Личен Мироглед

Дори алкохолът изгуби своето предназначение – забравата идва само със смъртта - далечна като луната и близка като полъха на вятъра.

Понякога си мисля, че живея живота си сред една тълпа от мъртъвци – безизразни, загадъчни (никога няма да ги опознаем), но движещи се и всяващи своето безразличие и нечистоплътен дълг на малкото живи хора останали.

Никога не съм сигурен в това, което чувам и виждам (и в чувствата си все по-несигурен ще ставам!), дали всичко е реално? Как можеш да разбереш, когато сам крачиш... къде е твоята истина, щом не знаеш кое е истинско всъщност?

 Мембранната избирателна пропускливост е за клетките, не хората – на скали станахме... ерозията ни е близък приятел, трудно никнат в нас чувствата.

Колко изпускаме и какво печелим не е ясно – равносметката е работа за смъртния одър (дано умра спокоен, господи).

Защо съм влюбен в актрисите и художниците? – дават израз на емоцията, на чувствата  понякога макар и фалшиви, но ги има и ги продават и са щастливи, открити, безапелационно радостни... докато не ги сломи неистовият глад за “Материята”.

Знайте, краят винаги е грозен и да предадеш себе си не е лесно, но смъртта и мизерията са другата реалност, окачена на стената за назидание – по кой път да тръгна... всичко е ясно!!!

Несигурността и съмнението вървят ръка за ръка със “самия” - за кратко време стават неизменни приятели... дружки в зло и по-зло.

Пречупен мироглед и пречупен човек, навел глава като изсъхнал на полето слънчоглед – такива гледки не са малко, такива ще се бъдещите хора – затворени в емоционална клетка на света днешен и бъдещ!