Лошо Време

Не знаех откъде да започна. (Нищо ново! Всеки път в началото е така.  После теква от само - себе си  :- ))… Всички спомени за лошо време напират вкупом и сякаш става задръстване. Струва ми се, че е най-добре, ако оставя моментът да решава. Toлкоз много впечатления, че се обърквам и се чудя, а е добре, когато има ред. Хм. Хем съм привърженик на реда, хем сърце не ми дава да `строявам` спомени, мисли и чувства .Kakвoтo дoйдe... :-)

Спомням си за Алжисерас -кия рейс, прехода до там.
Бяхме на кея в порт Алжир, към края на разтоварването на брашно (едро смляно, от което арабите си правят техните питки), натренирали за пореден път търпението си и `щастливи` от съвместната работа. (все пак не сме в Египет - там са майсторите по късане на нерви!), нагълтали се на прахоляк, привикнали с мухите (за тях ще разкажа повече, ноо,  друг път), наслушали се на оплаквания, вайкания и фалшиви обещания на стивадори и получатели (за бърза и кадърна обработка?!? напр.). Чакахме със скрита и малко по-нескрита моряшка надежда края на престоя тук и следващото направление, когато щастието няма да ни се изхили, а гърлата ни зажаднели плъзгането за няколко глътки  дяволска течност, ще въздъхнат доволно (сухият мюсюлмански режим ни идваше ташкън... след първата седмица ставаше навик, все пак). Toгава, най-сетне казаха от `Отдела`, след много увъртане (`не е сигурно`,`разтоварете брашното и после`. (явно във Варна работеха над няколко оферти, за няколко к-ба)), че отиваме за автоламарини от заводски кей до Алжисерас (залива на Гибралтар). Сещах се за заповедта на Директора за увеличение на ЗДП (задгранични дневни пари) след пресичане на Гринуичкия меридиан oт И нa З и ми се искаше да зарадвам тайфата, но не бързах (без потвърждение от `счетоводството`, думите ми увисваха, а и не бях 100% сигурен, дали пък няма нови тълкувания. Сметнах си набързо, че се очертава малко чакане на рейда пред завода. Преходът Алжир - Алжисерас беше кратък. Ако времето разреши ->пристигане рано в петък. Събота, неделя бяха почивни в Испания, а и по чартърни условия - неработни.
На момента, щом дойде телексът, като по тъп навик, в главата ми се завъртяха най-спешните задачки, най-вероятните трудности, най-гадните неприятности, а и радистът не пропускаше да ме `зарадва` със северно време от Лионския залив. Представях си с подробности целия преход (до Алжисерас и от там - до Истанбул) - поворотните точки, брега, фаровете, сгъстяването на трафика, теченията, ветровете... (колко пъти го бях минавал?!) Имах чувството, че с някои вълни се знаем. Виждах подробно, какво, откъде да очаквам. И все пак опитът досега ме бе научил да оставям за изненади (неприятни) поне 20-30%. И морето, и вятърът, и гемията не веднъж ме бяха подкрепяли (открито и упорито) в това ми убеждение. Така че... спокойствието си оставаше привилегия на тия, които са на брега.;-)
Какво задължително предстоеше? - списъкът със задачки се очертаваше да е дълъг. Със сигурност трябваше да заредим газьол, вода (питиева и за миене ) - в Алжир отиде почти всичката, а да поръчам там… идваше бая скъпичко) и някои хранителни продукти. ->Гориво - пълно, защото запасите бяха вече на привършване, а и преходът,  като се има предвид силата на гемията ни, щеше да е от дългите. Затова и слъдж, и боклук трябваше да сдадем. Трябваше и идеалнo укрепване на стоката – не’щa тъпи рекламации да ни развалят настроението! Времето винаги е било склонно към изненади, пък и преходът щеше да е към седмица. Изчислихме някои характеристики на к-ба след натоварването. Знаехме спецификацията на ламарината и ст. пома се хвана да смята максимално точно необходимия укрепващ материал (проволка, талрепи, жабки, клинове, греди, дъски, пирони и т.н.). Преходът след Алжир щеше да е под баласт - тъкмо да видим състоянието на танковете след ремонта. Ама не ми се мислеше, как ще ни мятка времето, макар че ù знаехме цаката на гемията, когато беше празна и със щръкнал нос... също като някои хора - много е уязвима  странично. Друго си е все пак с пълен товар. И шумът на минаващото край к-ба море е по плътен, и по-приятно действа на слуха, и по-стабилен си някак... ;-)
Тръгнах да си отбелязвам (черно на бяло),  каква писмена работа ме чака. Не исках да пропускам нищо - служителите зад бюра на брега по правило са доста взискателни и педантични. Не биваше да ги настройвам отрицателно към мен и к-ба. Причината е хъп проста, но важна – службата бе така устроена, че често зависехме от техните решения. Но да не се откланям в приказки за любимата ни администрация. Чакаха ме още: Основно поща за Параходството – Плановете и отчетите за тримесечието (по команди), Заявки материали, Доклади до 3-4 отдела за състоянието на к-ба, оборудването,  снабдяването, екипажа. Протоколи, протоколчета, Рапорти, рапортчета...
Имаше 1 факт, за който бях сигурен, че екипажът ще е доволен, като им кажа ->товарът от Испания беше за Истанбул - пристанище и най-вече град, който удовлетворяваше личните им планове за рейса. Това често беше за късмет > най-малкото, защото щеше да повиши доброто им настроение и активнвостта им. И излязох прав, много ясно :-). След бързото събиране в салона, където им нахвърлях най-важните задължения за рейса по-нататък, усмивките по лицата им пак грейнаха, простодушните закачки зачестиха, гърленият смях - и той.
Ден последен. Арабите вече обираха товарните помещения - скъсани торби, разпиляно брашно, дънидж, велпапе, хартии... всичко и  би трябвало да завърши разтоварването. Не ни се вярваше сякаш. Но изведнъж се разбързаха. Единият патрон каза, че на рейда пристигнал к-аб с товар - захар и явно искаха да го вземат на техния кей. Подписаха чист `ауттърн рипорт`(как няма, като товарачът се бе застраховал и им беше пратил 100 торби в повече). Към два сл.обед отплавахме. Пилотът се прехвърли от нас на панамеца (тоя със захарта), а ний някак много бързо вдигнахме обороти (да им се неначудиш на тия механици! понякога) и ’пълният ни ход‘ напред ми се стори много пълен.

