25.08.2019 г., 21:25 ч.

 Лятна любов със Смъртта част 2 

  Проза » Повести и романи
778 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
52 мин за четене

Част 2

 

 

Решаваме че ще го приложим. А в мига в който тя се успокоява, нежно но и малко лукаво ми прошепва:

- Знаеш ли има и още нещо което ми е омръзнало! И за него също имам идея!

- Брех! Днес си пълна с идеи! Какво е? Да не би да искаш управата на хотела да смени пердетата в стаята?

- Неее! Тях дори не съм ги и забелязала, че ги има. Но тази кола с която пътуваме ми дотегна. 

- И какво? Ще си купим нова ли? – и я поглеждам, а тя като ми се гали в ръката, като малко дете искащо близалка, връщам и ласката и питам -  Ама пък какво ти се кривна от колата? Много си е добре даже. Две хиляди кубика - бензинка. Е да! Шкода! Ама то това си е все едно Фолксваген Пасат. Само емблемата е на чехите. 

- Може да е хубава, но на мен си ми омръзна – прави недоволна физиономия, пуска ми ръката тя и чисто по хлапашки тропва с крак по пода – Пък - искам при толкова дълъг път да ми е комфортно докато пътувам - пък. Сега с този градски модел малко недомислена работата. Техниката в багажника, но саковете са на задната седалка. 

- Ами там не знам - пътешествието си е твое. Инвестицията също. Ти си началника. Както си решиш. Аз карам всякакви коли. 

- Добре значи я сменяме. Ей сега ще пиша на хората, които отговарят за транспорта във Фондацията да ми изпратят нещо друго. 

 Повече не възразих. Но пък ми стана интересно, как протече начина на смяната. Да е било къде десет когато говорихме за това. На другия ден когато тръгвахме на рецепцията получихме документи и ключове за новата кола в плик. Самата машина обаче не бе паркирана пред хотела. Отидохме на бензиностанция в края на града. Зад нея има голям паркинг. На него така като гледам си почиват тираджии преди да минат моста на Видин. 

Спираме до един Опел Зафира. 

Ключовете са от него. 

Прехвърлям цялата техника и багажа. 

Оставяме Шкодата. 

После пътьом минаваме покрай някакво друго малко хотелче. Севдалина оставя същия този плик само че с документите и ключовете на Шкодата на рецепцията. След което ме моли да потеглим без да изчакаме човека, който ще си ги получи. Не се сдържам и питам:

- Иии… за какво е всичката тази шпионска потайност?

- Е как за какво!? Нали за това пътуваш с мен на тази експедиция. Да не те открият от таблоидите! 

- Хайде бе! Ти журналистите сега направо чистокръвни хрътки ги изкара…

- Ооо… Я кацни на земята… - прави се привидно на сърдита тя - Я моля те. Нали зад всеки един от по-големите вестници стои по някой мастит собственик, който може да си позволи частни хрътки търсещи сензациите като факти.

- Я бе!? Така ли се правят новини? Пък че и аз чак такава сензация ли се явявам?

- А ти как мислиш? Щом не те оставят на мира и в къщи - значи нещо са подушили. 

- И какво ще ми подушат… - въртя глуповато глава аз – Ама може –да! Понякога не пускам пералня по три четири дена. Нищо чудно от някой друг чорап може и да понамирисва това онова.  

- Абе какъв ти чорап. За друго сигурно душат те. И ти докато се осефериш да разбереш и те току те наклепали така… Иии… Послеее… Къде четвърт век не можеш да се изчистиш А колкото до това как си събират инфото…Първо душат около пряката удобна фактология. Тя е все едно продуктите за гозбата. Други хора има които измислят рецептите. А журналистите само следват сценария и правят новината такава каквато е необходима. Най-често обличайки корпоративните парадигми и конюктурните бизнес интереси на олигарските в малко по така народно достъпни думи. Или пък защо не и в сюжетно нагласени клипчета. Най-вече с режисирани интервюта.

- Ахааа… Значи за това тръгнахме от изходната позиция в полунощ. И то не от нас, а от гарата… А може би и за това ме накара да питам за нещо на гишето за билети?

- Може да се каже – да. 

- Лелеее! Струва ми се малко си пресоляваш с параноя мисленето…. 

