.

- Но не обича да я вижда.

- Да не ме е раждала с такава тогава!

Всички в Слънчевото кралство имаха руси коси като злато, но не ѝ Сияйна. Нейната беше необикновено червена. А очите ѝ бяха просто сини. Като небето в ясен, слънчев ден. А не пъстрото синьо - зелено като на останалите.

Приятелката ѝ закрепи качулката с две златни фиби за косите ѝ, оправи наметката около прекрасната ѝ бяла рокля и я погледна преценяващо.

 - Готова си.

- Благодаря. А сега се прибирай в стаята си. Слънцето всеки момент ще залезе. Не искаш да спиш на стълбите, нали?

- Кралицата не ме е освободила.

- Аз те освобождавам. Върви.

Повелителката се поколеба, но все пак изтича по коридора и забърза към стаята си. Сияйна вдигна ръка и почука на вратата. Миг след това двойните крила се отвориха и един слуга с поклон я покани да влезе. С гордо вдигната глава и изпънат гръб принцесата прекоси стаята, стигна до златното легло на кралицата и направи лек поклон.

- Ваше величество!

- Пак закъсняваш - остро проговори кралицата. - Къде беше?

- На разходка.

- А къде е онази безполезна Повелителка на Дъгата? Наредих ѝ да дойде с теб.

- Освободих я.

- С кое право?

- С това на принцеса, Ваше величество, - със сладък гласец и дяволито пламъче в очите отговори Сияйна. - Със същото с което ще се омъжа за Извор.

Кралицата надменно повдигна белите си вежди и строгото ѝ лице стана още по -  сурово. Тя беше красива жена, но строгостта я караше да изглежда по - малко привлекателна. Ако се усмихваше по - често нямаше да се различава от останалите в кралството. Но тя искаше да се различава. Защото беше кралицата.

- Прекрасно! И кога точно ще стане това? Оракулът започва да губи търпение.

- Защо не губи търпение, че принц Вихър не се е оженил? Той мина вече двайсет и петата си година.

- Принц Вихър не е твой проблем. А и неговата сватба е насрочена. Съвсем скоро ще се ожени за Повелителката на Светкавиците. Както е написано на Звездите.

- Чудесно! Желая му много щастие.

- Така и трябва. Той е идеален принц. Не е като теб.

- Може би защото няма моята майка - дръзко изрече Сияйна.

Кралица Зора отметна леката си завивка с цвят на злато от себе си и слезе от леглото. Синьо - зелените ѝ очи я изгледаха неодобрително и тя закръжи бавно около нея без да я изпуска от поглед.

- Искам да определиш дата на сватбата си и това да бъде този месец. Оракулът отказва вече да чака. До утре да си взела решение. - Гласът ѝ беше непреклонен. - И без това по цели нощи не спиш.

- Когато не спя шия собствените си рокли. По ваше нареждане.

- Можеш да шиеш и мислиш. Така както можеш да яздиш пегасът и да търсиш Лунното кралство.

Сияйна едва се сдържза да не заскърца яростно със зъби. Кралицата спря да я обикаля и я фиксира строго с очи.

- Започни да си шиеш сватбената рокля. Нека бъде бяла с пола от нишките от слънчеви лъчи. И златни рози по нея.

- Чудех се дали можете да ми върнете боите за рисуване? Искам да изрисувам последните си две рокли.

- Не! - категорично отказа кралицата. - Ти създаваш тъмни цветове. А това не е позволено в Слънчевото кралство. Използвай само платовете които съм ти предоставила.

- Но малко тъмносиньо, кафяво и черно не биха навредили на никого.

- Не! - отсече рязко кралицата, обърна ѝ гръб и величествено тръгна към леглото си.- А сега си върви. Стражът вече те чака да ти заключи вратата. А аз чакам ключа.

- Да, Ваше величество, - поклони се покорно принцесата, обърна се и бързо напусна покоите на майка си. Вратата след нея се затвори шумно, тя спря и ядосано изфуча:

- Когато стана кралица ще я изпратя при смъртните - закани се съвсем сериозно.

До нея се разнесе гръмък, мъжки смях и тя стреснато се обърна към стълбището.

- Какво са ти направили смъртните, че им желаеш подобно зло? - попита я меко Златолъч.

- Тате! - радостно извика тя и се хвърли в ръцете на високия като великан русокос мъж.

В очите му светеше обожание. Той не беше като кралицата - нейната майка. Не се срамуваше от нея и от това, че е по - различна от останалите. Не криеше от нея обичта си и противно на майка ѝ смяташе, че тя е прекрасна принцеса. Дори безкрайните ѝ опити да открие Лунното кралство не го ядосваха, а забавляваха и всеки ден когато тя излезеше със Светулчица той ѝ пожелаваше късмет в търсенето  и с усмивка добавяше да предаде много краски поздрави на крал Здрач, ако го види.

Ех, наистина беше златен баща! Не беше изненада, че всички в кралството го обичаха докато към кралицата изпитваха само уважение и малка доза страх.

Сияйна се измъкна от топлата му прегръдка и го погледна с леко нацупени устни.

- Трябва да отида пак да ме заключат.

- Майка ти го прави за твое добро, миличка. Никой никога не е бил буден през нощта и не знаем какви опасности дебнат там.

- Но аз нито веднъж не срещнах нещо страшно. Само е малко тъмно, но иначе всичко си е както винаги.

- По - добре си стой в стаята, Сияйна. Там ще бъдеш в безопасност.

Крал Златолъч се наведе над нея, целуна я по челото и нежно я погледна.

- Лека нощ, принцесо.

- Лека и на теб. Въпреки , че сигурно ще сънуваш кошмари след като си лягаш до Нейно величество кралицата.

Баща ѝ развеселено се усмихна и без да почука влезе в покоите на Зора. Той нямаше нужда от позволение да наруши покоя ѝ. Винаги беше желан.

Двукрилата врата се затвори зад гърба ѝ и Сияйна понечи да си тръгне когато дочу дълбокия му глас да казва укорително на майка ѝ:

- Трябва да си по - мека с нея, кралице моя. Тя е още дете.

- Вече не е. А и дори като дете беше също толкова своенравна. Тя трябва да се научи на смирение.

- Осемнайсет години не го научи, защо си мислиш, че точно сега ще се случи? Извор да му мисли, че той ще живее с нея до края на живота си.

- Трябваше да я оставим на смъртните когато се роди, Златолъч. Тогава Слънцето щеше да ни дари с друг наследник. Някой по - подходящ.

- Да не съм чул отново тези думи, кралице, - скара ѝ се меко кралят. - Сияйна е напълно подходяща.

- Но тя е толкова ненормална, съпруже. Нима сам не го виждаш?

При тези думи на кралица Зора в очите на принцесата избиха сълзи, а в гърлото ѝ заседна буца. Знаеше, че е ненормална. Всички го виждаха. Но нима беше нейна вината, че се бе родила такава?

Сияйна тъжно поклати глава и бързо се спусна към стълбите. Изтича до собствените си покои, стража отвори двукрилата врата пред нея и когато я затвори тя чу заключването на тежкия, златен катинар.

Чудесно! Отново беше затворничка!

Но не за дълго. Само докато всички в кралството заспяха. Защото никой освен нея не знаеше, че още преди години беше открила таен изход от стаята си и по - голямата част от нощта изкарваше извън замъка.