Нежната лунна светлина се спускаше точно по личицето на заспалата Лора. Тишината се беше разпростряла царствено над селото. Момичето се въртеше непрекъснато в съня си. Извика и скочи в леглото си. Разтърка очи и се огледа: беше в стаята си, три посред нощ и луната, надничаща през прозореца. Отпи няколко глътки вода и легна отново. Мисълта за снощното излизане не й даваше мира. Не можеше да разбере защо Михаил се държи така с нея. Подиграва ли й се? Какъв й е той, че да се разпорежда така? Накрая реши да не мисли повече за това. Опита се да заспи, но вместо това още повече се разсънваше. Стана от леглото и отвори високия прозорец.

До тънкия лунен сърп блещукаше една ярка звезда. Лора взе стар албум снимки от полицата и седна на прозореца. Гледаше усмивките по лицата на родителите си. Това бе албум със снимки от сватбата им. Имаше безброй усмихнати лица, повечето непознати, но пияни от веселие. Накрая на албума имаше снимки на баба и дядо на почивка на Слънчев бряг. Такъв непокътнат от десетките нови натруфени хотели. На последната страница имаше залепена снимка на някаква певица. Лора не я разпозна. Докосна фотографията и усети още нещо под пръстите си. Под снимката имаше нещо. Изгарящо любопитство я обзе.

Стана от прозореца, запали малка свещ и се зае да отлепва снимката. Ножът, който имаше, не беше много остър. Някак си успя да се справи със засъхналото лепило. Под снимката имаше пакетче, увито в амбалажна хартия. Лора взе телефона си и набра Ралица.

- Ало! - дочу се сънен глас. - Кой е?

- Рали, събуди се! Аз съм Лора! Трябва да дойдеш. Имам чувството, че току-що открих нещо много важно и тайно.

- Не може ли да почака до утре! Как можа да ме събудиш! Лека нощ... - прозявка и телефонът от другата страна се затвори.

- Оффф! Сто години време за сън. - Лора продължаваше да стиска пакетчето в ръка. Сети се, че в раницата си имаше лепило. Залепи снимката на певицата отново много внимателно. Скри пакетчето между дрехите си. Измъчваше се от любопитство, но реши да сподели тайната със сънливата си приятелка. Седна в леглото си... скоро трябваше да се съмне.

- Добро утро, бабо! - Лора залепи една целувка на баба си. - отивам у Рали, да знаеш.

- Аааа, госпожичке, няма да се разберем така. Още е рано, хората спят. Първо ще закусваш.

- Неее, бабо, Рали ме покани на закуска у тях, честна скаутска! Ще се видим по-късно, бабче! Обичам те! - тя избърза към портата, гонена от Джафо. - ти оставаш тук, мъниче!

Лора се затича по улицата надолу. Слънцето вече надничаше над високия връх на планината. Още се чувстваше утринна хладина преди да започне голямата жега.

- Добро утро, бабо Мария! - поздрави тя бабата на Рали през оградата. - Имаме уговорка с Рали...

- Ама тя още спи, Лорче!

- Неее, спокойно! Каза ми да влизам направо, че щяла да ме чака горе в стаята си.

- Е, щом така сте се разбрали. А, ето ти го и Мишо. Симата е в кухнята долу, Мише! Вие да не сте се наговорили нещо.

- Добро утро, бабо Миме! Моята баба още спи, не става преди десет, да не й се появяват излишни бръчки. Хехе...

Михаил направи знак на Лора да мине пред него. Тя обаче се врътна на другата страна и се загледа в отсрещната къща, сякаш никога не я беше виждала. Той въздъхна и влезе. Мигом погледът на Лора се устреми към него. Само че той не си даваше вид, че я забелязва в отражението на прозореца. Тя влезе и направо тръгна да се качва към стаята на Рали.

- Какви са тия среднощни обаждания, бе Лорче? Едно добро утро не искаш да кажеш! Може ли така? - подвикна й Симо от кухнята.

- Добро утро, Симо! - пътьом го поздрави Лора и излетя нагоре по стъпалата.

Двете момчета се спогледаха и се захилиха.

- Ей, казвам ти, Миха, това пубертетът е голяма работа. Ама не я обвинявам. Родителите й се развеждат. Нормално е да се държи така, даже и по-зле. Ти какво й направи снощи? Разказвай!

- Нищо. Малко я бъзнах, тя пък се нацупи и сега не ми говори. Много ми пука, брато. Жени бол. А па тя е малка пикла. Я дай малко маргарин, егати и скръндзата си. - той започна невъзмутимо да си маже сандвича.

Лора влетя в стаята на Рали и дръпна пердетата.

- Какво...

- Ще видиш какво! Ставай, айде! Няма да те чакам цял ден!

- За какво е това всичкото? Ти си луда! - Рали търкаше очи в леглото.

- Изглеждаш като баба Яга и крокодила Гена в едно! Виж сега какво намерих в стар семеен албум. Лора отвори раницата и извади пакетчето. - Не съм го отваряла. Беше под снимката на една певица.

