- Сега криволичим по правата..
- Не. Това е крива.
- Праволичим по кривата…

Из Една-От-Многото-Истории-На-Алиса

Отивам да ме хване Липсата…?!

Ти, разбира се, ще ме потърсиш в ума си най-напред… Нима не се усети сам, когато те лъгах? Нима? Ето… Ето… Гласовете пак не говорят. Кой ще каже, че съм луд? Кой ще каже, че съм грешен? Който-се-счита-за-достатъчно-праведен, нека метне първия камък по мен…
Гледате ме Отвисоко.
Че какво съм аз.
Аз с моите сини очи…
Аз съм Малка Представа за Себе Си пред вас. Въобразявам си, че изглеждам добре, че СЪМ добре… А вие… Вие сте… Перфектни.
Виж ме, моля те, виж ме. Погледни по-добре. Не, не виждай това, което те научиха да виждат. (Че какво съм аз. Един Клоун… Тъжен Клоун… С моите Шарени Думи…) Ти, разбира се, ще ме потърсиш в ума си най-напред. Никога не би ти хрумнало, че съм на перваза на прозореца ти, да речем.

…

Пристъпвах бавно, но уверено. Когато е рано сутрин и си вярвам на сънищата, съм по-лек, по-истински. Вярно е, че Септември е лъжа. Но по тази логика Пролетта е най-не-лъжлива от всички. А единственото, което знаем за Пролетта е, че тя е поддръжница на Най-Голямата Измама На Този Свят – Любовта… Значи имаме малко противоречие. Аз съм Изграден от нишки на противоречия и ако не бяха те, аз нямаше да съм аз. Щях да съм някой друг. Понякога искам да съм някой друг, но то е само Понякога, когато се чувствам безсилен пред Етикетите. Пристъпвах бавно, но уверено.

Сега… Потапям главата си в морето… Застанал съм на колене във водата… Сякаш се моля на морето да ме отмие оттук… Завинаги? Не… Само за Завинаги и Половина… Навел съм се така, че водата ме отмива, с главата надолу съм и вълните… Те… Вълните… Аз… Нямам думи… (А трябва ли? Защо винаги трябва?)
Мислите ми ме отминават, отливат се… Стига многоточия! Време е за точки! За граници!

…

Когато бях малък, вярвах в Сигурността.
Сега вярвам в Липсата на Сигурност.
А когато умра, ще се притеснявам за Другите – как ще претърпят Несигурността си поради моята Липса…

…
Ако мислиш, че това е несвързан текст, много се лъжеш.

…

Поемам дълбоко въздух.
Моят Проблем – търся Щастието. А То всъщност е просто Начин на Живот. Дано Алиса е права…
Понеже твърде много ми се иска да съм Щастлив, не го постигам…

…

На вратата не се почука. Тя просто влезе изведнъж. Седна на пода. Аз не седях никъде. Имаше два варианта за мен – или да съм се сгушил в ъгъла на стаята, или да съм се сгушил в леглото. Което и от двете да беше, единственото, което е сигурно е, че правех жалки опити да се усмихна. Не се получаваше. Може би, защото бях изпаднал в Дупка. Тя влезе. Беше Самотата…

- Откога си изпаднал в Дупка – попита Завършващият. Оказа се, че е влязъл заедно с нея… В моите разкази всичко става объркано-като-на-сън-или-като-откъсната-лента-от-стар-филм…
Разбира се, аз нямам капка въображение. Ако имах въображение, а не толкова-много-чувства-и-впечатления-които-искам-да-споделя, щях да напиша Голям Роман и да стана известен. Та поради тази липса на въображение, отсякох:
- Защото така се случи.
- Плаша се за теб, Бьо… Откакто се случи Онова през Януари ти не си същият… Станал си по-затворен… Като някакво цвете си, което вече не цъфти през деня, а само през нощта… Или нещо такова… Знаеш, че не съм писател, не ме бива да описвам тези неща… Мисълта ми е… Мисълта ми е, че искам да ти помогна, сещаш ли се? Ти си в Дупка.
- Сещам се. Само че… Ами аз не ти позволявам да ми помогнеш, затова не можеш, дори и да искаш.
- Не се опитваш достатъчно – заключи с досада Завършващият. Не помня кога беше излязъл, но когато установих, че го няма… Усетих едно Голямо Празно Няма…

…

Сънувах, че хващам влака. Сънувах, че е Коледа и че сме заедно с Госпожица By-The-Way, Дамата С Камилите и Джаджа… Хванали сме влака за Ямбол и ще празнуваме Коледа там. Но Влакът спира, те изчезват заедно с Влака и оставам сам… Вали сняг, улицата е самотна. Планината е самотна, всичко е самотно.
- Ти криеш нещо от нас – промълвява проникновено Веселата. Естествено, че крия. Аз крия Себе Си, помислих си.
- Понякога и аз не знам какво крия – отвърнах и не запалих цигара.

…

Вече… Няма… Смисъл… Многоточията станах твърде много, крайно време е да започна да слагам точки. Точки на Всичко. Точки за Всеки. Точки за Мен. Просто Точки. Граници. Рамки. Стени. Трябва да имам на какво да се опирам, трябва да имам какво да ме отделя от Празнодумството и Словоблудството.
Моля те, прости ми моите Тихи Думи на Егоизъм.

…

Напоследък…. Ами вече наистина не знам какво Става Напоследък. Трябва ми някой, който да ми обясни. Мамка му…

…

Да бъде (!) Или да не бъда (!) С теб е мярката на моето Време…
Противопоставям се на Всички, за да изглеждам… Някак Иначе.