1.10.2005 г., 21:35 ч.

Левски-част от роман 

  Проза
1141 0 1
13 мин за четене
Отивах да си купя вестник от будката на ъгъла,когато една кола с черни затъмнени стъкла спря безшумно до мен и прозорецът и бавно се спусна надолу. Погледнах бегло в тъмното пространство на купето,но не забелязах нищо.Само усетих нечие силно присъствие.Там,в тъмното пространство на купето,имаше нещо,което караше кожата по тялото ми да настръхва, а ръката ми сама напираше да хване дръжката на голямата черна лимузина.”Я не се излагай!-скарах се на любопиткото в мен и понечих да продължа към будката. -Моля-чу се приятен женски глас от тъмнината зад прозореца-Искам да ми отделите само пет минути.Моля Ви!Няма да ви задържам,нито да ви отвличам,ако от това се страхувате….Макар че това не би се оказало трудно за мен ако желаех…Ще ви дам моя вестник.Нали за Двадесет и четири часа отивахте? Стоях на едно място и си се чудех на акъла ,че не си вървя по пътя ,а обръщам внимание на разни тайнствени мадами с черни лимузини.Синчето всеки миг щеше да си дойде от училище и жена ми трябваше да тръгва с него към вкъщи за да му помага при подготвянето на домашните,макар че без да се хваля, синчето беше пълен отличник в класа си и нямаше нужда от родителски надзор. -Моля Ви…Само пет минути!И ако сметнете,че това ,за което ще ви помоля не си заслужава,ще ви освободя от присъствието си… Докато се чудех какво да правя вратата се отвори и от там се показа нежна женска ръка ,облечена във фина бяла ръкавица.Малките и нежни пръсти потрепваха нервно и се протягаха към мен сякаш търсеха спасение…. Огледах се безпомощно.Хем ми беше любопитно какво толкова иска от мен тази непозната,хем изпитвах чисто човешки страх. Но още преди да взема решение,краката ми сами ме отведоха във тъмното купе на лимузината.Колата потегли рязко и аз се изтърсих върху нещо меко и миришещо на парфюм.Чу се охкане и аз смутено се за отдръпвах от меките женски части върху които бях се изтърсил.Заоглеждах се притеснено и внезапно погледа ми попадна през прозореца .Замръзнах!.Пред будката един мъж със тъмно сив суичър тъкмо си купуваше вестник и усмихнато разговаряше със продавачката .Видях че носи саламка и чай в едната ръка а с другата тъкмо пъхаше един сив Престиж във вътрешния джоб на дънковата си грейка.След това се огледа и пресече бързо шосето по посока на компютърния ми клуб.По пътя на гърба му се хвърли една ходеща машина за пакости и за пребърква джобовете му.Това беше синът му.Или ако трябва ше да съм точен, моят син.А индивидът със тъмно сивея суичър бях аз!... …..В същия миг ми замириса на бонбони Теменужка и по българенски казано-“отнесох плувката” в царството на сънищата….. Събуди ме нежното жужене на ….и аз не знам какво.Лежах завит през глава със нещо подобно на одеало,което учудващо защо не се допираше до мен, а само покриваше тялото ми и сякаш висеше във въздуха около мен ,поддържано от невидимо електромагнитно или не знам какво си там поле,за каквото съзнанието ми отказа да даде определение.Стаята нямаше прозорци ,но от всякъде струеше приятна за очите светлина,която ми се стори че излъчват самите стени,но която не дразнеше ни най малко очите ми.Изправих се и седнах на леглото или каквото беше там ,защото имах чувството че беше направено от някаква супер ефирна материя ,която се поддаваше под тялото ми и се нагаждаше спрямо него. Съзнанието ми отказваше да даде реално обяснение на случилото се,а просто командваше тялото ми да се върне отново във приятната прегръдка на леглото на сънищата .Тряснах си един шамар и заповядах на системите си да се включат.Мозъкът ми се рестартира и скоро започнах да осъзнавам случилото се с мен.А то беше ,че наистина бях отвлечен и то ,по най- елементарния начин от самия на център на градчето, където вече тринадесет години бях приведен зет и смятах ,че нищо такова не може да се случи.Все пак в стаята имаше нещо познато и то беше един пластмасов зелен стол като тези в компютърния ми клуб.На него имаше дрехи,които явно бяха предназначени за мен.