- Защо пък?

- За жена занимаваща се с история на изкуствата, сякаш не е чак така типично. По-скоро ми приличаш на секретарка работеща в детективско бюро. 

- Прав си. Ако си малко по-надълбоко запознат с историята така както е списана по източниците или за културните паметници ще видиш, че едното е функция на другото. 

- Оп, оп я малко по-така? – подвиквам аз и си обръщам китката с длан на горе.

- За да направиш някакъв анализ за подбудите на този или онзи стил още по вече пък за течение в изкуството във всички случаи трябва да си малко като Шерлок Холмс.

- Добреее! Добре! Госпожице Началник. А сега на къде да карам. Към онази бензиностанция. Да заредим и да завъртим сабята – пък тя каквото покаже. 

Както сме си решили пръскаме листчетата за обектите върху масата. И въртим за три прехода напред. Падат се Казанлък - гробниците на тракийските царе. Втората дестинация - пещерата Проходна. А като трети обект излиза Белоградчик и Магурата.  Аз искам тръгвайки от Видин да минем по ред - Белоградчик, Проходна, Казанлък. Но тя си държи на Брауновото движение. 

Брауново та Брауново!

Ами така значи - така!

Тръгваме!

Пътуваме!

Стигаме!

В Казанлък има много работа. Очертава се да сме там поне с три нощувки там. Но се оформя и една друга тенденция - когато се застояваме по няколко дена на едно място ни остават сили да правим и любов. В другите случаи и аз и тя заспиваме още някъде на ход между банята и леглото. И не знам как и защо, но нейното занимание ми става интересно и ме увлича. В Казанлъшката долина разделяме работата на три. Първо обикаляме Голяма Косматка и всички други отворени могили. 

Лелее!

В голяма Косматка главата ми направо щеше да хвръкне. Не зная какви ритуали са правили там! Нооо…! Много силна енергия! Буквално те изстрелва в космоса. Там малко постояхме да починем след снимките защото и на двамата ни се завъртяха пипетата. 

В църквата в село Шипка - само снимаме. Събраният материал е много и тя ме моли ме за помощ. А аз нали по принцип съм нает като МзВ „Момче за Всичко” - се включвам. Търся и подходящи снимки в нета защото си е наумила моите находки и тези нейните от местата, които обикаляме да бъдат колажирани. 

Има фантазия жената.

Например предлага всяка от могилите да я колажираме с отделен куп от звезди. А после големите групи на далечни за нас слънца да ги свържем във фигури с нашите си земни обекти. Според мен е много добре. И като идея. И като евентуална реализация. Пък и като гледам само дори като суров бета вариант - по всичко си му личи, че ще впечатляващо, когато бъде завършено като цялостна интерактивна карта. 

Следващия  обектът ни е пещерата Проходна.

Едно фантастично карстово образование между Карлуково и Луковит. Тази ни цел не ни е точно на път, но все пак е в посоката към последващия обект. Ама нали Брауново се движим. Пък и по идея само мислим да щракнем двайсетина позички и после веднага да отлепяме към Белоградчик. За това и решаваме в разрез с досегашната практика да пътуваме през деня, че да можем да хванем пещерата на дневна светлина.  

Нооо…

Нещата не ни се случва точно така. 

От село Шипка тръгваме към два след обяд. 

Стигаме Карлуково.

Първо снимаме скалните манастири Свети Никола и Света Марина.

Привечер сме до легендарната Проходна. 

Разглеждаме я по светло.

Снимаме. 

Вечеряме под открито небе. 

Но нещо и двамата се чувстваме уморени.

Ми то нали три дена работа секс – секс работа!

И ей така най-спонтанно си решаваме да не се трепем от път. Да подремнем чисто и по духовно му някой друг час вътре в самата пещера. Защото там нали ще сме под зоркия поглед на така наречените Окната или Очите Господне… И то няма как да прегрешим. За това изтеглям колата малко по в страни, че да не се вижда горе от пътя. Отварям багажника, за да вземем рогозките и спалните чували. Но там на самата полянка се сдърпваме кой с кой чувал ще спи. Никой не отстъпва. Накрая се сборичкваме в тревата. И от тази закачливата игра тип свободен стил борба - уж тази вечер нямаше да правим секс… Ама тя става еднааа…

Направихме си го почти на екс!

