Перипетии

          Съдейки по сърфовете и скутерите качени по колите, не малка част от хората бяха тръгнали на почивка. Някои от тях докато ме надминаваха, с приповдигнато настроение ми подвикваха или свиркаха с клаксоните, мотивирайки ме да карам по-бързо с колелото по наклона. Още от сега ми се приходи на море. Искаше ми се някой да ме вземе и да ме закара направо до там. Ей! И аз съм за морето! И аз съм тръгнал натам, им казвах в ума си. Но на кой му пукаше. За тях бях просто човек с байк катерещ хълм. „Давай, давай“ или „карай, карай“ викаха щастливи те.

     А аз давах давах, после бутах бутах, докато не реших да се дръпна малко настрани от пътя. Навлязох малко навътре в храстите отстрани. Взех и колелото за да не би някой случайно да си го познае. Точно го пренасях през едни паднали дърва, когато без да искам го ударих точно в средното движение и веригата му падна. Спомням си добре чувството което изпитах тогава. За миг ми прималя. Видях всичките си илюзии и мечти разбити на парчета. Всичко свърши!

     Оставих го и временно го игнорирах. Паниката не би ми помогнала. На първо време спокойно се изпиках. После си полегнах на едно от падналите дърва и се опитах да си събера мислите. Най-накрая се престраших и погледнах веригата. Наместих я.. Завъртях педалите и видях как гумите се задвижиха. Ето че всичко си идваше на мястото. Огромна вълна на облекчение минавайки през мен освободи временно блокираното щастие. За малко, еуфорията от факта, че вече не ми се налага да ходя пеша, можеше да бъде убита (както се казва) в зародиш. Е, този път ѝ се размина, но определено си казах че трябва да внимавам повече. Леко отпочинал и презареден, с положителна енергия се завърнах на пътя, готов за непознатото което стоеше между мен и крайната ми цел.

     Изкачването спря и започна спускането. Истинско удоволствие. За най-малките скорости вече разбрах че работят по нанагорнището. Сега щастливо установих че и големите са в изправност, както и спирачките. При спускане с такъв тип колело можеше без проблем да се развие скорост от порядъка на 50 км/ч. Доста бързо придвижване без хабене на енергия. За сравнение с ходенето – в момента летях.

     Спускайки се от хълма, шосето минаваше по периферията на поредния град. По големина този превишаваше всички други през които бях минавал досега. Задължително трябваше да разгледам. Отбих наляво и по малка улица се насочих към него. След няколко завоя се озовах на друга улица, която със стръмен наклон се изкачваше покрай добре изглеждащи административни сгради. Имаха модерен вид, а към една от тях водеше голямо стълбище. Срещу него на отсрещната страна на платното до тротоара бяха паркирали коли. Точно минавах покрай тях когато ми направи впечатление че на едната й е свален предния прозорец. Такава гледка в родината трудно можеш да видиш. Погледнах с надежда по внимателно за да не би случайно някой лев да ми се усмихва от седалката, но от сградата отсреща излезе някакъв човек и започна да слиза по стълбите.

     Поднових бутането на колелото по бордюра нагоре. Малката уличка заобикаляше поредицата от модерни сгради и после правейки десен завой се спускаше направо към сърцето на града. Вливаше се в други малки улици. Те от своя страна се разклоняваха на още и още посоки, опасвайки градчето, заобикаляйки множеството къщи с градини заградени с телени мрежи.

     Докато обикалях започнах да стигам до извода че в този град има някакъв празник. Сергии с какви ли не неща, капанчета със скара и бира и тълпи народ. Около сергиите едвам успявах да се провра с колелото между хората. Гледах с интерес случващото се, но разбира се и с надежда че именно тук ще изпадне нещо за ядене. Все още не ми личеше, но си бях бездомник. Скитник чужденец минаващ за кратко от тук и търсещ просто нещо за ядене и глътка вода, преди да продължи по пътя си към морето. Гледах как хората си поръчват скара, картофки и бира и ако не бях ял наскоро рибата, сигурно щеше да ми прилошее. Скоро цялото това веселие започва да ми идва в повече. Потърсих по спокойната част на града. Стигнах до улица с голям наклон и се спуснах по нея. Излязох на голяма река, където спрях и се загледах. Облегнах се на парапета пред мен. Недалеч се виждаше и мост. Гледката си струваше. Отдадох й се. Превключих на режим съзерцание и докато гледах течението на реката, на заден план се чуваше общия фонов шум на празника. Музика отекваше из сградите примесена с много преплетени гласове.

