Продължение на романа "Лео", част седма

                         Мария Мустакерска и Димитър Мустакерски

                                    / Авторите сме сестра и брат /

                                                        Лео

                                                    / Роман /

   Част седма

…

   Вече съм вкъщи, а все още си представям Лео. Ако не беше Марин, може би разговорът би тръгнал в друга посока… Но да си призная шефът е много забавен и вечерята си я биваше. Дълго време не можах да заспя и най-накрая, унасяйки се, си припомних думите на Марин, че не е необходимо да ходим на работа преди обяд и последната мисъл в съзнанието ми беше, че това е чудесно. След това съм спала непробудно до сутринта. Като казвам сутринта, имам предвид седем часа, по-късно от това не мога да спя.

   Утрото надникна в прозореца ми. Спя без да спускам пердета. Това е интересен навик според една приятелка. Блокът срещу жилището ми беше по-нисък и нямаше опасност някой да ме вижда дори на осветление.     Можеше да се излежавам малко, но това не беше в стила ми рано сутрин. Направих сутрешния тоалет и се заех с лека гимнастика, съзнавах, че много съм се отпуснала. В Ловеч тренирах усилено три пъти в седмицата, но тук всичко минаваше само с малко гимнастика сутрин. Съвсем ще изляза от форма. Но като погледнах в огледалото, се успокоих. Оттам ме гледаше една слаба елегантна млада жена, по-скоро момиче, със задоволство си помислих и настроението ми се повиши. Усмихнах се и още повече се харесах. Дали би могъл и Лео да изпитва чувства към мен? И защо пък не, не се вижда да има приятелка, аз изглеждам доста добре и при това не съм глупава, както би се предположило за блондинка.

   Имах достатъчно време до обяд, можех да се разходя, после да напазарувам.

   …

   Иван и Нели се разбираха общо взето, макар че той често се увличаше и харесваше други жени. Нели се дразнеше от това,  но много добре знаеше, че той трудно стига до изневяра. И въпреки това беше се случвало.  След риболова тя продължаваше да си мисли колко интересен мъж е Марин Колев. Красиви черти, духовит, умен и проницателен. Тя истински се забавляваше, докато го слушаше, беше ѝ приятно, а и усещаше, че той я харесва. Еднообразният семеен живот беше ѝ омръзнал. Отдавна не беше се вълнувала и не беше изпитвала подобен тип чувства. Той ѝ харесваше повече от Лео. Беше убедена, че и двамата с Марин много добре знаеха какво искат. Нели не беше се излъгала. Само след два дена Марин ѝ се обади с предложение да се видят за малко, искал да ѝ каже нещо. Тя, разбира се, се съгласи веднага, но беше на работа. Уговориха се, щом приключи в 17 часа, да я чака в едно кафене, което ѝ беше на път. Нели излезе малко по-рано от работа под предлог, че ще има гости. За какво искаше да разговарят или това беше само повод да я види? Но каквото – такова, нямаше какво повече да мисли, поне щеше да пие кафе с един красив и интересен мъж, мъж от класа, какъвто нейният за съжаление не беше. Тя зави надясно и се озова пред кафенето. Оправи с ръка косата си и уверено и със самочувствието на красива жена влезе. Веднага го забеляза. Беше избрал маса до остъклената тераса и гледаше нещо в телефона си. Все още не я виждаше.

   –Здравей! – тихо поздрави Нели.

   Марин веднага стана, ръкува се и изтегли стола, за да седне. Усмихнат, той запита какво ще пие.

   –Виенско кафе.

   –В такъв случай две виенски кафета – уточни Марин и направи поръчката.

   –Чудесно прекарахме в неделя! – подхвърли той и се засмя.

   –Така е, иска ми се и друг път да отидем.

   –Ще е много хубаво.

   –Нели, аз бих искал да те поканя да работим съвместно по един проект, който ще бъде добре платен. Мисля, че ще ми бъдеш от полза.

   –Ами, не знам – запъна Нели, – всъщност не знам дали ще мога.

   Виж ти как добре го е измислил, за да се виждаме. Много комбинативен, не може да му се отрече.

