БМВ-то вдигаше прах след себе си, правейки остри завои на самотния междуселски път. Миро караше като луд, но това беше само привидно. Той не бе луд. Просто беше прекрасен шофьор. Сграбчил волана, се бе съединил в едно с колата. Съсредоточено гледаше пътя, напред, напред, предвиждаше всеки завой, всяка неравност. Колкото и добър шофьор да беше, обаче, усещах, че ако не спреше скоро, щях да повърна. Не беше от лашкането на колата, по-скоро от усещането за скорост. Беше ме страх. За първи път караше толкова бързо с мен в колата. Бях сграбчил колана си, сякаш това щеше да ми помогне при сблъсък.  Миро беше страхотен шофьор, наистина, но усещането за предстоящ удар и после травма, осакатяване или смърт витаеше в кабината на колата.

- Миро, намали - казах високо аз.

Той не отговори.

- Намали ти казвам!

- Страх ли те е”? - промълви той тихо, без да откъсва очи от пътя. Беше като отнесен, и сякаш не можеше да се откъсне от унеса си.

- Моля те. Ще повърна.

Миро се усмихна и намали скоростта. Погледнах километража. Вече се движехме с 70 по тесния път. Това беше донякъде допустимо.

- Ще излезе някой на пътя. Опасно е да караш така бързо.

- Никой няма да излезе. Тук е пусто.  

- Все пак…

Миро се изсмя.

- Голяма си паника. Правя това всяка седмицата, знаеш. Карам под Хълма. Хора се събират. - каза Миро, леко вкиснато.

- Знам, но пак ме е страх. Всеки път е различно. Всеки път е опасно. -

- Предвиждам всичко. Нищо не може да ме изненада. Знам всеки завой, всяка кривина. Още повече хората плащат, за да гледат. Хвърлят пари накрая, знаеш.

- Знам, ама е лудо. Лудо си изкарваш парите. Това е последна стъпка на отчаянието. Да караш, като за последно. И колко изкарваш? - попитах го, все още държейки се за колана и гледайки уплашено напред

- Стигат за майка ми. И да поддържам колата, разбира се. - каза той.

Помислих малко

- Но е опасно. Няма ли друг начин? Ще те надушат от полицията или ще катастрофираш. А ако блъснеш някого? Знаеш ли какви неприятности можеш да си навлечеш?

- Ей, само ще ме урочасаш. Недей ги говори такива.

- Недей, ама..- казах тихо и после млъкнах. Влязохме в някакво селце. Спряхме в центъра и отидохме до малко магазинче. Купих си Кока-Кола, а Миро - цигари.

- Ти, наистина живееш на ръба. Караш като луд, пушиш като кумин...давай по-бавно, а? - казах усмихнато.- Седнахме на тротоара пред магазинчето и аз отворих Колата, а Миро отвори пакета и запали цигара.

- Не знам. Парите не стигат. Хората обичат състезанията, обаче. В това има нещо, не знам.

- Какво - да се състезаваш се с други ли?

- Да. Не заедно. Много е опасно. Другите не биха се съгласили да се гоним по тоя тесен път. Всеки кара по отделно. За време. Иначе би било перфектно. Повече пари щяха да падат. Но рядко някой ще се навие да караме заедно. Особено с мен. Имат ме за луд.

- Ти си си луд.

- -Да. Сигурно - каза замислено Миро. - Хората обичат опасността. Обичат някой друг да се доближава до опасността, до смъртта. Тогава са готови да платят нещо. Но само карането за време или около препятствия не е достатъчно. Не стига. Не усещат, че е достатъчно опасно. - каза той замислено.

- Е какво остава?

- Не знам, не знам. Нещо...повече опасност. Самостоятелен номер. Нещо, за което хората ще плащат повече. Нещо, което да събира хора. Ако да имаше някой да застане пред колата и аз да завия в последния момент…

- Е той, трябва да е наистина луд. Повече и от теб.

- Да, трябва ми някой такъв. Ще бъде страхотен номер. Представяш ли си - каза Миро ентусиазирано и погледна наоколо, сякаш щеше да намери някой ненормален, който би се съгласил на този номер. Наоколо нямаше никой освен нас двамата. Беше приятен, слънчев, летен ден. Беше горещо.. Мараня беше налегнала над селцето, което бе пусто, въпреки, че беше събота. Хората се бяха изпокрили от горещината. Само отвреме-навреме някоя кола минаваше по пътя край магазина.

- Понякога правя цяло представление. Карам около препятствия. През нощта. Когато няма ченгета. Тогава би могъл да участва човекът. Повече народ ще идва да види номера. Повече пари...

- Не ти трябва луд човек. Ти самия си такъв. Повече от това - здраве му кажи. Сериозно.

Миро не се усмихна този път. Само ме погледна замислено.

- Трябват ми пари. Майка ми е болна. Хемодиализата ѝ струва пари. Лекарствата - още повече. Само с такова каране може да си ги докарам. На теб не ти ли трябват? Ти си безработен

- Трябват ми разбира се. На кой не му трябват? Но нещо все ще се намери. А ти какво,  искаш да играя на Пиле с тебе ли?

Миро ме погледна сериозно и промълви:

- Да, трябва ми някой, който ще ми се довери. Който ме познава.

- Не знам. Няма да съм аз.

Той допуши цигарата в мълчание и стана.

- Трябва да ме видиш някой път как карам. Следващия път имам нещо запланувано в петък. С препятствия. Ще е лудо - ти обичаш тази дума. Ела да гледаш.

Свих рамене равнодушно. Не обичах много състезанията с коли, но щом ме канеше - можеше и да отида. Качихме се в колата и Миро потегли с нормална скорост. Закараме до нас и се уговорихме да го гледам следващия петък до Хълма.