Бяха бели на цвят със шарени гайтани по кантовете и …приличаха на гвардейски?...Но не бяха от твърд шаяк ,а от фина материя,която приличаше на коприна,но беше по мека и еластична.Суичъра или каквото беше там ,защото имаше качулка ,също беше бял и с гайтани по ръкавите.Облякох го но никъде не видях копчета за да го закопчея.Но той стори сам това,като просто се съедини и стана едно цяло с панталона ми.На стола имаше широк червен колан подобен на пояс и…пищов със кама….?Какво!?...Мислите си ,че не се чудех какво става и приемах всичко спокойно ли?Учудвах се и още как!Даже право да ви кажа …направо си мислех че просто си сънувам….И понеже скоро щях да се събудя,въобще не се страхувах… Сложих колана…или по точно си препасах пояса и той също залепна на тялото ми.След това затъкнах пищова със камата и се изправих в цял ръст.На нивото на очите ми се спуснаха черни очила и аз ,просто, ги сложих на очите си.Въобще не се учудвах . Всичко се нареждаше просто и елементарно,както в най обикновен сън…Какъвто си и беше…И все пак нещо ме тревожеше….Едно малко въпросче:Че можеше и да не е сън!?... Внезапно видях в стената пред мен врата,която преди това не се забелязваше.Не ми се щеше да разсъждавам, как се беше появила там.Просто реших да натисна дръжката.Вратата се отвори със скърцане.Отскочих стреснат…Звук на ръждясала панта,в супер модерна стая?!...Започваше да става интересно… Влязох в съседното помещение,което се оказа стая… от преди освобождението?..На дървения под бяха постлани шарени черги ... През отворените прозорци нахлуваше обилна слънчева светлина и долиташе весел детски смях.В средата имаше кръгла дървена маса ,постлана с бяла, ръчно тъкана покривка,край която шеташе кръшно девойче.Дългата му кестенява коса се спускаше на вълни по раменете му и стигаше чак до шарения му фустан…с прикрепен мобилен телефон на кръста?Стори ми се познато.Вгледах се внимателно…Какво?...Да се учудвам ли?Хайде де!...Сънувах си и това е…А девойчето всъщност бе моята похитителка… На масата имаше прясно изпечена погача,глинена чиния с кехлибарено грозде,сирене,кашкавал,варени яйца и печено пиле.Девойчето тъкмо наливаше портокалов сок от …кутия…?Прецених че трябва да се изкашлям: -А к- х-…К-х -м- м -м !!!Добро утро!..Или добър ден! -Сядай и закусвай –весело ме погледна тя.После ще ми се сърдиш!Предполагам че това е любимата ти закуска!.. -А бе като приведен зет съм се научил да ям всичко и да си правя мигновени аламинути със кисело мляко лютеница и кренвирши-отвърнах и аз и като наместих пищова и камата на пояса си,седнах на трикракото столче до масата. Там имаше още прибори ,явно очаквахме още някого.Така че седнах на място което гледаше към вратата.Не че спазвах някакви източно бойни ритуали, да не се сяда никога с гръб към вратата,а просто защото така си сядах и в училище-по средата и най –отзад. Отчупих си от питата или погачата ,взех си едно сварено яйце и като го чукнах с дръжката на пищова започнах да го беля. Девойчето бръкна в един долап и постави пред мен пластмасова чинийка.Сложих обелките от яйцето вътре и погледнах към посоката от където бях влязъл.Вратата беше дървена с черен обков по краищата,резе и всички атрибути на пиесата “Българи от старо време”или каквото и да било там. -Слушам Ви-промърморих официално с пълна уста аз и като си боднах от сиренето налапах няколко сочни кехлибарени грозда.-Надявам се че ще няма да ме задържате много.Няма да бърборя и да правя предположения за скрита камера,Море от любов и т.н…Слушам … -Не-трепна срамежливо с мигли девойката-Нищо подобно.Никакви скрити камери.Ще ви отнемем само 5 минути реално време… Погледнах я и като опих една солидна глътка от портокаловия сок и се усмихнах.После щях да я питам какво искаше да каже с това:”реално време”.Вместо това попитах: -Там пред будката за вестници видях някакъв ,който много приличаше на мен…? -Вие бяхте.Нямаше никой друг-увери ме девойчето.