          „После бутайки колелото се заизкачвах по една улица. И изведнъж чух викове. Отначало не се обърнах, но виковете продължиха. Спрях и се обърнах. Две циганки идваха към мене и нещо говореха. Аз нищо не разбрах. Накрая един мъж на английски ми каза че колелото било на някакво момче. Циганките викаха нещо и гледаха надолу. Едната чак тръгна да ми дърпа колелото. И аз само и

викам : Кво, кво ти луда ли си? И се качих на колелото и тръгнах нагоре“.

     Сцената се разигра на стръмната улица. Почти я бях преполовил когато чух виковете на циганките. Дебели жени с кърпи на главите и облечени по техния си неповторим начин, еднакъв за който и да е край на света. Нямаше съмнение че ще става дума за колелото, но въпреки това реших да изчакам и да видя какво точно ще се случи. Докато се качваха към мен аз наблюдавах мъжа как си ремонтира колата. Именно той, без да знае, освен въвлечен в нашия спор, щеше и да изиграе важната роля на преводач между двете страни. Всъщност целият разговор нямаше да продължи дълго. Те говореха на испански, а той ми превеждаше на английски. Колелото било на някакво момче. Докато ми казваше тези вредни за слуха ми думи, циганките гледаха надолу към улицата и викаха. През цялото време бяха доста гласовити. Усещах че нещата изобщо не се развиват добре но въпреки това все още запазвах самообладание. Дори успях да обясня на човека че колелото е мое, а аз съм американец тръгнал на екскурзия. Чашата преля, когато една от жените сграбчи кормилото и тръгна да ми дърпа байка. Вече не си представях придвижването си без него. Всичките ми надежда бяха в тази моя най-ценна придобивка и точно в онзи момент изобщо не ме интересуваше на кой е било то. Това ясно пролича от внезапната смяна на тона, а също и на езика на който говорех досега, което леко учуди хората около мен. Възползвайки се от момента на изненадата бързо се качих на колелото и го подкарах нагоре по ужасно стръмния наклон. Леко се бях отдалечил от тях, когато чух едната циганка на висок глас да казва: Булгаро интернешънъл. Един вид те познаваха нашата реч и се бяха сблъсквали с приятни хора като нас. По тона с който го произнесе едновременно пролича възмущението и внезапното й вътрешно осъзнаване, че просто ще трябва да забрави за това колело. И наистина така щеше да стане.

     Изкачих наклона. Хванах по друга улица. Сменях посоката, не карах само направо. Връщането щеше да е само нагоре. Трябваше да стигна пак до офис сградите и от там да напусна града. Друг начин не виждах. Реката и моста останаха зад мен. Вече се оглеждах и за полиция. Разминах се с група деца с балончета. Отиваха към сергиите за да си купят играчки и да ядат захарен памук. Какво невероятно преплитане на тяхната, с моята „прекрасна съдба“. Гледката на тези малчугани ми подейства успокояващо.

Вече в по-горната част на града помолих един човек през оградата да ми даде вода. Започвах да ошлайфам жестикулирането си, имаше жизнено важно значение. След малко той се приближи до мрежата с една малка чаша вода. В момента можеше да изпия поне още пет такива, но и тази щеше да свърши работа. Едва ли събираше повече от 150 грама. Ако знаех как е на испански, бих си поискал цяло шише. Изпих водата и благодарих на човека, когато той ме попита нещо, значението на което щях да разбера месеци по-късно:

   - Мучо Калор? ( Много горещо нали), а аз отвърнах

   - Си, си – но всъщност не за да потвърдя за жегата, а защото си помислих че ми казва за калориите които би ми дала водата в този момент. В подобни моменти винаги се сещам за пиесата с името „Криворазбраната цивилизация“.

     Излязох от града там, от където и бях влязъл. Храна не намерих и за малко да стане проблем с колелото. Стигайки отново до широкото шосе го пресякох и се престроих по посоката на движение от която бях дошъл. След около 500 метра ми се наложи отново да прекося пътя. Група от ниски постройки, залепени една за друга привлече погледа ми. Пред тях минаваше не асфалтиран път. Почти стигнах до другия им край, но не намерих нищо интересно и започнах да се връщам. Мястото имаше отблъскващ и грозен вид. Явно бях попаднал в някакви бедни предградия.