Веднага се почувства, че сме празни и лекички, щом подадохме нос извън залива на Алжир. Не трябваше да ни блъсне по-яко, за да се сетим, че без щурмуване няма да мине. Иначе фарватерът беше даден на картата, ”след това - на запад и... ей я на – Испания. После `тера-тера` и идва голямата скала, а след иглата на Европа пойнт е заливът на Гибралта и там в дъното е нашето кейче”. Така сигурно си мислеше Димо-дърводелеца, който хвърляше и по едно око на картата и на курсовете по нея, когато идваше сутрин и сл.обед на мостика, за да дава замерите от питева/митева вода,  сантини и баласт. Не беше вчерашен той. Много му беше минало през главата а и гемията знаеше наизуст, но оная нощ си мълчеше, както и повечето, събрали се обичайно на четворки по масите в салета, на кърмата. Не беше трудно да прочета в погледите им: ''Айде сега да те видим, какъв Kапитан си! Или и ти си едно фукне!’’

За какво си приказвам? За никой вече не беше тайна, че от север ни връхлита мечка - и то каква? Почустваха и по мълчаливия радист, и по сериозния главен механик, и по прекалено старателното предварително укрепване на котви, бимове, капорти, варелите с резервно масло, спас.лодки... Метео-предупрежденията идваха едно след друго. Навтексът беше загрял да ги бълва. Всичко се измени за часове, минути. Докато даваха северно време 4-5 бала, отиде на север-североизток - 7-8 бала, а на места и 9 б. Вече бяхме минали половината от пътя, където плавахме открити и на вятъра, и на вълната. Идеята за връщане към някой залив и криене там, бе безсмислена. Оставаше само кадърно щурмуване. Така (с този курс) и вятърът, и вълнението ни идваха на борд. Отклоних гемията и зацепихме към Валенсия. Какво зацепихме? За 1 час минахме 2,5 мили - охлюви! При това по всички правила на щурмуването. За пореден път се убедих, че в учебниците по `Управление на к-ба` не са казали всичко или са се надявали, че повече ще четем между редовете. Корпусът и машината изпитваха какви ли не усилия. Да не говоря за екипажа. След тия тласъци и това скърцане по цялата надстройка, поне 5-ма със сигурност планираха наум най-късия път до спасителните плотове. (при това клатене бе невъзможно да се спуснат спасителни лодки). Корабът се блъскаше и подмяташе от вълна на вълна с гребен винт (перка), който се полупоказваше над водата, правещ понякога празни обороти и каращ корпуса да вибрира, издавайки страховито бръм - ръмжене, а хората от машинна команда в салета – да ми хвърлят погледи`Направи нещо!`. Слизах долу полуусмихнат и се стараех да се държа сякаш всичко е обичайно и познато, ама всъщност не ме сдържаше на едно място. Исках да бъда навсякъде, да разбера всичко, всички, да почувствам, да усетя кораба, хората и след 10-ина минути изхвърчах пак горе (на мостика). Взирах се напред в тъмното: в кораба, в морето, в небето, но мракът си беше все същият - коварен и скриващ истинската картина. Вятърът свистеше в такелажа над летния мостик, а сенникът на дясното крило се беше разхлабил и тррракаше при всеки по-силен порив. Дъждът не беше спирал от днес следобед. Най-десният филистрин на огледалото таеше. От репитера на магнитния компас също капеше. Рулевият имаше още една занимавка - периодично обираше водата от течовете. А трусовете, вибрациите и качката продължаваха. Дали да не се опитам да изпъна тяло? Чакаше ме безсънна нощ. Може би на дивана, в щурманска? Не ми се слизаше до кабината... Очаквах как ще намеря съборени столове, книги, пепелници, покривки, химикали, листи - всичко на куп. Нека дойде утрото. Тогава ще видя и к-ба, и оборудването. Искаше ми се да очаквам някакъв добър знак.
