Жаркото слънце се показа иззад облаците. Пекна. Стана горещо и задушно. Малките вадички и водопадчета, бълбукащи по склона на бреговете към езерото пресъхнаха, вятърът издуха мрачните облаци накъде на запад. Терасата на къщата, разположена над езерото, бързо изсъхна. Езерото, завряло по време на бурята, утихна и малките вълнички по повърхността му заблестяха. Само водата остана мътна. 

Старицата седеше на сянка под навеса. Прекарала бурята отвън и тя беше станала свидетел на играта на вятъра и дъжда, подслонена и в същото време толкова близо до природната стихия. 

“Колко бързо се промени времето” - помисли си старицата “Беше тихо и топло, после бурята удари и сега пак е тихо. Колко красива бе стихията! Жалко, че младите я изпуснаха. Как така се случва, че често на човек му се случват най-големите приключения, когато е сам? Дали просто провидението ни изпраща тези събития, когато сме сами или по-скоро ги оценяваме, когато няма никой до нас да ни разсейва?” мислите на старицата течаха бавно и лениво в златния следобед. “Колко още бури като тази ще преживея, колко още приключения ще ми се случат? Навярно не много. Още малко живот и после тъмнина. Краката ми да не се подуваха и старите стави да не проскърцваха и боляха така…Да не трябваше да ме бутат навсякъде в инвалиден стол. Ах, как бих искала да взема малко от жизнеността на стихията и да я превърна в сила на собствения си живот.”

Мислите на старицата бяха прекъснати от мъж и жена, които излязоха на терасата. Двамата бяха увлечени в спор, но когато видяха възрастната жена го прекратиха. 

- Майко, ти тука ли си била? - възкликна жената, която току що беше излязла от къщата.

Тя беше млада и красива. Дългата ѝ кестенява коса беше подредена в опашка. Беше облечена с бяла риза и къси панталони, които подчертаваха красивите ѝ, дълги, хванали тен от слънцето, крака.

Мъжът също изглеждаше добре - висок, чернокос, с леко изпито и уморено лице. Носеше костюм.

“Не е имал време да се преоблече.” помисли си старицата. Спомни си, че по-рано го бяха извикали от работата по някаква спешност.   

- Та къде да бъда? - отговори старицата.

- По време на бурята? - попита пак младата жена.

- Катя, не се безпокой. Прекарах си добре. 

Семейството беше наело вила за свободните дни. Къщата беше построена на брега на езеро, заобиколено от гори и би представлявало величествена гледка, ако не бяха множеството кацнали по бреговете му еднофамилни постройки. Имаше и малък обществен плаж, сгушен между две вили нагоре по виещия се път.

Григор, така се казваше мъжът, погледна внимателно възрастната жена - Мария и си помисли “Старата е прекарала бурята отвън. Изглежда разкисната, в добро настроение. Дали пък да не я попитам за малък заем…” Мислите му бяха прекъснати от жена му - Катя, която се обърна към него:

- За какво изхвърча днес толкова бързо. Какво се е случило в офиса?

- Имахме клиент. Нещо спешно. Уплашил се е, че ще го проверяват от данъчните и трябваше да сътворя чудеса с финансите му. Нищо, което не се е случило и преди. Управих се. 

- Разбирам. - каза Катя. “Дали спи с някоя?” помисли си тя, оглеждайки съпруга си ревниво. Така изведнъж да изчезва по никое време. Истината беше, че му нямаше доверие. Тя самата не беше от най-верните и бе склонна да подозира съпруга си за изневери. 

Старицата погледна замислено двамата млади. За нея не бяха тайна взаимоотношенията им. Виждаше изневерите на дъщеря си и провала в бизнеса на Григор, който обичаше да си попийва и да играе на комар и бе сляп и глух за любовните авантюри на жена си или просто се правеше на такъв. Той не веднъж бе искал тайно от Мария пари. Тя бе склонна да му дава, поне щом работеше нещо или се поне се преструваше, че работи. Честно-казано, бяха ѝ омръзнали и двамата - бяха скучни, предсказуеми с техните аморални желания - дъщеря ѝ търсеща наслада в постелята на чужди мъже, а съпругът и пари за забавленията си.

В този момент от къщата излезе Мирослав, повел двете си братчета близнаци. Миро беше на дванайсет години, а близнаците Георги и Тошко на по две години. Мирослав изглеждаше сънен. Току що се беше събудил от приятна следобедна дрямка. Погледна родителите и баба си. Помисли си: “Как ми се иска да попитам дали ще ми купят онова колело, което видях в магазина. Червеното, със звънците. Всичките ми приятели ще ми завиждат. Но как да го поискам? В училище не са ми хубави бележките и още съм наказан да не излизам и без това.”

Баба му Мария го погледна и разбра, че момчето желае да попита нещо. Искаше нещо. Изглеждаше нещастен, че не може да го има, каквото и да е това нещо. Тя знаеше., че е колелото, което бе видял в магазина, цяла седмица ѝ беше говорил за него, намеквал. Приличаше ѝ на баща си.

Мария се обърна към Григор. 

- Чудя се, Грег - наричаше го с прякора му - какви са шансовете да се купи такава вила тук? Близо е до града. Би ми било удобно да идвам отвреме-навреме.

- Хмм - замисли се Григор. - Не вярвам някой да иска да продава. Или поне не за някаква умопомрачителна сума. По-лесно би било човек да построи. По-нагоре има обществен плаж. Там може да се купи място за строеж.

- Не е ли противозаконно? - намеси се Катя.

