Липсваш ми
(на Иван)
Липсваш ми... Винаги ще ми липсваш. И във всяка моя история - ще има част и за теб. Ще има част, в която ще можеш да се откриеш. Цял живот липсваш от мен. И това не е никак поетично. Напротив. Ужасно е и даже грозно. А вече нямам думи, с които да ти описвам как те чувствам. А и няма изглед да спре да те няма. Няма да те има. Както и да те обичам - няма да те има. А ми липсваш. И винаги ще ми липсваш. И ще се опитвам да виждам през това, което говориш, ще се опитвам да виждам истинското - нищо, че вече го няма, нищо, че и теб отдавна те няма. И в това няма нищо драматично. С времето липсата стана просто част от мен. А ако някога спреш да виждаш писмата ми, адресирани до теб - то вероятно ще съм спряла да те чувствам, да те искам, да ми липсваш... Понякога просто не вярваш, че е възможно да преодолееш някого. Обаче точно тогава споменът за него започва да избледнява... Ето това е моментът, в който ме търсиш, в който ми напомняш старателно забравеното. А как мразя да си въобразявам, че си минало. Защото не си. Нашият миг винаги е бил настоящият.
Липсваш ми. Винаги ще ми липсваш.
© Единствена Всички права запазени