…

Беше петък 13-ти. Мислех, че е лоша дата за луди състезания с коли, но шофьорите явно не мислеха така. На широк път край София се бяха събрали доста хора. Бяха се събрала тълпа. Имаше алкохол. Пари се залагаха за това кой ще мине по прав участък от пътя с конуси. Никой не трябваше да се допира до конус с колата или го дисквалифицираха. Хората даваха пари за да гледат и освен това залагаха кой ще е пръв. Дочух, че фаворитът бе Миро. Беше фаворит, че ще излезе пръв или, че ще излезе от пътя. Хората познаваха лудото му каране.    

Бяхме насядали - аз и повечето от зрителите на един хълм над пътя и гледахме колите - напомпани трошки със спойлери и графити по вратите.

Състезанието започна. Колите профучаваха покрай конусите. Шофьорите бяха майстори, личеше си. Чух, че Миро бил последен. По някое време се появи. Намери ме, някак си, на хълма.

- Харесва ли ти представлението? - попита той.

- Да. Разбирам, какво имаш в предвид под това, че опасността се харесва на хората. Народа лудее.

- А ти?

Свих рамене.

- Не знам. На мен повече ми се свива сърцето като ги гледам тия момчета долу да рискуват така - себе си и хората наоколо.

- И ти си един… - каза Миро и се усмихна. - Ела надолу. Да видиш колата. На пътя е. Подготвям се за моя номер.

- Имаш номер?

- Да. Изненада е. Ела долу.

Отидох с него. Колата му беше променена. Имаше лепенки, като огън по калниците.

- Малко кичовско е това - посочих лепенките шеговито.

- Може. Все пак бие на очи. На хората се харесва.  - вдигна той рамене. После ме погледна и се усмихна и допълни.  - за номера.

- Да?

- Трябва да заобиколя онези конуси, после ще се приближа до края на пътя. Виждаш ли - там няма мантинела.

Виждах. Отдолу имаше урва.

- Едва ли не ще падна. Ако все пак падна долу, ще е проблем. Но няма да падна. Гледам да мина по-близо до ръба. Така ще се хареса на хората. После пак ще дойдат да гледат.

- На ми харесва това.

- Мислиш ли, че на мен ми харесва? Трябват ми пари, човече!  

- Разбирам.

- Еми това е. Стой тук, на пътя края на пътя. Тук е най-интересно.

Кимнах. Миро отиде до БМВ-то си и влезе в него. Запали и с ръмжене автомобилът се отдалечи до края на участъка с препятствията.

До мен стоеше някакъв пиян мъж. Когато колата на Миро се отдалечи, мъжът ме заговори:

- Познаваш ли го това момче? Това, с което говори преди малко?

- Да.

- Той е луд. Ще се убие някой ден.

- Предполагам е възможно. Надявам се не. Приятел ми е.

- Ако ти е приятел за какво го оставяш да си рискува живота така?

- А Вие защо го насърчавате? Платихте ли, за да гледате?

Мъжът ме погледна с мътни, пиянски очи.

- Разбира се. Не бих изпуснал да видя някой да се пребие. Щом е решил да рискува на собствена глава... Не е мой приятел, все пак. Ако беше мой приятел, щях да му помогна да не трябва да върши това- с каквото мога - да не прави това всяка седмица. А ти какво правиш тук? Какво гледаш? - каза пияния ехидно и ме измери с очи. После се отдалечи.

Помислих си, че е прав. Тук, в тълпата, Миро нямаше друг приятел освен мен. Повечето хора, може би се надяваха да се пребие, както пияния. И какво правех аз - гледах безучастно приятелят си да рискува, както рискуваше всяка седмица. Какво, обаче, можех да направя, за да му помогна? Знаех, че го правеше заради майка си. Ако имах пари щях да му помогна. Но и аз сега бях без работа. Живеех при наште. Те самите имаха средства едва за малко повече от за себе си.  

БМВ-то завъртя в края на участъка с конусите. Спря и форсира. Потегли внезапнно със сфистене на гуми. Тълпата от хора се разшумя. Колата вихрено мина покрай първия, втория, третия конус. Струваше ми се, че във всеки момент, ще се преобърне или ще излезе от пътя. Колко рискуваше Миро! Как да му помогна да изкарва повече, стрелваше се мисълта в главата ми.

Колкото повече колата се приближаваше към края на препятствията, толкова повече тълпата се разшумяваше. Знаеха, че в края бе истинския риск. Там Миро можеше да се очисти - да излезе от пътя.

Не знам накрая какво ми стана. Помислих, си, че Миро бе прав за номера с урвата. Беше опасен, но не достатъчно. Трябваше нещо по-опасно, по истинско да се случи, за да дават хората повече пари, да идва повече народ. Да, трябваше да направя нещо.

БМВ-то се приближаваше със свистене към края на пътя. Спрях да мисля. Само биенето на сърцето ми утекваше в ушите ми. Вече дори не знаех колко близо е Миро до края на участъка. Стъпих на асфалта и после направих няколко крачки напред до средата на пътя. Обърнах се срещу приближаващото се БМВ. Фаровете ме заслепиха. Чух изсвирване на гуми. Колата мина досами мене. Огледалото за обратно виждане на БМВ-то удари леко ръката ми, едва устоях на завихрянето, което се получи, когато мина край мен. Знаех, че съм жив по шума на тълпата и знаех, че номера им се е харесал. Не знаех дали там, където ме бе ударило огледалото, ръката ми бе наранена. Май не. Знаех със сигурност само едно. Вече имах работа.