Битката остана далеч.
Георги намали скоростта до критичния минимум и се облегна назад. Позатри с длан стъклото и се загледа в небето. Облачно, мрачно. Закашля се от усилие в гърдите. Въздъхна тежко и увеличи оборотите. Равномерният бумтеж на мотора го понесе нагоре. Искаше да изскочи над облаците и да види слънцето. Да му се усмихне.
От малък имаше този навик. Излизайки от къщи при слънчев ден винаги вдигаше глава, затваряше очи и разтегляше изцапаните си с масло устни в доволна усмивка. В тези къси мигове забравяше притесненията си - изпитват го неподготвен в училище; баща му няма да се върне от фронта; Румяна от неговия клас може би харесва повече Христо.
Най-голямо удоволствие му носеха усмивките срещу зимното слънце. Никога нямаше да забрави една такава, която му струваше три дни арест през двадесет и девета във военното училище за офицери. Бяха под строй на плаца, когато след безброй мрачни дни небето се открехна и слънцето огря казармите. Георги инстинктивно вдигна усмихнато лице ...