Пролетта разтърси зеленото си покривало и опръска земята с цветовете си. Кокичетата срамежливо надничаха изпод рехавите снежни преспи. Минзухарите като свещици пламтяха в пръстта. Майката Земя приличаше на лехунка* жена , носеща ново начало в утробата си. Птиците се завръщаха, носейки на крилете си радостта и любовта на новия сезон. Пчелите жужаха все още сънени след зимния си сън. Балканът свали вехтия бял кожух и започна бавно да облича зелената си премяна, досущ като белобрад прегърбен старец. Облаците, като немирни девойки се гонеха над селото - ту му се усмихваха ведро, ту се мръщеха сърдито или плачеха поройно. Вятърът ги пръскаше и търсеше между тях да си избере изгора. Всите в селото се радваха на тая чародейница Пролет. Земята като пресъхнал бунар*, попиваше сълзите на гонещите се с вятъра и разтваряше недрата си за сеитба. Из въздуха се носеше аромата на люляк, зюмбюл, свежест и любов... Зелената трева покриваше полята с нежната си косица, а полъхът на вятъра нежно я сресваше.
Йово гледаше тая красота, ама очите му не я виждаха. Размъти му главата Калина с тая нейната хубост. Непокорна бе тая мома, като буйна река. Попаднеш ли у нея, ще те отнесе, като въртоп те поглъща... изгубваш се. Можеш ли река да спреш!? Да я укротиш!? Не можеш! Искаше я само за него -  ръцете ѝ него да прегръщат, душата ѝ - душата му да жаднее, снагата ѝ неговата да попилее. Към себе си да я превърже. Ама можеш ли опитоми вълчица!? Все ще те захапе, парче от тебе ще откъсне, с очи ще те прониже, ама свободата си няма да даде. Тъй и Калина беше - свободолюбива. Като фурия с менците през селото одеше и всите погледи сбираше. Йово все срета* с нея търсеше, като омагьосан по петите ѝ одеше. Загнезди се тая знатна мома в ума му, открадна съня му. Вечер, кога очи затвори все нея видеше. По тялото си нежните и ръце сетеше, как сваля ризата му, целия го изгаряше и там до гърдите му, като сърна утихваше. Тия големи кафяви очи в душата му бъркаха - изкушаваха и примамваха.
Знаеше Йово, че на друг е обещана Калина, ама как от нея да се откаже!? Сила нямаше, всичката му я беше взела. Помръкнал ходеше, ни пролетта го радваше, ни песента на славеите. Огън го гореше - греховен! Кръвта му като в казан завираше. Страх сърцето му вледеняваше - страх от самия него. Любовта беше Божа работа - кой, че ти грабне сърцето и дали ще го стопли или изпепели. Дали с обичта му ще се закичеш или в нозете му ще коленичиш - това само той знаеше.
Баща ѝ,  чорбаджи Станчо я готвеше за невеста на попския син - Михал. Нали пари, при пари отивали. Не беше Йово от нейната черга. С двете си ръце хляба си вадеше - къщи, чешми и мостове градеше. Занаята му го хранеше, ама  имане с него не натрупа. От дюлгерин думбазин* не ставаше. Знаеше, че нямаше чорбаджията чедото си на него да даде.
Една утрин, кога зорницата още скиташе по небесния свод, а петлите се надпреварваха, кой от кой е по - гласен, снажният момък се скри до чешмата. Душа му вече не траеше, водата на Калина да напие, китката и да вземе.
Росата още не бе попила в тревата, кога чорбаджийската щерка се приближи до него. Стройната  ѝ  снага се полюшваше под кобилицата, бяла бродирана риза покриваше крехките ѝ женствени форми. Черните коси бе укротила в дебела плитка. Устните ѝ  като цъфнала роза, грееха в закачлива усмивка. По земята стъпваше като нестинарка - пъргаво и ситно, все едно танцуваше. Сякаш Дявола си беше наумил да изкуши Йово, та му бе пратил  Калина.
   - Не те ли е страх, саминка тъй рано за вода да одиш? - престраши се той да ѝ проговори.
   - Че от кого да ме е страх!? Мога сама да се браня! - засмя се тя.
   - От мене, страх нямаш ли?
   - Хе, що пък да се страхувам!? Цяло село знае, че на мравката път сторваш! Ти от мене требе да се боиш! - игриво го погледна.
Как заигра мъжкото сърце. Кръвта му кипна във вените. Тая лудетина жив го изгаряше.
   - Ами ако те открадна, Калино? - смело пристъпи към нея.
   - Мен лесно не можеш взе!  С кобилицата ще те ударя, глас ще извися, цяло село ще събера. Като кобила ще ритам и като вълчица ще хапя. Тъй да знаеш!
Скочи Йово към нея и горещо я целуна по червените устни, грабна и китката и се скри в шубрака.
Стоеше Калина, като вкаменена - не можеше нозете си да мръдна. Целувката му пареше, а сърцето ѝ, като изплашено птиче в пазвата ѝ пърхаше.
"Боже, какво чудо ми прати, та така ме разтрепери!?"
Занизаха се дните като броеница - шарени! Слънцето галеше кацналото на склона селце. Пролетните дъждове го къпеха. Вятърът го сушеше. Калина и Йово все с поглед се диреха, скришом - рано на чешмата се срещаха. Любовта им като страстниче* разцъфна.