Както и предните пъти.

Без да си искаме!

Ей така! 

Сякаш бе космически неизбежно!

Но пък си ни се и получи… 

Даже повече и от по-добре. 

Чистосърдечно, спонтанно, красиво, и нежно!

Дори обилно и звездно!  

И ей така!

Като че ли в състояние полутечно! 

Насред изпръхналата рехава трева… 

Кулминирахме ала в синхрон… 

Озвучавайки със сладък стон, 

окъпаният във оранж насрещен склон!

Къде минутки до три след това,

и слънцето се скри!

Уви!

Под хоризонта потъна бъдева,

оставяйки в умислената синева 

морно сипкава следа -

досущ от коприна пелена. 

А пък голотата ни чаровна…

Охоо…

Тяяя… 

Превърна се в красив от тъма и охра силует.

От страни погледнато в очертания стройни, 

при това за описване достойни -

само от изпаднал в еуфория млад поет.

Та някъде слееед…

къде минутки пет! 

Както винаги си е по здрач 

…си му дойде и ред!

С тъмния си плащ обгърна ни сумрака  

А Нощта сякаш това и само чака! 

Властта си черна над пейзажите възвърна!

Сенки, и предмети във фон сивкав тя превърна.

А сред черното на вечертааа…

Само нашия пресечен дъх!

Е! 

И нежното ломотене на влюбените ни сърца!

Но пък красотата си се сипеше от всякъде. А на нас вече нали сме с поуспокоени страсти и той светът ни изглеждаше доста някак си по-различен. И за да има мир, любов без отпор - след така развихрилия спор по цветовия нонсенс довел до този еротичен консенс, когато яркия слънчев овал изчезва под хоризонта аз отстъпвам на Госпожицата Началник желания от нея спален чувал. Вземаме всичко необходимо за платоническия ни престой и влизаме в пещерата.

Ммм… Ама наистина! 

Божествена работа! 

Ако символично превърнем метрите в дни пещерата е дълга точно една година.

Шегичка!

Триста шестдесет и пет метра е дълга. Висока е на места до петдесет и шест метра. Сиреч една високоетажка от къде шестнадесет етажа спокойно се събира в пещерата. Нещо доста по-голямо като обем пространство от арена Армеец, която е висока само двадесет и един метра. Само дето Проходна е значително по-тясна. Все едно виждате две зали Универсиада една върху друга и така подредени няколко двойки една зад друга като коридор.

Величествена работа.

В началото е с някаква неописуема акустика.

Но това е най-малкото.

Навлезеш ли навътре…

Ахааа…

И онези мити огромните Очи Божии като надвиснат над главата ти…

А мамааа…

Иии - целия настръхваш – поне на мен така ми действа този природен феномен.

И някак си ме хваща шубето само да си помисля каквото и да било неправилно…

Камо ли за нещо греховно.    

Та някъде насред всичкия този респект - постиламе рогозките.

Навивам алармата за три след полунощ и се мушкаме в чувалите. 

Ааа…

Голяма тръпка е да спиш на такова място. 

Все едно си в някаква непокварено чиста Божия обител.

А върховния съдник от горе прави мониторинг на сънищата ти.

Заспали сме възнак.

По едно време обаче се събуждам от странното усещане, че някой се взира в нас. 

Отварям очи.

Поглеждам нагоре. А ми то да!

Просто бях забравил къде съм си легнал. 

А то онези ми ти двете скални бъдемообразните Окна като се напълнили със звезди.

Ухааа!  

Направо нямам думи как да опиша гледката. 

Будя Началството и й соча към покрива на пещерата. 

Тя обаче бе по-дълбочко заспала и малко повечко се стресна в началото. После каза че и било много самотно в нейния си чувал и се мушка в моя. Може би половин час сме стояли вплетени в прегръдка и с поглед насочен нагоре към Очите Господне. 

Но нали се бяхме зарекли да бъдем Платонични! 

Такива си и останахме.

Ноо голяма тръпка бяха тези изповедни минутки там. 

Накрая ставаме. 

Събираме си постелочния антураж. Аз предвидливо си бях вземал термоса с кафето и челниците. Каня Началството да се качим на оная издатина, която е точно между двете скални очи. И  там на високото да си пием кафето преди тръгване. 

