26.05.2018 г., 21:41 ч.

Лунно 

  Проза » Разкази
591 4 5
11 мин за четене

     Набичи до максимална степен уредбата в автомобила и тръгна. Работният ден отдавна беше приключил, трябваше да прегледа още документи и стана късно. От офиса до вкъщи го деляха пет минути. Стори му се прекалено малко време.

Слезе бавно през алеите, беше светло и чисто. По това време в курорта нямаше никого. Хотелите стояха като самотни призраци, съзнаващи, че не плашат никого. Тъжни. Тук-там пробягваха омърлушени кучтета. Морето беше съвсем близо.

     Черният цвят на автомобила се сля с тъмнината. Храсталаците бяха още зелени – тук зимата нямаше власт.

     Хрумна му, че по това време хората сигурно вече мислят за вечеря, за разговори, за любов. Мека беше тая зима. Край морето всичко изглежда иначе.

     Дразнеше го светлината. Би трябвало да е по-тъмно. За какво и за кого е така ярко всичко? Та тук няма жива душа.

     Лимузината тръгна по първа алея и се спря чак когато два триъгълни камъка – така изглеждаха пред фаровете, препречиха пътя му. Всъщност бяха със стоманени върхове, не бяха камъни, а забранителни бетонни блокове. Реши, че са ги взели от вълнолома, за да ги поставят тук. Чий ли път препречват?

     Спря музиката. Нейният кънтеж му позволяваше да не мисли. Това, което видя, го изуми.

     Луната го гледаше. Беше наистина огромна. Като око над морето. Наблюдаваше жадно и всичките лъчи, които хвърляше, сякаш се впиваха в него. Би трябвало да е красиво, но му се стори зловещо. И защо морето е така спокойно? Сякаш се отдръпва...

     Загаси двигателя и слезе. Остави фаровете запалени. Електрониката вътре запиука, за да го подсети, че е забравил нещо. Тръшна вратата да не чува нищо освен тихия прибой. Свали обувките и тръгна по пясъка.

     След час един охранител на средна възраст в близкия хотел излезе да изтрезнее малко и забеляза черната кола. Доближи внимателно. Виж ти! Стори му се неестествено някой да остави тук автомобила си и да запраши в нощта. Къде ще отиде? Имаше две работещи заведения в комплекса, но не повярва този ненормалник да е решил да ги посещава, щом е оставил фаровете запалени. Или е пиян като него? Колега, значи. Хм. По това време и момичета почти няма. Тук човек се запива от самота, не от радост. Огледа се. Тихо. Луната се къпеше. Тя често го прави, все да е чиста. Нямаше вятър. Хладното време и лошите жени са винаги сухи, той знаеше това от опит. Беше се развеждал два пъти, и все успешно: никой за нищо не го безспокоеше от години. Затова се загърна доволно с ямурлука и реши да се поразтъпче още малко. Може да открие пръв трупа на този клетник. За какво е дошъл тук по това време, освен да се удави?

     – Знаете ли? – попита същият клетник малките пенести вълнички. – Знаете ли, че от четири нощи съм спал?

    Те тихо проплискваха в краката му. Чорапите бяха ненужни, свали ги и сгъна един в друг, направи от тях топка и я ритна силно. В съзнанието му отсреща изскочиха децата и му викаха нещо, ръкомахаха. Усмихнати, с протегнати ръце. Просълзи се. Искаше да легне върху мокрото и да усети студа на счупените миди. Миризмата им.

     Така и направи.

     Прииждаха и тръгваха. Като спомени. Като любов. Тези вълни го накараха да си представи толкова много неща, колкото сякаш не беше изживял. Да, това беше: люлка е животът, той не слизаше от нея, защото се страхуваше, че иначе ще умре.

     Подгизна ризата, сакото. Не можеше и не искаше да стане. Това било гравитацията. Отпусна се и главата му, натежала от нещо, цопна в малка локвичка, издълбана от вълните край брега. Сепна се. Като че ли се беше унесъл.

     Огледа наоколо и видя светулка на фенерче, драскащо мрака като тебешир. Някой се приближаваше. Досети се, че беше оставил фаровете на колата включени. Защо го направи? Може да е предизвикал внимание. Но на кого?

     – Господине, добре ли сте? – по тежкия говор на наближаващия мъж разбра, че наистина е събудил нечие подозрение. Съжали.

     Не отговори. Нека този си мисли, че не е добре. Че е откачалка. Нека се страхува.

     Затвори очи. Луната го гледаше, усещаше жълтите ѝ лъчи под клепачите. Почувства топлина и тъкмо да... Тромави и неравномерни стъпки стържеха пясъка наблизо. Спряха мислите му като екота в лимузината. Мъжът идваше с хрупкавия шум на някакво наметало, което се усукваше около краката му като гумен бръшлян.

     Дъхтеше отдалече на вкиснало вино. Ръката му беше тежка и груба.

     – Господине, жив ли сте?

     Отблъсна го с рамо и направи знак, че е жив. Не отговори.

     – Имате ли нужда от нещо? Този автомобил там... ваш ли е?

     Нещо изскочи от водата. Дребна рибка, може би. Клетникът бавно отвори очи и тихо рече:

     – Морето е прекалено спокойно. Не смятате ли?

