ГЛАВА 1
   Колко време беше минало – час, може би два, а дали не беше изминал цял ден или дори седмица. Нямах представа. Усещах само, че лежа по гръб, а главата ме болеше ужасно. Не знаех колко време съм била в безсъзнание и едва ли някога щях да узная.
   Премигнах няколко пъти с очи, но всичко ми беше замъглено. Ръцете, краката, всяка част от тялото ми тежеше. Опитах да се надигна, но това не беше лесно. След няколко минути и доста усилия от моя страна, успях да се подпра на ръце и да седна на тревата.
   Първото нещо, което видях и което ще помня винаги, беше най-красивата гледка, която някога се е разкривала пред очите ми. Беше толкова нереално, пленяваше ме. Почти останах без дъх, втренчена в това, което наблюдавах. Прииска ми се някой велик художник да бъде сега с мен, за да обезсмърти тази красота завинаги. Той щеше да бъде възхитен, пленен и дори вдъхновен от всички това. Е, аз бях сама, факт, от който не се интересувах точно сега.
   Ето какво виждаха очите ми в този момент. Аз се намирах на малка полянка, а на няколко метра от мен се простираше голямо езеро, чиято вода наподобяваше огледало. Не само, защото повърхността й беше гладка, без нито една грапавина, но и защото отразяваше всичко. Всяко движение, всяка птичка, която прелиташе отгоре.
   Най-невероятна обаче беше картината от другия край на езерото. Това беше залез, красив и магичен. Слънцето се скриваше зад хоризонта, виждаха се всякакви нюанси на жълто, оранжево, червено и розово. Водата отразяваше всичко това, а самата тя имаше лилавеещ вид. Виждаха се облаци, които в друг случай биха били бели като сняг, но сега от това нямаше и помен. Те се сливаха с цялата тази магия и образуваха вълшебство. Това беше смес от топли цветове, взети от палитра, но съчетани така, че всичко, което виждах, ми изглеждаше нереално красиво.
   Стоях и гледах в тази посока през цялото време. Наблюдавах всичко това, докато слънцето не се скри зад хоризонта.
   Защо толкова се бях прехласнала по един залез? Нима всичко, което бях наблюдавала до сега, не беше нормално? Нима винаги изпитваш това, докато виждаш или правиш нещо за първи път? Изведнъж се замислих върху последните три думи... за първи път! Но как е възможно, та залезите съществуват, от както го има и света. Как може до сега да не бях виждала нещо, толкова обичайно като... залез! Напънах ума си, съзнанието... спомените. Трябваше да мога да си спомня. Невъзможно е до сега да не бях наблюдавала залез. Как съм пропуснала нещо толкова красиво?  Заех се с изучаване на моето вътрешно аз. Гмурнах се в дълбините на съзнанието си. С ужас обаче установих,  че не намирам нищо. При мен не съществуваха, така наречените спомени. Не само, че съзнанието ми беше празно, но осъзнах, че дори не знам къде се намирам. Започнах да си задавам въпроси на които, не можех да отговоря. Съсредоточих се. Дали пък ако си припомнех някоя случка, нямаше да започнат да се появяват и другите? Отново си запитах... къде съм, как съм се озовала тук?... не знаех! Кои са близките ми?... последва черна мъгла и гласове, чуващи се от всякъде, един през друг. Не можех нито да ги разбера, нито да позная някой от тях. Зададох си най-важния въпрос... коя съм аз?
   Не знаех името си, не знаех коя съм, не знаех... нищо!
   Как е възможно това, защо не си спомнях дори едно лице!? Имах ли братя и сестри? И ако имах как се казват, къде живеят, защо сега не са при мен, за да ми помогнат? Защо в този тежък момент бях сама?
   Продължих да търся. Исках да намеря поне някакъв проблясък, някакъв спомен, просто да намеря... нещо, каквото и да е.
   Вдигнах ръце да потъркам главата си, защото страшно ме болеше. Може би, защото до сега се напрягах да разбера нещо за миналото си и си бях задала въпроси без отговор. Тогава забелязах или по-скоро усетих, че имам рана на главата. В момента, в който пръстите ми докоснаха задната част на главата ми, почувствах адска пронизваща болка. Вдигнах пръсти и си отдръпнах ръката. Погледах я, имаше следи от... кръв. Имах рана. Но къде се бях ударила така жестоко? Обърнах се и веднага разбрах отговора. На тревата лежеше голям камък. Очевидно бях паднала на него. В това нямаше спор. Следите проблясваха на лунната светлина. Вече беше станало нощ, но аз не се интересувах от това. Раната ли беше причината да загубя всичките си спомени? Нима наистина можеше заради един удар, колкото и силен да беше (а този определено е бил доста мощен) да си загубя паметта?
