Луната
Една вечер Луната се скри от света, но не за забавление. Тя бе тъжна за това, че няма своя светлина, а постоянно трябва да моли Слънцето да ѝ дава от неговата. Мъката ѝ толкова нарасна, че дори и на следващата вечер отказа да излезе. Никой от хората долу не обърна внимание на това, всеки си мислеше за новия ден и как слънчевите лъчи пак ще огреят земята. Това съкруши още повече Луната, затова тя заплака и следващата вечер отказа да излезе на небето. Звездите се опитаха да я утешат, но тя не ги слушаше. Накрая самият Бог отиде при нея за да я попита какво ѝ е. Тя само го погледна с насълзени очи и Господ видя болката в сърцето ѝ. Затова реши да я утеши като започна с думите :„Мила ми Луна, не бива да страдаш за това! Да не мислиш, че е лесно да носиш товара на светлината. Слънцето защо мислиш вече започна да залязва толкова рано? Защото му тежи и не му стигат силите. Ти си тази, която го облекчаваш всяка вечер. Искаш ли да ти обясня защо?“ Луната кимна одобрително и избърса сълзите си. Бог я прегърна и продължи: „Виж сега, всеки ден Слънцето осветява земята, но от тежестта на светлината се уморява, и тук идва твоята помощ. Всяка вечер ти като отиваше да молиш за част от светлината му, то ти я даваше с такова облекчение и му ставаше по-леко. Затова на другата сутрин грейваше бодро и щастливо, а сега като няма с кой да споделя товара си е толкова уморено и тъжно, че едва успява да изкара докрай деня си. Разбираш ли какво ти казвам? Не съм те създал напразно, ти имаш цел и тя е да помагаш на Слънцето с товара му, както и то има за цел да помага на теб да светиш. Сега разбра ли?“ Луната кимна одобрително и се сгуши в полите на Бог. Той я целуна по челото и си тръгна. Луната разбра своята цел и това я направи безкрайно щастлива. Тя отново се върна към задълженията си. Пак молеше Слънцето за част от светлината му, но този път след всяко вземане благодареше на Слънцето и на Бог за това, че е могла и тази вечер да им бъде от помощ.
© Ева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Много хубава приказка! И с поука. Когато се чувстваш непотребен, губиш смисъл да съществуваш. Но усетиш ли, че поне малко си полезен, и че някой има нужда от теб, отново намираш смисъла на живота.
-
Надежда, благодаря!
-
Има ли Луна - тук съм.
Много ми хареса твоята приказка! -
Лили, благодаря за милия коментар!
-
Прекрасно е, Ева! Пиши! По-хубава история за Луната не съм чела. Има една песен на Мекано “Hijo de la Luna” ( от испански език “Син на Луната”), която обожавам, колкото историята, която ти ни разказа.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