Тя трескаво развърза връвчицата и разгъна пакетчето. Рали, все още сънена, но любопитна, се протегна да види какво е това. Пакетчето беше писмо, а вътре имаше един медальон с кичур коса и пожълтяла снимка на мъж.

„Обичам те! Орел на Белата скала! За теб и родината! Амин!"

- По-странно нещо не съм виждала досега. - каза Лора. - имах чувството, че е любовно писмо, ама... това е скучно... оооо... цяла нощ се мъчех да разбера какво е това. Странно, какъв е тоя мъж. Сигурно той е орелът.

На снимката лицето беше около двайсет и пет годишно, усмихнато. Имаше шапка, която бе отрязана, за да може снимката да се смести в медальончето. Виждаше се само нещо като герб на шапката. Човекът изглеждаше добър. Погледът му се стори някак познат на Лора.

- Казвам ти, този не е обикновен човек. Къде е? Какъв е? Не се знае... мисля да питам баба.

- Странна работа, и тая коса... може да й е бил любовник! - каза Рали, докато се обличаше.

- Айде, сапуненият сериал започна! Вие двете наистина сте много смешни. - Симо и Михаил стояха на вратата и се заливаха от смях.

- Абе, брат ми, ти не можеш ли да почукаш! - кресна му Рали. - и вчера така... ти си ненормален просто. Разкарай се оттука! Ще взема ключа от баба и ще се заключвам, да знаеш! Писна ми от тебе!

- Ай, стига си пищела! Не си си у вас! Хаха... - Симо бутна сестра си и седна на леглото. - какво правите вие двете? Опа, какво е това? Косища си разменят, понеже имат много. Такива баби Яжки сте, не е истина! - той видя медальона и писмото.

- И ти си пък дедо Яжко! А онова чучело, Ирена, дето я харесваш, просто е супер. Няма да ти уреждам повече „съвпадения", да знаеш! - Рали го избута и седна и тя.

- Добре, виждам, че имате нещо интересно. Няма ли да ни кажете. Тука може човек да умре от скука. - Михаил седна на стола. - Въпреки че някои хора не искат да общуват с мен. - той погледна Лора изпитателно. Тя беше загледана в писмото.

Рали разказа всичко, което знаеха или предполагаха. Двете момичета слязоха да закусят. Михаил обеща да попита баба си дали не знае нещо за този мъж. Тя беше една от най-информираните баби в селото. Лора се съгласи с неохота да отидат до тях. Симо каза, че не могъл да дойде, бутна сестра си. Тя смотолеви нещо от сорта, че не си била доспала, но много била искала и съжалявала, че не може да дойде.

- Ще дойдеш ли до вкъщи, Лора? Аз исках да ти се извиня за снощи.

- Нищо не си направил да се извиняваш. Да отиваме, че баба и дядо може да ме търсят вече. - тя си събра нещата и изобщо не изчака Михаил да я последва.

Той я настигна на улицата. Вървеше до нея и я поглеждаше от време на време нагло.

- Стига си ме зяпал, бе! Глупак! Отивам с тебе само заради медальона.

- Жалко, имаш прекрасни очи, пък ме гледаш лошо.

- Млъкни и гледай сега да си по-тих като минаваме покрай нас. Снощи насмалко да не ми счупиш прозореца.

- Хехе, две камъчета и голяма работа стана. Ми да беше излязла да поговорим. Исках да ти се извиня, ма като се правиш на недостъпна, много ти здраве! Ааа!

- Аз ли? Ти не знаеш как да се държиш изобщо! В един момент ми говориш някакви неща, после се отдръпваш и ме обиждаш.

- Някакви неща, и какви по-точно, принцесо? - усмихна се той.

- Върви и не ми се обяснявай! - Лора ходеше няколко крачки пред него.

- Не ми отговори на въпроса. Какви неща, какви? - той я настигна и хвана ръката й.

- Пусни ме! Това там е къщата ми! - опита се да се освободи Лора.

- Само това ли те спира? - той я придърпа в една ниша между съседските къщи. - искам да направя това откакто те видях.

Михаил се наведе и докосна устните й с пръсти. Лора се опита да промълви нещо, но думите й се загубиха в неговите устни. Целуваше я нежно и жадно. Вече просто галеше ръцете й. Тя се загуби напълно в целувките му. Обгърнала го с ръце, потъваше в безбрежно мекия му поглед.

- Ох, спри, Мишо, моля те! Не бива...

- Не, неее... какво не бива, принцесо? - той започна да я целува по челото.

- Какво правите вие двамата? Лора! Настоявам за обяснение! - един женски глас иззад тях ги изтръгна от унеса.

- Мамо?!

- Мога да обясня, госпожо, вижте... - Михаил запелтечи нещо...

- Не ми обяснявай, младежо! Прибираме се, Лора! В София! Още сега!