Просто малка корекция във времето… -Аха…А вие сте ?... -Внучката на Дякона-отвърна момето и доближи мобилния телефон до ухото си. Добре че не бях лапнал грозде защото можеше и да се задавя.Погледнах я внимателно и след като успокоих дишането си отпих една солидна глътка сок и продължих да закусвам,макар и едвам успявайки да скрия вълнението си. -Кой Дякон-попитах-от гара Левски ли?..Ние там имаме поп…Скоро построиха и джамия….но Дякон...?!…-Или става дума за истинския дякон?….. -Да-отвърна ми девойчето и насочи цифровата камера на мобилния си телефон към мен,оставяйки ме да се настройвам към току що чутото… Само за момент ..Готово.Сега ще дойдат и другите.Трябваше да установим, че това със сигурност сте вие. -И аз ли съм?-погледнах я весело.А всъщност ,кой трябва да съм?.. -Да.Ви е сте-усмихна ми се внучката на Дякона и протегна ръка към мен.Приятно ми е.Велислава. -Живко-стиснах внимателно ръката и отново ми се стори че пръстчетата и потрепват.Погледнах я бегло.Но тя сведе поглед и отдръпна бързо ръката си. Но после се засмя и ме погледна весело. -А другото ви име е Левски ,нали? -Ако става дума за електронната ми поща,чата на Слави Трифонов , мирката ,града в който съм приведен зет и футболния отбор,на който симпатизирам,да.Но иначе нямам роднински връзки с Апостола .За разлика от вас-и я погледнах весело. -А защо ми вярвате?-засмя се тя. -А вярвам ли ви?-опитах се да бъда в ритъм с нея аз. -Не се и съмнявате дори!-озари ме отново веселия и поглед. -Искате ли да съм честен?-присвих очи аз. -Да. -Въобще ни ви вярвам-отвърнах и продължих закуската си,като налапах поредното яйце.Сега да имаше и малко кисело мляко… Тя се засмя и махна един немирен кичур от челото си.През прозореца се чу дрънчене на хлопатари и след това викове,сред които се открояваше силен мъжки глас: -Вкарай овцете в кошара,а техниката в склада! -Ок, чорбаджи!Взех те ли ми батерия за телефона? -Взех ти!Ето,но следващия път разговаряй по малко,защото няма да харча повече пари за излишни разходи! -Добре,чорбаджи!..Ама кажете и на гаджето ми да не ми звъни и да ме пита постоянно,кога ще се върна – -Нали имаш двойна сфера?..Или не функционира?..Обади се на техниците да оправят дозаторите… -Напротив-дори много добре си функционира,но постоянно ми светка защитата на долния пояс!Жена ми е усетила ,по незнам какъв начин,че двойника ми има заряд за повече от 4 пъти и сега не го оставя на мира.Постоянно му звъни ,а той горкия нещо се е повредил щото ми прехвърля разговорите и трябва аз да си говоря с нея за какви ли не глупости през пространствено –времевия пояс, а това натоварва системите и ми се сърдят от отдела по сигурността… -Ще се обадя на техниците да препрограмират полето.Тия жени!…Ха-ха-ха!Ще ни сринат системата!… -Благодаря шефе!… Дъвчех баницата и нищо не си мислех.По-точно мислех си,ама неща все от рода на:”Не мога да повярвам че с мен се случва това””Какво ли прави синчето в клуба?”Дали не е блокирал някой компютър”…И тем подобни глупости.А частта със смайването и изненадата,от всичко което се случваше с мен в момента,бях заключил в стая с десет ключа,защото само мисълта че може да проумея че всичко това е истина,ме караше да потрепервам….За сега всичко беше добре.Седях си на маса не знам в кой град.А може би и в същия…Лапах си вкусна баница и бях облечен със специални дрехи ,в които се чувствах страшно уютно.Беше време за обяд така че една икономия за разходи за храна не беше кой знае какво,но в днешните гладни години…Даже бях въоръжен,макар и да ми се струваше че пищовът и камата на пояса ми бяха просто част от някакъв ритуал или план,чиято цел е да ме накара да внимавам какво говоря и какво ще отговарям на евентуалните въпроси или предложения,които щяха да ми бъдат отправени,в рамките на пет минути,макар да ми се струваше ,че те отдавна бяха изтекли. Хубавицата във шарения фустан се надвеси през прозореца извика: -Взехте ли ми ваучер за телефона? Но от вън не се чу нищо друго освен лаят на овчарските кучета и хлопатарите на овцете,които се разполагаха в кошарата ,която се намираше както предполагах в далечния край на двора. Не се стърпях и се надигнах от масата.