5.05.2011 г., 20:05 ч.

Лист 

  Проза » Разкази
1812 0 2
5 мин за четене

Беше един от онези дни, в които убивах времето, чакайки детето да свърши училище и естествено чакайки телефонът да звънне с някое... хм... предложение за работа или одобрение, или каквото и да е. Реших да мина да видя Бари (моят единствен фен), когото вече добре познаваш. Не бях минавала два дни.

Добрина ми отвори. Загрижена и леко уплашена.

След смъртта на Бени завещанието бе прочетено. Оказа се, че цялото село е грешало в клюките... пак. Всичко оставаше за Бари, в случай, че не умре до 30 дена след смъртта ù (един вид, ако не може да я прежали). Едната къща настина би останала на оня дебел, космат лилипут, чистачката им, но ако той бе умрял. Обаче той не само не умря, ами доста добре продължи да живее. Естествено биполярният му синдром го мяташе от състояния на превъзбуда и екстаз в дълбоки дупки на отчаяние и делюзии. Но като цяло беше ок и прегледът при психиатъра показа, че е по-нормален от повечето от нас, дори по-нормален от самия психиатър. Почти не вземаше хапчета. Живееше с мисълта за деня, в който ще освободят сметките му и ще отима някой лев. За сега адвокатите бяха платили задълженията му с парите от сметките му, които те упорито държаха и по незнайни причини не му отпускаха. Е, незнайни, незнайни, колко да са незнайни... В това време тая кипърка, чистачката, която така и не взе нищо от прословутото завещание, бе полудяла от злоба, че няма още една къща от наследството, та инициира подписка в селото за затваряне на Бари в лудница, понеже бил опасен за хората. Бари не беше опасен за никого, освен за себе си. Той не излизаше - Добрина си бе у дома и му правеше компания, глезеше го, съгласяваше се с него и капризите му, които той забравяше за секунди, ако му се отвлечеше вниманието. Като ходехме с детето, той винаги се превъзбуждаше и почваше да играе с нея на някакви си техни игри. Все едно гледаш две деца на седем, вечно се джавкаха и сдобряваха. Той я научи как да пуска скъпата му уредба и на коя песен и ние знаехме кога и коя песен да пуснем, за да го усмихнем.

 

Та този ден беше ден след като адвокатите бяха дошли да му кажат, че няма нищо. Т.е има, но не може да разполага с него, понеже не е в състояние да управлява парите си  и бяха дошли да му предложат лудницата или старчески дом като вариант. Както каза Добрина - седи на пари, но ме може да си купи и един хляб. Оставаше му пенсията, която не можеше да покрива разходите му и разходите по къщата, затова всеки ден Добрина трябваше да се обажда да ги моли да му отпуснат пари за торбичките (неговата шит баг, винаги с него, винаги вярна). А тез торбички бяха скъпи (400 евро пакета), а и след операцията не можеше без тях. Оставаше му и наемът от другата къща, който винаги закъсняваше и винаги със 100 евро по-малко.

 

Бари бе приел новината смело, след което се бе сринал. Намерих ги тази сутрин – той много пиян (бе пил цяла нощ), а Добрина се опитваше някак да го накара да заспи, но при неговата инсомния - трудно. Седнах и той ми заразказва какво е станало, каза ми за петицията (за която знаех), Добрина ми обясняваше на български какво е станало и обсъждахме вариант да му се помогне.

Той стана бавно, олюлявайки се и треперейки като лист, последният лист на някое оголено от есента дърво, едва държащ се за някакво крехко и почти умряло стъбълце, подухван от студения вятър и се приближи към мен. Погледна ме и каза: „Не искам да живея. Ако ме пратят там, ще умра. Не искам да живея и като куче и да нямам пари. Ти разбираш това, нали.”

Аз разбирах, че всички, освен двама души, аз и тя, искаха да го убият. Адвокатите си вземаха голямата комисионна, понеже къщите оставаха на държавата, а те прибираха част от стойността им, нямаше деца, както знаеш, не можеше да предпише нищо на никого, защото би било оспорвано до дупка от адвокатите при положение, че все пак някога е бил диагностициран като маниакално депресивен и алкохолик... Така... Кипър...

После Бари се усмихна, после засмя се с грубия си, гърлен смях и каза.

„Сега ще ти направя предложение, на което не можеш да устоиш. Искаш ли да станеш моята трета жена?”

Естествено, той се шегуваше, естествено знаеше, че няма да стане, но пък си беше изблик на... може би благодарност.

Казах: „Разбира се, Бари”. И тогава разбрах, че той наистина не се шегуваше и точно в този момент наистина го мислеше. Той трудно, силно треперещ, падна на колене и целуна ръката ми. После стана все така трудно, бавно се отправи към градинката пред къщата и видях как се наведе да къса цвете. Заплаках. Треперех повече от него. Цялото ми аз се бунтуваше срещу всичко. Излязох от себе си и гледах сцената отгоре. Една разплакана жена с очи за грозното, пошлото, с Дон Кихотовски порив да мята камъни по блиндираните автомобили на живота и един... падащ лист.

Той влезе, носеше едно бяло и едно кърваво-червено мушкато. Бяха огромни, красиви цветове. Коленичи пак и сложи едното зад ухото ми (както слагат китка у вас, нали?)... Сложи другото зад другото ми ухо и целуна ръката ми. Прегърнах го силно и го стисках като близък приятел, който се качва на Титаник. Стисках го дълго, за да мога да сбутам сълзите назад. Той ме погледна и аз се усмихнах. „Никога не съм била по-щастлива в живота си, Бари”. Той ме гледаше и каза „God, you ARE beautiful!”.

После стана и отиде да смени торбичката си, да се преоблече.

Добрина ми каза „Знам, че е ужасно, но вярвай, нищо не можем да направим...”

Той слезе след малко, беше хладно, а той бе сложил хавайска риза, тънките му ръце се вееха като трънки през ръкавите. Седна, запали пура, отпи голяма глътка Джак (разреден от Добрина обилно с вода) и помоли да пуснем любимата му песен. После се разплака като бебе.

Това бе най-романтичното, най-екстремното и шизофренично предложение за брак, което съм получавала. От Бари, моят единствен фен, преборил рака, преборил тесногръдието, но напълно неспособен да пребори злото. Мисля за това всеки ден и винаги гледам плюшеното мече, което Питър от стая 309 ми подари.

Чувам злите езици, чак съскат „Само луд алкохолик може да ти направи предложение за брак.” Айде у лево!

Сред цялата пасмина познати, псевдо-приятели, псевдо-загрижени, псевдо-интелектуалци, псевдо-добри, псевдо-талантливи хора, които минават през живота ми. Бари е гуруто на моята оголена, изплющяна със сто камшика, изнасилена, раздрана илюзия. Той би тръгнал по света с 10 евро и две пури. Това е отговорът ми на зададен въпрос „Ти обикаляш по света с дете,  десет лева и две цигари. Как става тоя номер?” Питай, Бари.

 

 

© Гергана Дечева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много ми хареса. Поздрав!
  • Великолепно! Доброто, човешкото у човека - над всичко и въпреки всичко! Аплодисменти от мен за тази творба!
Предложения
: ??:??