3.06.2016 г., 22:14 ч.

Липа за зимата 

  Проза » Разкази
569 0 2
5 мин за четене

ЛИПА ЗА ЗИМАТА

 

     Ставам рано. Бодър съм, спах добре. През нощта е валяло. Браво. Свежо е навсякъде, пролет, в сетна фаза, но още е пролет. Пия кафе и дишам. Гонят се птичките. Излизам на балкона. Децата спят, жена ми е в банята. Колко е хубаво!

     Днес ще направя нещо добро. Задължен се чувствам. Времето ми е приятел, обичам жена си, децата растат, кафето е топло и нежно. Животът е хубав.

     Един душ, дънките и – навън. Отивам на работа. Точно там няма да мога да направя нищо добро, ама карай. Една жена събира липов цвят. Да, началото на юни е, още не е разцъфнала липата, както трябва, но вече понамирисва. Като моите синове – още не са мъже, но им личи онова, силното, убеденото, твърдото, което превръща юношата в младеж.

     Ще почакам, не бързам. Трамваят винаги идва, като съдба е, понякога закъснява, всъщност  – винаги, но това му е номерът. Всеки луд си има номер, казвахме, когато бяхме деца. Ако беше вярно, всички щяхме да сме номерирани в тая държава, не само трамваите. Без тарикатите, те са извън скоба, държава в държавата са.

     Жената е на видима възраст около шейсет, но видимото невинаги е вярно. Чупи клоните на липата, събира цветовете, намръщена и делова е. И аз правех така като малък. Дядо ми все на мен разчиташе да му бера липа за през зимата. Той само такъв чай пиеше. Имахме черен бъз, обаче той не харесваше чай от него.

     - Владко ме спасява с тая липа – казваше, когато му занасях торбата с току-що обрана липа. Той си я сушеше. Имахме една голяма бетонна плоча до къщата, беше си част от кофражния план май, на нея баба сушеше корите на юфката, дядо – други неща. Та той, дядо ми, цял живот се беше оправял сам и не беше свикнал някой да му помага, затова когато вече нямаше сила за нищо, все някой го спасяваше. Забравил беше, че преди да остарее, той беше спасил всички ни. От немотията.

     - Любчо ме спасява с кюмюра! - Любчо беше мъж на леля ми. Носеше един чувал лигнитни въглища, дядо ми сам набавяше още отнякъде, май от текезесето, а дърва намираше в дерето.

     Нито аз го спасявах с чая, нито чичо ми Любчо – с въглищата, но той обичаше да бъде благодарен.

     И внукът му е същият. Комплексите се предават по наследство, досущ като арогантността и самолюбието. Едни наследяват доброто, други – парите; трети нямат наследство, без бреме са, сами избират кой път да поемат, те са най-добре; или най-зле. Така е устроен животът.

     Май днес ще трябва да почакам повече. Нищо, денят е толкова хубав, не може една закъсняла железница да ми развали настроението. Нали увеличиха цените на билетите, редно е сега да покажат от управата на транспорта кой кара влака. Ще има солидни глоби, защото цената на билета вече била справедлива. Ха, управници да говорят за справедливост е като дърт циганин да продава цветя за чугун.

     Жената посъбра доста цвят, доволна остана, обираше целите клонки, то не се прави така, но не мога да й се сърдя. Същото правех и аз навремето. Унищожавахме и аз, и другите берачи дървото, но тя, липата, горката, все намираше сили да се съвземе на следващата година и пак да ражда. Така постъпваме с природата, цяло чудо е, че ни търпи. Насъбра клонките в две найлонови торби и като чу, че травмаят затрака отдалече, пусна последния клон, остави беритбата и се забърза към спирката.

     Не мога да се сърдя на нищо и никого. Прекрасен ден – ден да твориш и да правиш добро. Перфорирам билета с неудоволствие, уж с парите от увеличението щели да купуват нови мотриси: не им омръзна да лъжат. Може да има нови возила, но друг път. Сега ще се возим в стари. Нали затова все предплащаме – като се съберат достатъчно пари в общинската хазна, ще купят и трамваи, и тролеи, и нови мерцедеси за всеки случай. Така е устроен животът, случаи – дал Господ.

     Замириса. Откъде тая миризма на кисело зеле? Всъщност, нищо чудно, още е пролет, може някой да си е чистил бидона в трамая. Случва се. Значи вагонът не е мит скоро. Карай да върви: и по-зле може да бъде.

     Остави двете торби на една седалка, сложи до тях кафявата си дамска чанта и започна да сумти нещо доволно. После внимателно седна и започна да къса. Отделяше от клонките зелените листа, събираше само цветовете. Правеше нещата методично, разделно и убедено. Устата й помръдваше, беше си още намръщена, май такава си беше, но по движенията на пръстите й усещах, че е доволна. Още до третата спирка напълни едната торба с листа, а другата – с чай. После започна да слага клонките в дамската си чанта. Какво е дамска чанта без клонки от липа? Едно нищо.

     - Билети и карти за проверка, моля! – рече кондукторът. Сега му викат контрольор. На някои места – квестор. На други – полицай. Такива контролни органи винаги имат имена, понякога строги, друг път – странни. Орган без име не бива.

     Не го бях видял. Кой знае кога е влязъл в трамвая. Понякога влизат с цивилни дрехи по двама-трима, изведнъж дружно наметват по нещо сигнално оранжево върху себе си, за да добият вид ярко контролен, облечен с власт, и почват да жадуват я билет, я карта.

     Липарката нямаше нито едното, нито другото. Започна да рови в дамската чанта, клонки, зелени листа и книга с готварски рецепти изпадаха едно след друго, тя ги вдигаше и те после пак падаха. Държеше здраво торбата с липовия цвят, явно той беше важен за нея, за през зимата.

     На следващата спирка слезе, плътно придужена от двама контрольори, вече не беше намръщена, нещо говореше, молеше и показваше колко липа беше събрала за зимата. Може би тази липа я спасяваше. Всеки момент щеше да ревне.

     Побързах, слязох след тях, за малко да се спъна в стълбите на този стар, олющен, но железен трамвай, намесих се в спора и казах уж делово, строго и забързано:

     - Госпожо, билетът ви падна – подадох й моя билет. Тя ловко го взе и ме погледна. Един контрольор, зачервен и възпълен, понечи да каже нещо, вдигна ръката, веждите му станаха като знак на „Ситроен”; усети как съдържанието му се изпразва, олекна в миг цялата му доказателствена тежест. Добавих: – Съжалявам, бързам за работа.

     Това, последното, беше истина. Денят, този хубав ден едва започваше. И започваше добре.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??