Страхотно преживяване. 

По първи петли…

Платоническо кафе…

Под купчина звезди… 

Надничащи през скалните Божии очи.

Ммм… 

Душевно някакво гурме 

Приказка лятна и неземна.

За сърцето и душата 

мехлем от емоцийка потребна

Та така и седим си един до друг върху рогозките.

Пием си дъхавата топла течност и сме се умълчали. 

- Колоездачо – подхваща ненадейно тя и ме поглежда право в очите - Знаеш ли…

- Не! – отсичам прекъсвайки я аз, поправям й кичурът, който по хулигански се опитва да и влиза в окото и прошепвам закачливо – Какво трябва да знам Живенце? 

- Ти може и да не знаеш… Нооо… Аз имам едно такова мнооого странното чувство… 

- Тъй ли? Виж ти виж ти! Ама пещерно ли ти е чувството или някакво другаво… Звездно да речем?

- Майтапиш се ти, но аз имам усещането, че доста много задълбочено се влюбвам в теб!

- Не думай! Задълбочено ли е?! И доста! И е даже много! Ехааа! До сега никой не го е правил по този начин. Имало е на сляпо, имало е мъчително, имало е несподелено… Нооо… Със задълбочено и то на доста –  е с те такова влюбване не съм се сблъсквал до сега… 

- Не ми се подигравай… Нормално си е човек в такова състояние да не се изразява по най-правилния начин…

- Щом казваш! Нека е задълбочено тогава. Амааа… Това преди да правим секс ли се задълбочи случващото се по посока на влюбването или след това?

- Еее – навежда някак си смутено глава Живето - Хвана ме сега. Ако съм честна този път излъгах – поглежда на ляво, тръсва глава и казва неуверено - Мисля като конкретно време не мога да кажа как и кога точно се случи. Но колкото до последователността имам едни съмнения… 

- Не знаеш ли или не искаш да кажеш… И за това имаш въпросните съмнежи. И я да попитам аз! При теб тези две упражнения влюбване и секс нямат ли някаква конкретна задължителност като последователност… 

- Ооо неее! Много отдавана вече не следвам такива клиширано общоприети последователности. Първо влюбване после другото. Но мисля имам друг голям проблем към момента! 

- Я да чуя?!

- От както съм с този кожения противогаз не съм хлътвала по никого… Камо ли чак така… Е! Поне до този момент…

- Хайде сега… Ти пък! Чак на хлътнала ли отиде работата?

- Абе уж не, амаа!  

- И какво му е на амато?! И то ли е задълбочено?

- Мисля - да. 

- И какво ще правим сега…? Казваш да започваме да търсим радари за да не се разбиеш в някои насрещни скали от разочарования?

- Ами да! На моята възраст ако сърцето ми катастрофира в някой коравосърдечен колоездач ще ми е доста болезнено… Ти на какво мнение си по въпроса…?

- При мен нещата мисля са по-зле!

- В смисъл…?

- Ами ти онзи път с гасенето на лампата ми изнесе една лекция за хората с сексуални фикции ли бяха филии ли бяха. Там дето имат слабости някакви към грозни или изродени партньори… Нооо… И думичка не обели по въпроса за другия несексуалния вариант…

- Кой другия?

- Ако при нормално изглеждащия човека отдал се на грозния или увреден партньор не иде реч само за сексуално влечение, а има и платоника - тогава това какво ли ще да значи? Филия?! Фобия?! Филофобия!? Или Кукофилофобия?!

- Как какво ли ще значи? Не разбрах въпроса! 

- Искам да кажа, че май при мен всичко си е по канален ред…

- Пак не разбирам…

- Ами при мен желанието за секс си дойде точно след като розовата мъгла плътно ме обгърна. Но се притеснявам, че ти тогава в ония си теоретичен трактат обясни какви са хората, които имат сексуални влечение към недъгави и физически деформирани – ама разяснението ти свърши някъде там в никъдето. 

- Защо да е в никъдето?

- Щото така и не чух да дефинираш какви като категория биват онези човеци, които се влюбват в други хора с лица като твоето. При това без преди това изобщо да са имали сексуално влечение към тях?