   Почувствах внезапна вълна на надежда. Може би всичко е моментно състояние, може би утре или в друг ден щях да започна да си припомням. Надявах се, че до месец щях парченце по парченце да сглобя пъзела и да събера частите от своето минало. Надявах се, че колкото и силен да е бил удара, нямаше да е достатъчен, за да остана вечно в това състояние. Не можеше миналото ми завинаги да остане като бяло петно.
   Реших че, че за момента няма смисъл да се притеснявам повече. Окуражих се с мисълта, че рано или късно всичко щеше да се изясни, нямаше да губя надежда. Помислих малко и реших: утре ще тръгна на някъде, няма начин да не стигна поне до някое село; ще се доверя на късмета си и на сутринта поемам в някоя посока, пък в крайна сметка, където ме отведе съдбата.
   Погледнах към небето. Беше настъпила нощ, но аз не бях забелязала. Толкова време се бях напрягала, разсъждавала и тормозила, че нямам спомени. Погълната от себе си, не бях забелязала кога е станало нощ. Небето беше ясно и обсипано със звезди. Луната грееше и се отразяваше в огледалната вода на езерото. Легнах на тревата и се загледах нагоре. Обзе ме вече познатото чувство, както когато наблюдавах залеза. За първи път виждах нощното небе. То сякаш криеше тайни. Тайни, на които е било свидетел. Някой толкова ужасяващи, че самото то беше почерняло от страх. Бе станало тъмно като мастило. Но все пак нямаше да допусне да бъде обзето цялото и да се обгърне в мрак. То сякаш излъчваше и спокойствие. Можеше да те успокои само като гледаш безкрайното небе и хилядите звезди. Точно това стана с мен. Отпуснах се и се замечтах, може би и преди съм наблюдава необятното море от звезди. Може би дори не съм била сама. Нямаше как да зная, но това не ми попречи да се заровя в мечтите си.
   Когато приключих с надеждите и желанията, се изправих. Огледах се наоколо, бях сама. Заех се изучаване на най-лесното, което ми беше под ръка в момента... дрехите ми! Все пък по тях можех да разбера нещо полезно за миналото ми или поне можех да си загатна. Оказах се права. Погледнах надолу към себе си и осъзнах, с какво съм била облечена през цялото време. Всичкото наподобяваше... военна екипировка! Бяха изработени от много странен материал. Беше лек и същевременно изглеждаше по-здрав дори от стомана. Толкова изкусно изработен, че позволяваше да се движиш свободно или може би да правиш по-опасни маневри по време на битка. Всичко ми се струваше някак си нереално. Първата ми мисъл беше, че едва ли всяко момиче, разполага с такива. Струваше ми се, че от тях се усеща някаква магия. Може би, защото бяха изработени от този странен материал, всичко имаше много странна форма. 
  Носех ботуши без ток, но достигащи до над коляното ми. Между тях и полата ми имаше няколко сантиметра, където се виждаха части от краката ми, а самата пола бе къса и странна на вид. Беше изработена от тесни лентички, висящи надолу по цялата ширина. Под тях с обикновен плат беше изработена друга. Стори ми се, че този плат не е толкова обикновен, колкото си мислих, но сигурно се заблуждавах. Всичко това сигурно беше удобно по време на тичане. Продължих огледа. Разполагах с колан, на чийто край висеше калъф с кама вътре в него и кесийка с пари. Но сега не им обърнах внимание, защото бях забелязала каишката която минаваше през гърдите ми. Оказа се, че принадлежи на колчан, пълен със стрели. Обаче щом имах стрели, значи трябваше да имам и лък. Ами да, видях тънката връв, която също минаваше през гърдите ми. Като внимавах да не се порежа на нея (нямаше смисъл от толкова усилия, тя не можеше да ме пореже), свалих лъка си. Връвта беше тънка и фина, но същевременно учудващо здрава. Искаше ми се да разгледам и лъка по-подробно, но беше тъмно, за да направя това. Реших да оставя това за утре сутрин.