Колкото по-силна ставаше, толкоз по-мълчалив беше младият мъж. Как може да си и щастлив и нещастен едновременно!? Да вали и слънце да пече у душата ти!? Знаеше, че на есен чорбаджи Станчо сватба готвеше, любимата му на друг да обрече.
Една сутрин, хвана изгората си за ръка и я отведе на билото на планината - далеко от хорските очи. Слънцето разбутваше облаците, а сутрешната мъгла като памук се стелеше из низината. Тревата къпеше нозете им с росата, а птиците сънливо отърсваха крилете си. Въздухът ухаеше на бор и смола. Селото и природата сънено разтъркваха очи и се готвеха да посрещнат новия ден. Калина седна на една канара и очите ѝ потънаха в тая красота. Йово не отделяше поглед от звездицата си. 
"Господи, що ми даде тоя красив дар, кога искаш да ми го отнемеш!?" - мислеше си той.
   - Калино, ще избягаш ли с мен? - промълвиха устните му.
   - Що!? Ти луд ли си, бе!? Дека ще одим, а и за резил няма да ставам! Тъй да знаеш! Ще измолим баща ми! Ръка ще му целуваме! Ще разбере, че се обичаме и ще ни даде благословията си! - упорито продума тя.
Вироглава беше тая мома. Не се даваше лесно. Решена бе да се опълчи на бащината воля.
Денят преваляше. Вечерницата срамежливо разбули лицето си и засвети над селото. Сочеше пътя на окъснелите овчари, да намерят дома. Птиците уморено притихваха в гнездата си, а цветята свеждаха сънено главици. Само скворците самотно огласяха тишината.
Калина тъчеше на стана. Готвеше чеиза си. Вплиташе  шарените нишки в чергата и мислено се носеше към либето си.
   - Браво, дъще! Малко време остана до сватбата, требе да си готова! - стресна я гласът на баща ѝ.
   - Тате, няма да се омъжа за Михал! Не го любя! Не ми е на сърце! - събра смелост тя.
   - Що рече!? - изкрещя чорбаджията.
   - Любя, Йово - дюлгерина и той мене люби! Сърцето си на него съм отдала! - упорито погледна баща си.
   - Ти баща си няма да срамиш! Дума съм дал, а мойта дума, на две не става! Тъй съм рекъл и тъй ще бъде! Да си избиеш от главата тоя абдал Йово! Нивгъш няма да си негова! Туй да помниш!
   - Ама тате, как не ти е мъка!? Нали съм ти най-милото, а ти като курбан ще ме дадеш, в жертва ще ме пренесеш!? Душата ми искаш да помръкне!
   - Слушай добре стария си баща, дъще! Ти си ми най-милото, затуй добра къща съм ти избрал - за тебе да се грижат, охолно да живееш. Кой сака детето му у немотия да живее!? По - добре сега да ми ревеш, отколкото после! Думата ми е хвърлен камък, няма със сълзите си да я строшиш! - отсече твърдо той и излезе от стаята.
Много плака Калина. Залиня. Като увехнало цвете посърна. Смехът ѝ заглъхна. Очите ѝ помръкнаха. Разболя се. Спря да свива венци и да заплита теменуги в косите си. Не се лееха песните ѝ по седенките. Не се носеше като самодива, кога хоро на мегдана се завиеше. Бавно от мъка чезнеше. Гасенеше като свещица.
Йово пък, все покрай дома ѝ обикаляше - мрачен като черен облак. Навън пролет, а в него зима вилнееше. Като в  железен обръч на бъчва, сърцето му се стегна. Страх в тая безстрашна душа се настани - като молец я ядеше. Все за либето си мислеше и тревоги по нея го мъчеха. Цялото село утихна, а тъгата като пелена  го покри. Обичаха хората и Калина и Йово. Жалееха за двамата влюбени.
Чорбаджи Станчо се разкъсваше на две. Място не можеше да си намери. Как от думата си да се отрече!? Как детето си да гледа, пред него да гасне!? Жена му сърдита - спря да му хортува. Сънят му бягаше вечер, а черни като катран мисли се блъскаха в главата му.
Дните се редуваха за всите като наниз - сиви, по-сиви и мътни. Лятото измести пролетта и се сгуши като новоизлюпено пиле под крилото на майка си, в малкото селце. Мараня обвиваше къщите, а въздухът нажежено тежеше върху покривите. Слънчевите лъчи  безмилостно палеха и изгаряха тревата, която до вчера галеха.
Калина месец  вече болна лежеше. Йово обикаляше отслабнал, брадясъл и окъсан от мъка.
Не издържа чорбаджията на тия мъки и се предаде. Не можеше да гледа, как чедото му си отива. Гордостта си пречупи. От думата си се отметна, зарад благото и щастието на най-свидното си.
Даде Калина на Йово.
Чедото му възкръсна. На колене ръце му целуваха младите и до земи му се кланяха, за да му благодарят. 
Закипя селото оживено. Взе да се готви за сватба. Радостта и любовта прегърнаха Балкана.
А чорбаджи Станчо сучеше мустак, скришом се подхилваше и под сурдинка си думаше :
  - Вироглава бе тая Калина. Ама тъй требе в тоя живот! Требе да знаеш, какво искаш и за него да се бориш! Лесно да се не даваш!


лехунка* - бременна
бунар* - кладенец
срета* - среща
думбазин* - чорбаджия
страстниче* - цвете на страстта