   –Не се притеснявай, няма да те уморя от работа! В проекта участват Лео и Рози, така че те ще вършат основната работа. А ако е необходимо, ще говоря с Иван да го убедя.

   –Не, той никога не е против, щом става въпрос за допълнителни пари.

   –Чудесно, значи се разбрахме. В следващите дни ще ти се обадя да се уточним кога ще може да идваш във фирмата.

   На Нели ѝ беше приятна компанията на Марин, но трябваше да тръгва. Двамата се разделиха в много добро настроение. Тя тръгна пеша, имаше необходимост да сложи в ред мислите си. Струваше ѝ се, че нищо друго вече  няма значение, мисълта за Марин я изпълваше с някакво радостно вълнение. Какво нещо е животът, такова вълнение не беше изпитвала, когато се срещаше с Иван. Тогава всичко беше някак подредено, точно и сигурно. Изпитваха уважение и добри чувства един към друг, но нямаше любов. А сега всичко ѝ изглеждаше красиво – минувачите, витрините, колите. Господи, това ли е любовта? Добре че Лео не отговори на желанието ѝ за секс, защото в онова желание нямаше и частица от красотата и очарованието, които изпитваше сега. Никога по-рано не си е мислила, че някой в живота ѝ може да стане толкова близък и толкова желан за нея. Имаше чувството, че Марин я разбира преди да е изрекла думите, че двамата са създадени един за друг, че съдбата така е предопределила да се срещнат, макар и малко късно. Телефонът ѝ позвъня. Беше Марин.

   –Не си се прибрала още, нали?

   –Не съм – отговори Нели. –Какво има?

   –Ами, исках да те чуя още веднъж и да ти пожелая приятна вечер.

   –Благодаря ти!

   –Иска ми се утре да ти се обадя. Става ли? Удобно ли е?

   –Може, аз съм на работа, но няма проблем да поговорим – отговори Нели с глас, който не звучеше като нейния.

   Не ѝ се прибираше, но вече беше пред входа.

…

   Тази сутрин Лео беше подранил.

   –Здравей, Лео, преварил си ме!

   –Да, тръгнах по-рано, не ми се стоеше вкъщи.

   Как си разпределя времето, винаги е по-рано тук. Аз както обикновено съм в последния момент. Но какво пък шефът идва един час по-късно. Трябваше да потърся нещо в архива. С новите технологии книжните архиви постепенно ще отпаднат – говоря за документацията, художествената литература е друго нещо.

   Облякох една работна престилка и взех ключа от хранилището.

   –Да помогна? – обади се Лео.

   –Не е необходимо – виждах, че е зает с нещо, и не исках да го занимавам и с моята работа. Често пъти работата ни беше обща, но сега имах нещо мое, което трябваше да проверя в архива, пък и цял живот съм разчитала само на себе си.

   В хранилището беше студено и имаше някаква специфична миризма на застояло и прах. Запалих осветлението и потърсих стълбата. Това, което търсех, се намираше на горните рафтове. Внимателно се покачих, не бях закусвала и вероятно кръвното ми беше ниско. Усещах леко замайване, на което не обърнах внимание. Продължих да търся, но не откривах нищо. Опитах се да стигна до по-отдалечените папки, протегнах ръка и леко се наклоних напред. В този момент всичко се завъртя и аз загубих равновесие. Усетих силна болка и после всичко изчезна. Не знам колко време е минало. Когато отворих очи, Лео масажираше дясната ми ръка.

   –Счупена ли е? – това беше първото, което премина в съзнанието ми. Вече знаех, че бях паднала.

   –Ще си оправи!

   –Как разбра, че съм паднала?

   –Дойдох да ти помагам, ама съм закъснял.

   –Не си. Благодаря ти!

   –Ще ме закараш ли да направя снимка на ръката, виждам, че вече има оток.

   –Спокойно, не е необходимо. Вярвай ми! Не искам да я движиш, докато се върна.

   –Къде отиваш? – едва не проплаках аз, болката беше силна.

   –До вкъщи. Няма да се бавя. Имам апарат, изключително ефикасен, само почакай!