   Продължих да разглеждам “екипировката” си. Имах две много дълги ръкавици, стигащи от пръстите ми до над лакътя. Бяха изработени от същия материал като ботушите. Помислих, че може би на коляното и на лакътя, ще ми е трудно да ги свивам, но след като направих няколко опита, с изненада установих, че ми е учудващо лесно. Не изпитвах никакви  затруднения.
   Бях облечена също и с бюстие. Цялото беше изработено от плат като долната част на полата. Но предната част имаше и мрежа, която изглеждаше като направена от метал. Само че въобще не беше тежка, а точно обратното. Изработена по най-прецизния начин, тя бе лека и удобна.
   Последната част от облеклото ми бе сигурно най-странната. Това бе късо наметало, стигащо до кръста ми. След като го видях, се опитах да скъсам парче от него, за да превържа раната на главата си, причинена от удара в камъка. Само че не можех. Въпреки че платът беше много приятен на пипане, той не позволяваше да бъде скъсан. Изпитах странното чувство, че дори не може да бъде разрязан или пробит. Не можеше да бъде повреден по какъвто и да е начин. Почувствах се сигурна, че който и да ме нападнеше в гръб (а имах чувството, че това се е случвало), нямаше да ме рани.
   Всичко това беше странно. Кой ли си е правил труд точно на мен да изработва, такива невероятни доспехи (ако мога да ги нарека така). Та аз сигурно бях най-обикновено момиче. Едва ли заслужавах всичко това! Замислих се дали не съм ги откраднала, но тази мисъл бързо ми изчезна от главата. Не бях крадла и едва ли бях способна на това. Отказах се да мисля за дрехите си и за това как съм ги получила. В крайна сметка важното бе, че ги имам и че страшно ми харесваха.
   След толкова много размишления, мисли и т.н. усетих, че главата отново започваше да ме боли. Загледах се към езерото. Дали пък ако се изкъпех нямаше да ми олекне и да се отпусна?
   Погледнах към него, кристалната му вода продължаваше да отразява всичко като в огледало. Луната и звездите сякаш бяха слезли на земята. Беше красиво като всичко около мен. Замислих се какво ли щях да видя като доближа езерото? Какво ли щеше да е моето отражение? Как ли изглеждаше лицето ми? Бях нетърпелива да разбера.
   Затичах се. Ето доближавах го... само още една крачка! Паднах на колене и погледнах водата. Дори в тъмна нощ като тази можех ясно да видя очите си. Бяха сини, сини като небето и водата. И все пак това не беше обикновен цвят. Невероятно наситен, блестеше дори на лунната светлина.
   Вглеждах се в очите си. Те бяха дълбоки и красиви. Сякаш криеха тайни. Тайни, които никой не трябва на узнае, такива каквито, само те са виждали. Но заедно с тази тайнственост, излъчваха и жизнерадост. Имаха особен блясък, който ясно се отразяваше в езерото. Бяха способни да те накарат да се усмихваш от сърце, но и в следващият момент да заплачеш от цялото си същество.
   Другите черти от лицето ми също бяха красиви. Лицето ми бе издължено, а продълговатите мигли придаваха още по-мистичен вид на очите ми. Тънките, повдигнати в края, вежди завършваха картината. Устните ми, за разлика от наситените ми очи, с нищо не се различаваха от обикновените устни. Отворих уста и в същия този момент видях прекрасната си усмивка. Белите ми заби бяха наредени като мъниста и се отразяваха във водата. 
Продължих да изучавам чертите на лицето си, все едно някой непознат седеше пред мен. Видях косата си в отражението. Беше дълга и права, усетих я, че стига чак до кръста ми. На лунната светлина изглеждаше със сребрист цвят, но аз бях сигурна, че ако на сутринта си погледна отражението, щеше да се разкрие невероятно наситен рус цвят. Прокарах пръсти през нея. Почувствах я мека и приятна на допир, но при мястото на раната се бе сплъстила от всичката кръв.
   Изследвах чертите на лицето си, оглеждах се, дори се наслаждавах на отражението си. Но изведнъж забелязах нещо. Нещо шокиращо, което ме накара да отскоча назад. Може би през цялото време, вътрешно знаех, че... съм такава. Сега разбрах, че аз не бях обикновен човек, за какъвто се мислех. Дори не бях човек.
   Върнах се към езерото и отражението си. Преметнах коса зад ушите ми. И се взрях в тях. Те бях приятно издължени нагоре и заострени при върховете си. Наслаждавах им се. Радвах се, защото това беше най-хубавото нещо, което можех да открия. Бях разбрала, че съм... ЕЛФ!