- Амии… Знаеш ли чела съм само за сексуалните влечения като психически отклонения… За другото до сега не съм се интересувала…

- И защо?

- Защото никога и през ум не ми е минавало, че някой може да се влюби в жена с физиономия подобно на лицето на Смъртта… 

- Казваш за хора със Смъртофилия не си чувала?

- Има термин некрофилия - но той касае малко по други ситуации. Ама я чакай малко! Това сега твоето обяснение в любов ли е… Подиграваш ли ми се… Или ме анализираш?

- Ха така! Ето сега вече хванах Госпожицата Началник в теоретично неподготвена крачка.

- Дааа наистина така се получи. Но май пропусна част от въпроса ми. Ти поднасяш ли ме за твоята розова мъгла… Илииии… Правиш всичко това заради секса… Или пъък… 

- Или пък какво… Какво?

- Амии…

- Да не би да имаш предвид, нещо заради парите ли?

- Амии..

- Май сега е мой ред да се засегна – а!

- Връщаш си го - а!?

- Определено! Мисля в този момент си го заслужаваш…  - казвам аз малко по - твърдо, но като виждам кривата и гримаса питам – Защо да си връщам? Просто се интересувам да не би да имаш готова психотест система и за влюбеност…

- Еее…!

- Ахаа „Еее” било! Щото поне това което касае еректална функционалност видях, че си доста добре подготвена…

- Извинявай, но наистина не е никак приятно да си жена в такова неестетическо положение… Не знам разбираш ли го? Пък и другото… След това толкова хубавото любене под звездите сега, ако ще се караме си е живо кощунство?

- Ти започна първа.

- Аз ли?! Защо пък аз?!

- Защото ти! Но добре! – вдигам помирително ръце - Права си! Тъпо е в такава красива нощ след толкова страстна любовна наслада да се препираме за глупости. Ето в знак на доброжелателна примиреност си признавам, че ти много ми помогна да осъзная това онова. За което съм ти и много благодарен – казвам аз и я прегръщам откровено, после я отдалечавам на една ръка разстояние и питам – Ама сега тези ти въпроси да не би и те да са от ония тайния ти тест за влюбеност? Също като оня светлинния с лампата?

- Щом пък толкова те е впечатлил ония и все питаш за друг. Нека да е да! – категорична е тя, явно съвземайки се от затихването на напрежението – Нека и това да го приемем като психотест. Нооо при условие, че става по твоя молба и с твое знание. 

- Охоо…! Добре! Както пише по дебелите книги. Иии в какво ще се изразява той?

- Брей… Ти пък веднага захапа. Добре де! Може пък и да не е точно тест! Хайде по-скоро да го дефинираме като директен тестов въпрос. 

- Я да го чуя!

- Като за начало ще моля да ми обясниш какво точно изпитваш когато си влюбен.

- Само и точно с мен ли как се случва те интересува - или какво мисля по принцип?!

- Може и двете. Което ти е по-лесно. 

- Пак много трудна задача ми постави. Ахаа! – пляскам се по челото - Или казваш то това е част от теста. Искаш да ме изпиташ дали ще се ангажирам да обяснявам нещо, което до сега почти, никой не е могъл да обясни! 

- Е да, да! Част от теста си е! Но хайде тогава да не формулираме като задача. Нека е много, много гореща молба от страдаща жена и като жест на добра воля от твоя страна. 

- Добреее… Но ако нещо не съм точен или мненията ни се различават… Ще ме уволниш ли заради това?

- Няма! Честна работодателска! Обещавам! 

- Еее щом е така да я започвам… Значиии… Влюбването като процес според мен е в следствие на нещо като атака срещу човешката душа… Или срещу душевността му.

- Атака ли? Я виж ти! Не беше ли нещо като трепет или вид химия межди две души и две сърца?

- Ами според мен твърдо – не! - категоричен съм аз, но като виждам учудените и жестове, бързам да добавя -  Да, да - знам! Но така мисля! И може би – да. След атаката, за която говоря може, като следствие и до химия да се принизяват нещата! Нооо…! – вдигам високо дидактически си показалец и продължавам -  Мисля си че в начална си фаза това си е точно групова атака от няколко особени летящи неща. 

- Летящи ли? Неща!? И то няколко!? Интересна хвърката концепция!

