Жаркото слънце се показа иззад облаците. Пекна. Стана горещо и задушно. Малките вадички и водопадчета, бълбукащи по склона на бреговете към езерото пресъхнаха, вятърът издуха мрачните облаци накъде на запад. Терасата на къщата, разположена над езерото, бързо изсъхна. Езерото, завряло по време на бурята, утихна и малките вълнички по повърхността му заблестяха. Само водата остана мътна.
Старицата седеше на сянка под навеса. Прекарала бурята отвън и тя беше станала свидетел на играта на вятъра и дъжда, подслонена и в същото време толкова близо до природната стихия.
“Колко бързо се промени времето” - помисли си старицата “Беше тихо и топло, после бурята удари и сега пак е тихо. Колко красива бе стихията! Жалко, че младите я изпуснаха. Как така се случва, че често на човек му се случват най-големите приключения, когато е сам? Дали просто провидението ни изпраща тези събития, когато сме сами или по-скоро ги оценяваме, когато няма никой до нас да ни разсейва?” мислите на старицата течаха бавн ...