БМВ-то вдигаше прах след себе си, правейки остри завои на самотния междуселски път. Миро караше като луд, но това беше само привидно. Той не бе луд. Просто беше прекрасен шофьор. Сграбчил волана, се бе съединил в едно с колата. Съсредоточено гледаше пътя, напред, напред, предвиждаше всеки завой, всяка неравност. Колкото и добър шофьор да беше, обаче, усещах, че ако не спреше скоро, щях да повърна. Не беше от лашкането на колата, по-скоро от усещането за скорост. Беше ме страх. За първи път караше толкова бързо с мен в колата. Бях сграбчил колана си, сякаш това щеше да ми помогне при сблъсък. Миро беше страхотен шофьор, наистина, но усещането за предстоящ удар и после травма, осакатяване или смърт витаеше в кабината на колата.
- Миро, намали - казах високо аз.
Той не отговори.
- Намали ти казвам!
- Страх ли те е”? - промълви той тихо, без да откъсва очи от пътя. Беше като отнесен, и сякаш не можеше да се откъсне от унеса си.
- Моля те. Ще повърна.
Миро се усмихна и намали скоростта. Пог ...