- Да! Абсолютно летящи са! 

- Добре щом не са просто Летящи, а са абсолютно - добреее. Ама пък защо да са точно неща! Нямат ли си те име или характеристика някаква тези ти твои „Неща”?

- Имат си! И са абсолютни защото предизвикват странни за човека следствия от своето летене около него… - продължавам да увъртам аз белким нещо по-така логическо и най-вече интересно да ми дойде на ум, но Живето не ме оставя на мира:

- Я кажи, кажи – усмихва ми се тя – Само не ми се опивай да се измъкваш с рекламната аргументация на банка ДСК и тяхната прословута резюме телеграфия „Защото така!”

- Еее де Живее! Взема ми думите от устата – театрално се пляскам с длан по устните аз, а звукът подет от акустиката на пещерата проехтява в тъмнината.

- Съжалявам! – усмихва се тя – Ще трябва да измислиш нещо свое. Нали говорим за мнение в личен план!

- Амии хубаво де! Та значи първото летящо нещо, за което се сещам е амурче, прострелващо те тооочно ето тук – и я пипам с показалец под лявата гърда добавяйки – Точно където тупка любовта на всеки земен човек…

- Такааа! – заема сериозна поза тя и си слага едната ръка на кръста - До тук ясно! В пети клас сме още - значи. И нататък!

- Ами нататъъък – провлачвам аз глас, за да си подредя мислите, опитвайки се да съчиня нещо къде по-достойно, като за някой от по-горните класове в средношколието – Че значи поради болката причинена от раната в сърцето започва протичането на един странен химически процес… 

- Охоо… Придаваме даже и научен акцент някакъв… Ха така! Като ще да е наука - нека е! Та от академична гледна точка какво според теб представлява този сърдечен процес? Окисление, редукция, каталитичност, индукция? Розова итерференция на възгледите за света? Или какво? Може би млечно лилава дифракция на емоциите?

- Ами не не не! Процесът не е чак толкова химически или физически… По-скоро е механически…

- Механически ли? Влюбването е механически процес…? Така ли? Лелеее Колоездачо ти сега направо сграбчи всичкото ми любопитство битуващо в скромната ми женска логика…

- Ами да! Механически е! 

- Хубаво де - нека е така. Ама защо?

- Защото този процес развинтва емоционалната клапа, която по незнайни за медицината причини свързва сърцето с пъпа ти.

- Клапа?!  Свързваща сърцето ми с това по-долу – гледа възизумено Живето и сочи към коремната си област.

- Дааа! – категоричен съм аз – сърцето е свързано с там!

- С пъпа ми ли? – все така гледа тя чак онази и ръка, която беше на кръста при предното изречение увисва отпусната до тялото. 

- Да с него – потвърждавам аз, но замълчавам за малко и тутакси чувам нейното подканящо:

- Чакай сега! Я пак! – но явно вече не може да се сдържи и започва тихичко да хихика накрая едвам успява да попита – Значи ти Колоездачо твърдиш, че емоциите са пряко свързани с пъповете? 

- Ами да! 

- А защо ли аз съм си мислила, че тази свързаност е със слънчевия ни сплит – после прави опит да стане по-сериозна и продължава с доста по-убедителен тон - Знаеш ли това твоето твърдение е ново дори за мен, занимаващата се с изкуство. Което занимание, както се досещаш включва докосването до достатъчно много на брой развинтено метафорично алегорични дръзновения на най-различни поети, писатели, композитори и художници от поне три епохи от петте континента на Планетата.

- Ааа не, не, не! Момент Госпожице Началник - не говоря за всички емоции. А само за тези сърдечно влюбващите ни, които са причинени от стрелите на Копидон. Само те пораждат тази механична химио-физика около клапата на пъпа! 

- Ахааа! Това вече е малко по-друго. А колко специфични са тези връзки? – и тук май Госпожицата Началник вече не успява да се сдържи и прихва, а ехото поема този й чист позитивен човешки звук и го понася накъде към Божиите очи, а тя едвам успява да изрече - Щом пък сам си открил някакъв си нов особен пъпов дял в химията наречен механичен, значи определено ще да е много особена тази твоя теория за влюбването…

- Така, така! Особена е!