Още един як трус прекъсна плановете и мечтите ми и ме върна в действителността. Времето беше лошо. Ний се мятахме като празна консервна кутия. Напредвахме едва-едва. Машината и корпусът изпитваха огромни натоварвания и един Господ знаеше колко още ще продължи. Вахтите се смениха. Мен ми се въртяха разни мисли за какво ли не, но една човъркаше съзнанието ми, а логиката претегляше `за и против`. Кафето изстиваше недопито в закрепената в стойка чаша, цигарата си стоеше в единия ъгъл на устата с надъвкан филтър и аз продължавах да се взирам напред в тъмното, сякаш съм видял нещо. Всъщност бех превключил на интуиция и оставях и подсъзнанието ми да участва във взимането на решение за нова промяна на курса. Знам, че идейката ми беше извън правилата, но нещо изотвътре ми повтаряше `Това е начина да се измъкнете! Длъжен си да пробваш!` Какво всъщност смятах да направя? - Корабът беше празен, с висок борд. Щех да променя курса - на Запад. Вятърът и вълната щяха да ни дойдат странично, от десния борд... щяхме да получим статичен крен.`колко ли?` И така накренени щяхме да се плъзнем между вълните... с увеличена скорост. Нямаше да има насрещен вятър нито вълнение, трусове и вибрации. Няколко градуса за снос и дрейф и... и след часове ще се скрием зад нос Кабо де Гата. Дали не фантазирах? А ако не се получи... - обратно на стария курс. `Ще стане, ще стане, опитай!` - не ми даваше мира предчувствието... Хм... Знаем я тая приказка за вътрешния глас -> после, като се огелпи всичко -`Ела да видиш какво стана!`
Мина още малко време. Сякаш събрах кураж и извиках премисляното: `Ляво на борд! - на 270 градуса`. Корабът тръгна... Поворотът стана бързо — вятърко помогна.   Оставаше майсторлъкът на рулевия да го задържи на курса. К-бът се накрени наляво, остана така килнат и се плъзна м/у вълните, повдигайки и спущайки се от време на време... И каква разлика!?!... ... И вибрациите, и трусовете намаляха значително. Почувствах как двигателят заработи пълноценно и сякаш въздъхна, как скоростта се вдига, а злокобното скърцане изчезна. Късмет, късмет! Не беше за вярване! Да и се ненадяваш на гемията! Изненада ме хубаво! Нови правила подсказва. Успешно щурмува... на борд!? :)
Третият и старпомът се изсипаха на мостика. Не вярваха на очите си (по-скоро -  усещанията им бяха станали по-обичайни)
Искаха по-подробно да се убедят - оглеждаха, сверяваха. Чак шеф механикът дойде горе.` Е, сега може да се опитаме да дремнем малко. А, кептън?` Почувствах, че е по-спокоен, почувствах, че го казваше през усмивка.
След половин час, след като се убедих, че се държим сравнително добре на новия курс и след 2-3 цигари на задоволство, се запътих към щурманска рубка. Дадох последни наставления на втория пом. к-н и се отпуснах на дивана. След 1-2 ставания за проверка `как се държи к-бът?` и тази интересна нощ отмина. Към 7 ч. се скрихме зад Кабо де Гата и нещата кротнаха.

По-нататък рейсът се разви по план и спомените са някак равни. Помня, че имаше една стачка в цяла Испания. Тоя завод ‘Acerinox’ изглеждаше доста странен, а и хората в него...  – чудаци . Отначало се препираха за дреболии сякаш, но направиха идеално укрепване на товара. После случихме кротко време така, та чак до Истанбул. Там шашнахме (в добрия смисъл) Сабахатин бей (агента) с нашите маневри |без влекачи| за заставане кея и отплаване. Не за пръв път действахме като един човек. Екипажът се бе сработил, а и сега беха доволни и нещата вървяха като по ноти. В Истанбул момчетата `напълниха торбите`. Опитахме от турската добре позната кухня (шкембе чорба, гювеч, баклава), пихме и по една йени ракъ (млада ракия) и след 5 дни бяхме на път - празни за Бургас. Там ни чакаше следващият товар - кабели и машини за Египет. Вече си представях вътрешния рейд на Александрия! Но нека първо залепим борд на кея в Бургас.