    Лео бързо излезе, оставяйки ме в безпомощно състояние. Опитвах се да вярвам, че знае какво прави. Усещах болка и в десния крак, но явно беше само натрапено. Можех да се движа, безпокоеше ме само ръката. Чувствах я като оловна, натежала и болезнена. Не смеех да я помръдна, пък и Лео така каза. Ще чакам, какво друго ми оставаше. Какъв апарат, какви ги вършеше? По-добре да беше извикал Спешна помощ. Докато разсъждавах над странното му поведение, той се появи на вратата.

   –Ама ти летя ли?

   –Нещо такова – усмихна се Лео и отвори черен правоъгълен предмет. Приличаше ми на тясна фурна.

   –Ще боли ли?

   –Не!

   Лицето ми се изкриви от болката, докато вмъквах ръката си. Защо ли му се водя по ума. Почувствах как стените на уреда се приближават към ръката, усещах допира им. Лео натисна някакъв бутон и се чу шум – лек и монотонен. Изминаха около десет минути, болката изчезна, усещах затопляне и пулсиране. След изключване на уреда, извадих ръката си и почувствах огромно облекчение.

   –Лео, какъв е тоя уред, направо е невероятно! Не усещам болка, а и отока значително намаля.

   –Нова технология. Мой роднина ми го изпрати, американски, но в България няма такъв.

   –Не съм знаела, че имаш и медицински познания. Много съм ти благодарна. Днес два пъти ми помогна. Добре, че ме откри след падането, могло е и да си умра.

   –Спокойно, нямаше да го допусна.

   Тогава не обърнах внимание на думите му. По-скоро ги възприех като израз на добри чувства към мен, а не като проява на неограничени способности – свръхспособности.

   –Ще са необходими още две процедури в следващите два дни.

   –Но защо? Ръката ми вече е добре.

   Необходимо е – категорично заяви Лео и отклони разговора в друга посока.

   Денят измина спокойно, Лео не ми даваше да работя, за да не вредя на ръката си, а той се зае и свърши всичко, което беше необходимо. Понякога му се чудя – толкова жизнен, никога не се уморява.

  …

   Нели очакваше Марин да се обади и времето ѝ се струваше дълго, разтегнато в безкрая. Поглеждаше колежката си, която беше спокойна и работеше. Но Нели не можеше да се съсредоточи. Телефонът стоеше пред нея в очакване да приеме повикването и когато най-сетне издаде дълго чакания звуков сигнал, тя вече знаеше, че е той, Марин. Излезе навън, за да може да говори спокойно. С удоволствие чу гласа му – плътен и приятен.

   –Ало, Нели! Здравей! Удобно ли е?

   –Разбира се. Здравей!

   –Искам да те поканя да отидем на едно място. Надявам се да не ми откажеш.

   –Иска ми се, но трябва да се обадя на Иван, че ще закъснея.

   –Ами обади му се! Измисли нещо, моля те! Няма да съжаляваш. Можеш ли да си тръгнеш от работа сега?

   –Добре, ще звънна, щом уредя всичко.

   Нели отново поиска разрешение да излезе по-рано и осъзна, че това не се прие добре, но когато човек изпитва чувства, не мисли за възможни последици. После проведе сериозен разговор с Иван, че ще ходи у Лидия, нейна приятелка, и ще се забави, ще се съберат по женски. Ще дойдела и една тяхна съученичка. Иван се съгласи. Само изрази недоумение – тия жени нямат ли семейства, но веднага си помисли, че може да покани Лео на гости и да прекара една интересна вечер с този изключително умен и интересен млад човек. И без това с Нели щяха да се карат за дреболии. Иван даде съгласието си да се бави, колкото иска.

   Всичко беше уредено и тя можеше да се обади на Марин. Когато излезе навън, той вече я чакаше на паркинга. Стоеше до колата. Марин отвори вратата и тя се настани удобно. Потеглиха и се установи неловко мълчание. Тя се чувстваше виновна, че лъже Иван, от друга страна си мислеше, че той си го заслужава. Броят се на пръсти случаите, когато ме е завел някъде. Да не говорим, че никога не се е интересувал какво чувствам, какво мисля, какви са желанията ми.

   –Къде отиваме?

   –На вилата ми.

   –Добре.

   –Имаш ли време?