Приближих се до прозореца и надникнах на вън.Яркото слънце заблестя в очите ми и примигнах заслепен.Когато отворих отново очи първото което попадна пред погледа ми ,бяха витлата на един сребрист “Блек Хоук”.Вертолетът беше разположен в центъра на бетонна площадка в средата на двора .Огледах се любопитно за кошарата с овцете ,но такава не видях.На всякъде до където стигаше погледа ми се издигаха отвесни скали ,а където свършваха ,ограждайки като висока стена къщата в която се намирах ,започваше голяма зелена ливада ,в средата на която се виждаше малко езеро.А в далечината се издигаше величествената снага на…нещо подобно на…Стара Планина!?...Смаяно се огледах.Къде ли се навирахме?… Витлата на вертолета все още продължаваха да се въртят,намалявайки оборотите,което показваше,че екипажът или стадото току що бяха го напуснали,но нито стадо ,нито екипаж се виждаха някъде.Дори кучешки лай вече не се чуваше.Сякаш бяха потънали в дън земя!Внезапно се плеснах по челото!Какво ти стадо!?Какви ти кучета!?Някой тук си правеше шеги със слуха ми.До мен се помръдна и аз се обърнах. Момето във фустана ме гледаше весело а вятъра развяваше косите и.Името и беше изхвръкнало от главата ми..Трябваше да си го запиша…Велислава!... Тя ми се усмихна и ме подкани с ръка да седна на масата : -Те всеки момент ще дойдат. -А,да,разбира се! Те!...Шефовете?Министрите?..Извънземни?...Или овчари?...Ха-ха-засмях се.-Извинявай ,но ми се стори ,че преди малко чух лай на кучета и блеене на овце.Но отвън освен планини и един вертолет не виждам нищо от това,което очаквах да видя?А МИ СЕ СТРУВА ЧЕ и ПЕТТЕ МИНУТКИ ОТДАВНА ИЗТЕКОХА?Какво ще ми кажеш в своя защита?Защо ме приспахте,отвлякохте и докарахте тук?Как ще обясня отсъствието на жена си?...Или аз също имам двойник?...Шантава работа!… -Нещата са много сериозни и не търпят отлагане-погледна ме право в очите Велислава и ми се стори ,че отново усетих потреперване в гласа и.Вгледах се в красивото и лице, и изведнъж ми се стори,че откривам нещо познато в него.Нещо много близко и …не знам…може би си внушавах,но….Долавях някаква прилика в погледа и ….Поглед,който сякаш проникваше дълбоко в душата ми,четейки мислите ми…От къде ми беше познато всичко...? това?...Къща...Планини…Вертолет?!…Поляна?...Беше ли се случвало с мен някога нещо подобно?...Дежа ву? Чу се скърцане и дървената врата се отвори.В стаята нахлу топла струя въздух и ми се стори,че заглъхват мощни турбини.Някъде дълбоко под нас в недрата на земята сякаш мощен ковашки чук удряше по огромно менгеме карайки подът под мен да потреперва.Постепенно ударите заглъхнаха.В стаята влязоха двама мъжаги високи около два метра.Предният носеше на главата си голям овчи калпак със златно лъвче по средата,а вторият гвардейска шапка със сребърно лъвче.И двамата бяха облечени ….със същите дрехи както и аз. Двамата ме гледаха весело и се смееха.Единият ми беше страшно познат!Но откъде!?…Сигурен бях ,че съм го виждал някъде!…Лицето му излъчваше необикновена искреност , а сините му очи се смееха весело.Гледаше ме и се смееше под мустак…Наистина имаше мустаци!…Но откъде ли ми беше толкова познат?…Сигурен бях че ще се сетя!… Погледнах към Велислава!Тя се усмихваше леко и примигваше с клепки.Внезапно вдигна погледа си и очите ни се срещнаха…И изведнъж космите по цялото ми тяло настръхнаха!Все едно бях котарак пред цяла глутница прегладнели псета!…Обърнах се бързо и погледнах към мъжът който стоеше широко разкрачен на вратата и чийто смях вече кънтеше из стаята….Неможеше да е истина!В това нямаше никаква логика!Защото просто нямаше как да е вярно!И все пак! Пристъпих като хипнотизиран на пред и застанах лице в лице…с Дякона!!! Защото това беше той!Апостолът на свободата!..Дяконът!..Васил Левски!!!…

© Живко Желев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Наистина има продължение!Всеки ден ще публикувам по една част .Стига да ми идва вдъхновение и идеи!
Предложения
: ??:??