30.07.2019 г., 7:53 ч.

Летецът 

  Проза » Разкази
520 1 2
3 мин за четене

Първите лъчи на утрото докосват свежата утринна роса по върховете на стръкчетата трева. Лекият полъх на вятъра ги кара да заплачат тихо в уединението си. Красивата прегръдка на сутринта не предвещава нищо друго освен мир и спокойствие, но уви. Беше война. Една от многото. Зловеща и всеобхватна. Като пожар, който просто не иска да спре, докато не изпепели всичко. Ето отново еква воят на сирената. Той вече е буден. Всъщност въобще не е заспивал. Не е спал от доста време. Кошмарите не оставяха душата му на мира. Но той беше намерил утеха. Като малка птичка, която кротко спи въпреки оглушителния грохот в подножието на огромен водопад. Не спираше да мисли за нея. Усмивката и и дълбоките сини очи с оттенък на зелено оставяха пареща диря в сърцето му. Завъртя стартера. Чу се усилващ се пронизителен звук. Роторът превъртя един път, зачуди се за миг и моторът оживя. Всичките дванайсет цилиндъра синхронно боботеха. Боже, как сияеше. Когато я целуна за пръв път чувстваше, че сякаш се спояват в едно. Свързваха се в нещо много по-здраво от две отделни материи. Миризмата на керосин, масло и изгорели газове го хипнотизираше. Той навлизаше в познатото медитативно състояние. Пълен покой. Спящата птичка. На таблото с инструменти до скалата за гориво имаше нейна малка снимка. Дългите и кестеняви коси се разпиляваха по вятъра. Тя се смееше. Някой отвън му даде знак, че колесниците са освободени. Цареше паника. Хора бягаха във всички посоки. Ръката му застана на лоста за форсаж и леко го побутна напред. Машината потрепери и започна да се движи. „Излитай! Излитай веднага!“-някой крещеше в ухото му. Той спря за миг в края на пистата. Погледна малката снимка и се усмихна. Една искряща сълза се търкулна по бузата му и падна върху картата. Тишината беше оглушителна. Ръката му потъна надолу избутвайки лоста докрай. Двигателят изрева и изстреля кълбо бял дим от ноздрите си. Всичко се разтресе силно и започна да ускорява. Косъмчетата по ръцете и врата му настръхнаха. Човек и машина се сливаха в едно. Издигна се рязко и залепнал за седалката усети  студа и падането на всички окови. Вече нищо не можеше да го задържи. Свобода. Започна да се извива, набирайки височина. Слънчевите лъчи огряваха корпуса и го сливаха с върховете на пухкавите облаци. Всичко беше изчислено и обвито в хладнокръвна логика с една едничка цел- да сее смърт. Завършвайки последната маневра, слънцето вече беше зад гърба му. Така, той не се различаваше от лъч светлина. Проблясък на надежда, може би? Душата му бе изпепелена от всичките убийства. На война никой не говори за убийства.  Само за жертви. Вече не усещаше нищо. Погледът му беше бистър и дълбок. Бавно се плъзгаше по небесната шир. Ръката му отдава всекиму дължимото. Нима се чувстваше божествен, след като беше част от небесното царство? Не. Той беше разрушен и празен. Боготворяха го, защото беше господар в небето. Последната сянка го наричаха. Мразеше това прозвище. Гледаше на всичко това като на детска игра. Някой ще падне и ще се удари. Някой ще умре. Той не виждаше врагове горе. Всички бяха приятели в тази игра. Като деца гонещи се с дървени пушки. Няма по-голяма чест за всеки летец от тази,  да паднеш от ръката на приятел. Усети, че ятото е някъде под него. Време е. Усмихна се отново, рязко превъртя машината през корем и започна да се гмурка в облачната покривка. Бяха толкова много. Бомбардировачи, изстребители, щурмоваци. Може би краят бе близо. Натисна спусъка и един жестоко прецизен откос порази целта си. После още един. И още един. И още. От небето заваля метал. Безизразният бистър поглед не трепваше. Като котка, която дебне летящата си закуска. Дали беше все още жив? Дали не сънуваше? Кой би сънувал такива ужасни кошмари? Пронизителен писък разцепи рая. Пръснаха се парченца стъкло из цялата кабина. Моторът започна да прекъсва и да хвърля масло. Загуби контрол. Това ще да е. Сигурно липсва парче от крилото. Понесе се в елегантен бавен свредел към земята. Като парченца есенна утеха. Като  двойка, танцуваща аржентинско танго в приглушената светлина на малка уличка, затаила дъх в мига си. „Катапултирай! Катапултирай!“ –крясъци в слушалката. Изтръгна я от кабела. Чуваше се само свистенето ня вятъра. Скоро щяха да станат на пихтия. Той погледна снимката отново. Тя все така се смееше тичайки някъде по азурния бряг. Най-после щяха да са заедно. Почувства един последен миг свобода и се усмихна. „Обича...“

Отекна глух тътен. Разхвърчаха се парчета пръст и метал. Стръкчетата трева потрепериха и продължиха да плачат тихо, усмихвайки се на слънцето.  Утрото не вещаеше нищо друго, освен мир и спокойствие.

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??