- Хм, разбира се, донякъде, но закона може да се заобиколи…

Григор бе прекъснат от качването на терасата на млад, загорял от слънцето мъж. Беше съседът им Атанас. И той беше дошъл на почивка и отмаряше във вила малко по-надолу. Още с влизането му очите му се спряха върху лицето на Катя, която му се усмихна. Между тях явно съществуваше някаква недотам тайна връзка.

- Здравейте - откъсна Атанас очи от лицето на Катя.

- Здравей, Наско - възкликна радостно младата жна и се усмихна широко.

- Здравей - поздравиха Григор и Мария, последната оглеждайки новодошлия с отвръщение. “Каквъв гаден, зализан тип. Противен тип. Откога преследва Катя. Не го е срам - омъжена жена с деца.” Е не, че и Катя го спираше. Нито пък Григор. Той беше сляп за усмивките и влюбените погледи, които Атанас мяташе на жена му. Григор и Атанас работеха заедно и явно бяха приятели по чашка, но това не възпираше Наско да започне авантюра с жената на приятеля си. 

- Наско.  - обърна се към него Григор. Ти май познаваш някои хора… С кой може да говорим, за да купим място за строеж на плажа по-нагоре.

Атанас се облегна на парапета на терасата и запали цигара. Предложи и на Григор и Катя. Григор отказа, а Катя си взе и запали от цигарата му. Тя метна поглед към децата. Близнаците си играеха в края на терасата с една лилия, която бурята беше донесла по вълните досами къщата. Бяха намерили отнякъде метли и подбутваха лилията с дългите им дръжки. Заливаха се от смях. Мирослав беше седнал на края на терасата и се взираше във водата.

-  Има едно момче...Работи в отдела по градоустройство на градчето. Ще струва пари - каза той и се обърна към Мария - явно знаеше откъде ще дойдат парите. - Но е възможно. Важното е човек да поиска нещо и да е готов да плати цената, за да го има. Нали така? Нали, Кате?

- Разбира се. - усмихна се Катя и го погледна открито в очите.

- Колко ще струва? - попита Мария. Наско не ѝ беше толкова противен вече. Щом щеше да ѝ свърши работа... Григор явно беше безполезен за това.

- Е, рано е да се каже. Да си призная, малко изведнъж ме питате. Но ще проуча. Нали сме приятели с Грег. - каза той и потупа Грирог по гърба, после продължи. - колкото и да струва ще е във вашите възможности. Момчето в градоустройството ми е приятелче. Всеки иска нещо в този свят нали? И ако му го дадеш можеш винаги да получиш нещо насреща, нали? На това момче му трябват пари. - поясни Наско.

- А, ако не го получиш, какво става? - попита закачливо Катя.

- Тогава копнееш за него. И си нещастен. Няма друг начин. Трябва да преодолееш всичко за да го имаш, да преодолееш собствените си задръжки, страх, ако трябва, за да го имаш. Само така можеш да притежаваш, това което желаеш. Разбирате ги тези неща, нали?

Възрастните се умълчаха. Всеки се замисли за нещо свое. Загледаха се към езерото. Слънцето се бе спуснало надолу и почти целуваше езерото. 

Мирослав, дочул разговора се приближи до майка си. 

- Какво, бе Миро, какво се умилкваш такъв - погали го по главата Катя. 

- Мамо, ще ми купиш ли колело? Онова червеното, дето го видяхме на витрината?

- Е ти нали колело си симаш?

- Да, но онова е специално. Моля те.

- Много се молиш, ама оценките ти в очилище не са много добри. - погледна го Катя строго.

Мария, която беше доволна, че Наско щеше да говори с приятеля си за място на плажа, каза - Е хайде сега. Ще му купим колелото. Момчето трябва да има каквото иска, нали. Защо да му скършим хатъра? Ела при баба. 

Момчето се усмихна и отиде до баба си. 

- Цункай ме по бузата.

Мирослав се наседе и целуна баба си. После се изправи до нея, усещайки, че имаше силен съюзник на своя страна. Някой с власт и пари. 

Малката група стоеше на терасата. Всеки загубен в мислите си. Мария бе щастлива, че щеше да си построи вила на плажа, Катя и Атанас бяха влюбени и си мислеха за любовната тръпка, която  щяха да изживеят заедно. Миро също бе щастлив и си мислеше за новото колело, което щяха да му купят. Григор бе също донякъде доволен. Трябваха му пари за да закрепи финансите в работата си, но усещаше, че Мария е благоразположена и по-късно щеше да поиска пари от нея. Странно защо, всеки от четиримата се чувстваше и малко неловко. Нещо ги човъркаше отвътре. Всички бяха получлили или очакваха да плучат, това което желаеха, но все пак им беше чоглаво.

Стъмваше се. На терсасата се възцари все по-тягостно настроение.  

Само близнаците се смееха. Вниманието на останалите на терасата се насочи към тях. Двата малчугани някак си бяха разбрали, че трябва да внимават, за да не смачкат линлията. Не я откъсваха от листата, които я крепяха на водата. Много внимателно си я побутваха с дръжките на метлите, които бяха намерили отнякъде. Никой не я искаше да притежава лилията, а само да си поиграят - да си я подват един на друг. Намираха удоволствие в това да дават, да видят как другия получава. Най-накрая и това им омръзна и оставиха лилията намира. Тя отплува към средата на езерота, провлачена от течението. Близнаците я проследиха с поглед и смях. Останалите ги гледаха втренчено. В погледите им, неразбираеми за децата се смесваха изненада, завист, срам и някакъв странен, трудно разбираем копнеж.