     „Тоя е луд. – Охранителят отдръпна рязко ръката си и изведнъж реши, че си има друга работа. – По-добре да се махам. Утре ще открият трупа му други. Аз да не се забърквам.“

     Носеше бутилка вино в джоба на сивия си ямурлук. Винаги имаше вино под ръка, когато беше зима. Тук иначе не се трае: ветровете не спират, вие като освирепяло времето, сякаш има да мъсти за нещо. Само сега – виж ти! – беше по-различно. Сигурно за това беше довтасал тоя пришълец – може да е поет, който е решил да тури край на своето несъвършенство точно пред природата. Вероятно е уместно. „Обаче кара хубава кола – замисли се и обърса с опакото на ръката устните си. – Язък! Ако имах такава кола, щях да я продам и да си купувам всеки божи ден по пет бутилки от същото вино. Или от още по-доброто, от онова, дето го пият заможните.“

     Замечта се и с едри крачки тръгна към хотела, който пазеше. Всъщност нищо не пазеше, защото нямаше от какво. Хотелът охраняваше него и той, като позастарял бодигард и пияница знаеше, че когато те е страх, най-добре е да станеш пазач.

     Мина отново покрай черната лимузина. Светло беше – от луната или от тези ужасни неонови заврънкулки по чардаците на затворените кръчми, които никой не премахваше през зимата и те внезапно блясваха и угасваха като развален електрически стол, сякаш да ядосват кучетата, пустотата и времето. Спря и погледна към морето. Тоя сигурно вече се е гътнал. Натисна дръжката на шофьорската врата. Не е заключено. Пъхна главата си и се огледа:

     – Брей, като самолет е, мамка ѝ! Готина глезотийка. Тоя сигурно бая пари върти.

     Разтършува се в купето и видя, че между седалките има кожена папка. Отвори я, махна снимката на две щастливи момчета, които му се хилеха неуместно в ламиниран портрет, видя малък портфейл и много се зарадва. Цяла пачка! Имаше един магазин в края на комплекса, той трябва още да работи. Погледна часовника си: да, ако побърза, ще го хване.

     Затича се. Кучетата се разлаяха след него. Изпсува, хвърли срещу тях празната бутилка от джоба на ямурлука и свърна към мокрия пясък до вълните. Тук можеше да бърза без да го следват и джавкат помиярите, те не обичат солената вода. Магазинът беше почти при кея, досами прибоя. Ще стигне навреме, ако не спира.

     Не му се ставаше. Но трябваше. Не може да остане тук. Не бива. Нито край морето, нито в него, нито изобщо... тук. Какво прави на това място? Децата, съпругата, всички хора, които обича, бяха далеч. И колкото повече време минаваше, те се отдалечаваха, като окото на Луната, като спомен, който те оставя да остаряваш сам, защото не си заслужил друго.

     Рано е за спомени. Стана и потърси чорапите. Да, тях ги нямаше вече – нали станаха на топка. И обувките не са от значение. Тръгна към колата. „Тези камъни, тези островърхи бетонни блокове, те ми препречиха пътя; това не беше случайно – рече си. – Да. Така трябва да е. Не вярвам в съдбовности. А веротяно трябва. Значи ще поема обратно. Ще се прибера. Тук не ми е мястото.“

     Стори му, че пак чу същият шум в плиткото край брега. Рибките не спят нощем.

     „А децата? – нещо в него потрепера. – Децата как са? Спят ли? Защо не се обаждат?“

     Взе решение.

 

     На другия ден в офиса разбраха, че шефът си е тръгнал. Обадил се бил рано сутринта от голям град на петстотин километра разстояние, че вече няма да идва на работа. Морето обожавал, но въздухът бил особен. Или нещо такова. Никой не повярва в това. Говореше се, че жена му била проклета и му поставила ултиматум: или морето, или нея. Той, нещастникът, избрал нея въпреки чудесните условия, при които бил назначен тук. Въпреки всичко, той нямало какво да губи всъщност: дори любовница не притежавал – не защото не можел да си го позволи или нямало кандидатки, а понеже...

     И друга новина имаше. Нощният пазач на крайморски хотел се бил натряскал същата нощ по толкова ужасен начин, че се удавил без да иска. Съблякъл се по гащи и влязъл в зимното море да издирва някакав предполагаем самоубиец, на когото преди това бил отмъкнал портфейла и си купил с парите най-хубавото вино, което бил пил досега. В сайта на местния вестник вечерта поясниха: „Такива показания е дал пред властите магазинерът в бистрото край кея. Пазачът-удавник обърнал цяла бутилка пенливо вино още в магазина, почти на екс. Взел втора и тръгнал към водата. За последно бил чут да крещи в плиткото, гол до кръста: „Върни се, човече! Искам да ти благодаря!“. После свидетелят заключил с катинар бистрото и си тръгнал към вкъщи, защото било студено и смяната му свършила, а онзи бил разгорещен, налитал на бой и не подлежал на разубеждаване. Пляскал по вълните, викал и размахвал фенерче, с което търсел някого в морето – този, когото уж окрал. От полицията съобщиха, че няма подадени сигнали за кражби през същата нощ. Инцидентът се разследва.“

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Мариана.
  • Благодаря, Силве, Весела, И.К.
  • За пореден път ... интересно ми е, но и тъжно... Много, много сте добър разказвач!И аз се присъединявам към предните коментари.
  • Луната - ням свидетел на човешки драми без имена...
    Никой не знае, докъде ще го изведе пътя и какво го очаква след "препядствието".
    А този тих, среднощен разказ с неочакван край разбунва повече теми за размисъл отколкото утрешния вестник...
    Много ме впечатли историята на този разказ, както и образността на изказа.
  • Явно качеството на алкохола има влияние върху съвестта. Това в рамките на шегата.
    Иначе разказа е страхотен, замислящ, вглъбен, с прекрасни сравнения и послания между симбиозата на думите. Два контрастни образа, с отправна точка- море, или любов. Единият иска да му се отдаде, а не може. А другият... не иска, но така се случва. Разбира се това е моя гледна точка. Поздравления още веднъж!
Предложения
: ??:??