   –Да, мога да се прибера към един часа.

   Пътуваха мълчаливо. Слънцето залязваше и през прозореца на колата  Нели наблюдаваше различните небесни оттенъци.

   Най-после пристигнаха, вилата беше на два етажа. Нели не очакваше, че Иван толкова добре поддържа градината и самата вила. Вътре беше уютно и приятно. Тя остана изненадана, че той е идвал още един път през деня. Всичко беше приготвено и подредено. Нели с любопитство разглеждаше картините, докато Марин сервираше. Той категорично отказа да му помага.

   Тя обичаше изобразителното изкуство и вкъщи също имаше красиви картини, но явно Марин я надминаваше, не очакваше, че той също се интересува. Знаеше доста подробности от живота на някои от любимите ѝ художници. А картините, които беше поставил в хола, издаваха, че е с вкус и ценител на красотата.

   –Заповядай, масата е готова!

   –Благодаря! Чувствам се неудобно, толкова много си се подготвил.

   –За мене е удоволствие!

   Храната беше взел от ресторант, но сякаш е знаел какво обичам. Вечерта се очертаваше да е много приятна.

   Разговорът беше интересен. Марин е много забавен. Нели не усети как бързо се изниза времето. И двамата се харесваха, но никой не смееше да направи първата стъпка. Нели трябваше да се връща, за да не се сърди Иван. Преди да тръгнат Марин ѝ подаде чантата и точно тогава привличането беше толкова силно. Той я прегърна и целият свят загуби очертанията си. Тръгването бе отложено.

   След случилото се между тях и двамата не можеха да дойдат на себе си.

   –Беше прекрасно!-прошепна Нели и се сгуши в обятията му.

   –Ти си невероятна жена!

   Не им се тръгваше, а трябваше. За Марин не беше проблем, но за Нели бе невъзможно да остане до сутринта.

   Пътуваха мълчаливо, изпълнени с чувствата от преживяното. Бяха чакали години, за да преживеят тази вечер, за да бъдат щастливи. Разделиха се преди входа на Нели.

…

   Лео се прибра вкъщи към 12, 30 часа. Вечерята с Иван му се отрази добре. Все повече го изненадваше за колко много неща можеше да говори с него. Логичното мислене на Ванката също му правеше впечатление, ако имаше право да му предаде поне малка част от знанията си, но беше невъзможно. Говориха дълго за нови възможности в развитието на лазерните технологии.

Разговорът беше интересен и за двамата. Но трябваше и да се спи, така че Лео си тръгна. Вече вкъщи той с удоволствие се зави с олекотената завивка.

   Телефонът му го събуди точно в седем. Имаше усещането, че нощта е минала като един миг. Въпреки че беше усвоил много от земните привички, Лео все още не се чувстваше напълно като хората. Може би, ако преживее земната любов в нейната пълнота, всичко ще се промени. Любовта, за която беше прочел толкова много… Рози го вълнуваше, но все още изпитваше усещането, че няма право да се случи нещо между тях. И въпреки огромното привличане, което усещаше, той не можеше да реши как да постъпи. Всеки земен човек вероятно би направил най-простото нещо, би признал любовта си. Но за Лео всичко изглеждаше по друг начин. Нима можеше да си позволи да ѝ причини страдание. Мисията му тук нямаше да продължи дълго, а и нямаше право да я откъсне от нейния свят. В другото му аз отсъстваше този диапазон от чувства, които изпитваше тук. Там всичко се свеждаше до логичното продължение на рода. За Лео привличането в любовта и самата любов бяха нещо ново, непознатото, до което неистово искаше да се докосне, да го преживее. Той изпитваше зашеметяващо щастие при всяка среща с Рози, а това беше всеки ден. С усмивка отиваше на работа, защото знаеше, че тя също ще бъде там. Не случайно земните хора твърдяха, че любовта е някаква химия. Имаше много по-красиви жени от Рози, виждаше ги всеки ден и се разминаваше с тях. Но те не го вълнуваха, не му правеха впечатление, защото сърцето му учестяваше ритъма си само когато виждаше Розалия. 

                                                      Мария Мустакерска - гр. Ловеч

                                                      Димитър Мустакерски - гр. София