9.01.2009 г., 20:46 ч.

Литературен герой: част втора - 8. Изпитанието на Стоян 

  Проза » Разкази
877 0 0
7 мин за четене
 

Дарина беше страшно раздвоена, докато прочиташе написаното. Част от нея страшно мразеше Александър, но друга не можеше да възприеме жестокостта, на която бе подложен. А трета все още се затрудняваше да приеме факта, че всичко това се случва.

- Това... наистина ли става с него? - попита тя, безизразно.

- Вече се е случило - отговори ѝ равнодушно Кристиян.

- Но... това е твърде жестоко! Вярно, че те те тормозиха, но трябва ли да ги измъчваш така?

- Казах ти вече, че те сами са си го избрали. Не става дума само за мен, а за техния живот. Така както аз съм си избрал своя.

- Но това е прекалено. Ти им отмъщаваш!

- Той не им отмъщава - намеси се другото момче, - той ги тества. Те биха му отмъстили, защото не познават друго, но той ги тества и ако успеят да преминат теста, ще бъдат свободни и най-вече - поправени. Според мен Николай повече няма да посегне на никого, без да се замисли, не смяташ ли?

- Ами Александър?

-Той вече не изпитва болка - отговори ѝ Кристиян.

- Какво значи това?! - повиши глас Дарина.

- Приеми го като...  замразяване на жизнения му цикъл.

- Какво ще рече това?

- Ще разберем - отвърна ѝ Кристиян.

- Не си длъжна да наблюдаваш всичко, ако не ти харесва. Можеш да си тръгнеш по всяко време - допълни Филип.

- Да си тръгна ли?! Как бих могла, след като... всичко това се случва?

- Тогава да преминем нататък - каза Кристиян, след което написа:

 

                                       Стоян

 

Отваряйки очи, Стоян забеляза, че се събужда в средата на класна стая и то върху един от чиновете. Последното нещо, което си спомняше, беше как чака до вратата на къщата и как неочаквано Кристиян изскача от вътре. Беше учудващо спокоен и държеше дискета, от която противно на всяка логика блесна някаква странна светлина, която заслепи Стоян. Или може би беше светеща вихрушка...

И след това се събуди тук.

Знаеше, че вътре нещата се бяха объркали, но бе получил инструкции да чака отвън и не можеше да ги пренебрегне, колкото и да му се искаше да се намеси в боя. Досега петимата винаги бяха действали заедно и в резултат на това, нищо и никой в града не можеше да застане срещу тях. Това беше тайната на успеха във всичките им начинания - мислеха заедно и действаха заедно.

Но сега Стоян беше сам.

- Здравей, Стояне. Сигурно се чудиш, защо си тук. Ще ти кажа - искам да поиграем на една игра.

Гласът на Кристиян. Това момче, което явно се бе оказало доста по-умно, отколкото си мислеха. Стоян усещаше, че трябва да внимава.

- Каква игра? - попита той. - Как се озовах тук?

- Правилата са прости. Дъската пред теб не след дълго ще бъде заменена от уголемен вариант на картината ми, която, колкото и да не ти се вярва, след осемнадесет минути ще те погълне, подобно на дискетата, която използвах щом излязох от къщата. В стаята има врата, ти просто трябва да намериш ключа за нея и да излезеш. За целта трябва да погледнеш под един от чиновете, но не забравяй, че под всички останали се крият изненади. Изненади, свързани с живота ти. Трябва да се наведеш и да бръкнеш, ако смяташ, че ключът е в избрания от теб чин, но ако сбъркаш може да откриеш нещо друго. Нещо, което ще те върне назад във времето. Така че  излез или изчезни - ти избираш.

Сърцето на Стоян заблъска на бързи обороти. Какви  изненади, по дяволите?

И щом чу думите ,,назад във времето", сърцето му заудря по-бързо.  

- Ще си платиш, Кристияне! Вече отиде твърде далеч - провикна се той в стаята, но му отговори само ехото. Неочаквано пред очите му зелената дъска започна да си променя цвета и по невероятен начин да се превръща в картината на Кристиян, която заемаше цялата стена. След това по очертанията на фигурите ѝ започнаха да проблясват сини ивици, но това не му попречи да забележи още нещо странно - на мястото на един от петте дявола в горния край се намираше изображение на Александър.

В този момент Стоян ясно разбра, какво бе имал предвид гласът на Кристиян, когато каза, че картината ще го ,,погълне". Но нима беше възможно такова нещо?! Въпреки това, Стоян почувства как го хваща страх. Погледна към чина пред себе си и бавно се наведе. Отдолу не видя нищо. Изведнъж стана, отиде до вратата и опита да я отвори, но подобно на приятелите му преди него разбра, че тя нито може да се отвори, нито може да се разбие. Пробва и с прозорците, но се увери, че бяха като бронирани. Затова се върна на мястото си, клекна отново, поколеба се за момент, след което бръкна под чина.

В този миг в съзнанието му проблеснаха образи от миналото му, които бяха ужасно болезнени за него.       

Как като малък бе станал свидел на това, че баща му караше по-голямата му сестра да му духа.

Как баща му го беше заплашил, че ако каже на някого, ще направи същото и с него, и че щял да го зарови до врата в задния двор, където да прекара съботата и неделята.

Как иначе се държеше напълно нормално с него и сестра му.

Как един ден Стоян сам бе заровил баща си в градината и го бе убил след това, докато всички мислеха, че е безследно изчезнал.

Как биеше и изтезаваше десетки момчета и момичета на неговата възраст и как беше убивал някой от тях, които също се водеха безследно изчезнали, а докато го правеше си мислеше само за баща си и сестра си.

Дръпна си ръката, удари се в съседния чин и започна да крещи, държейки се за главата.

Всичко, което беше подтискал, изплува на повърхността и го удари като с чук.

Погледна към дъската и едва щом забеляза картината и светлината, си припомни действителността. След това се загледа в чиновете и започна да крещи продължително. Под всеки грешен чин, щеше да намери спомените, за които се терзаеше. Бе свикнал да живее с тях, бе ги забравил. Бе намерил Васил и приятелите си, на които помагаше, но сега тях ги нямаше, а той беше сам със спомените си.

Спря да крещи и видя как светлината се отразяваше все по силно в гладките повърности на чиновете. Трябваше да намери ключа, но ако сбъркаше...

Отново изкрещя. Беше луд. От край време беше полудял и просто живееше с лудостта си, криейки я под нормалните си дрехи и равнодушното изражение на лицето.

Трябваше да намери ключа или щеше да изчезне. 

Изправи се, тръгна между чиновете, избра си един и бръкна под него.

Отново си спомни как беше разбил главата на баща си с чук за асфалт, докато той беше заровен до врата в градината.

Отново си спомни как сам беше изнасилил сестра си, като малка и как тя се беше самоубила години по-късно, един ден, докато била в обедна почивка на работа.

Спомни си всички момичета, с които беше спал и как винаги си мислеше за сестра си и баща си, докато ги чукаше.

Отново се дръпна, изкрещя и засили главата си към повърхността на чина.

Бръкна още три пъти, нарани се още пет пъти (блъскайки сам главата и тялото си в другите чинове), докато накрая реши просто да легне върху  бюрото и да гледа как светлината го поглъща. Как убива  спомените и болката.

© Пресиян Пенчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??