- Ясноо! Но казваш, че по принцип е медицински недоказуема! – донякъде овладява веселото си настроение моята събеседничка, поправя кичурите на косата си и вече с привидно сериозен глас добавя - Добре! Приемам го и това като аргумент. А ако е така - после какво?!

- Послеее… Послеее… - отново се запъвам аз, но неволно поглеждам към скалните очи и виждайки през тях звездното небе сякаш ми идва музата -  Та поради тази връзка и следствие на сърдечната рана причинена от стрелата на Амур, пъпа се отваря еййй тонинко - показвам аз и заемем твърдо уверена поза.

- Ха така! Туй то! Сега за романтично влюбване ли ще си говорим или за коремна хирургия? – отново не успява да се сдържи Началничката Живка, прихва с все глас и започва да пита на пресекулки чак заеквайки – И как, как, как така бе Колоездачо? Оххх ще ме спукаш ти от смях! Как така ще се отваря? Нали ако това което казваш се случи щеее… Щеее… Ще получиш пъпна херния? – изстрелва последния си въпрос Началничката, а ехото поема последната дума понасяйки я в притихналата звездна нощ.

- Нямам представа как, но се отваря! – навеждам надолу глава, чеша се неуверено зад ушите, но продължавам да го увъртам – Ами може би се отваря, но не чак много, ами да речем по-малко  -  и го пак показвам като размер.

- Ахаа – хили се дяволито Живка гледа някъде зад мен и подхваща нещо като закачка – Я пак помисли! Много ли се отваряяя...? Малко лиии…? Или как?!

- Предполагам, че е много малко – въртя очи като хванат в крачка беладжия.

- Хубаво! Така да е! И какво после след като ти се отвори пъпа, при това – многото на малкото?

- Ами през този отвор едни пеперуди, които обикновено следват Амурчето така както конските мухи следват каляската на принцесата…

- Чакай, чакай – прекъсва ме тя – Значи ти казваш, че около всеки Амур има конски пеперуди ли? –  после слага ръка пред устата, стиска си носа и прави сетен опит да се сдържи и да не прихне отново.

- Е защо не?! Ето! Пеперудите на Амур това ми звучи много правдоподобно! – но миг след като съм завършил репликата си чувам, как тя отново изпълва цялата тази огромна пещера със смях и на момента заемам оправдателна позиция - Ама не, не, не! Недей сега така се смя. Това не са хищни пеперуди, като онези конските овои дето, като те ухапят и боли зверски…

- Хищни пеперуди ли?  – започва вече да се задъха от смеха си Живка – Ей Човече! Ти наистина ще ме повредиш тази вечер. То вярно, че смеха е здраве, ама толкова много кискане може и да не е чак здравословно. 

- Е какво толкова съм казал! Защо да няма любовни конски пеперуди. Ами нали и конете и те се влюбват един в друг…

- Ааа! Не, не, не! – кляка на земята Живето, държейки се за корема и в огромната карстова кухина гръмва тежкия и смях, а от акустиката имам чувството че дори Окната  се поприсвиват, придавайки усмихнат вид на тавана - Ти направо ме съсипа сега! Хищни конски пеперуди, провокиращи конската любов… Ааа кучешки зъби и остри нокти имат ли тези ти крилати дзверове?

- Не, не, не! Какви зъби и нокти. За пеперуди на любовта говорим. Просто исках да кажа, че онези там - пеперудите на Амур имат много настойчиво пърхане, което не ти дава мира…  А не че са някакви си кръвождани крилати кръвопийки!

- Ахааа! Добре! Значи за натрапчиво пърхащи като ония пауново око ли говорим?! 

- Да! Точно! Едни такива добронамерени любовосластни пеперуденца са те! 

- Любовосластни ли са!? Ох, ох, ох! И добронамерени!? Вече не мога с теб. Ще ме побъркаш с тези ти странни доводи и определения! – не спира да се смее тя и да се държи за корема, но отново се овладява и продължава малко по-сериозно – Казаното макар и с известни резерви, но добре! Да кажем, че се приема от пеперудената комисия. И после какво?

- Че тези пеперуденца нали отворчето на пъп е много малко, а те не могат да се мушнат през него, щото пък нали крилата са им големи… 

- Така, така! И като ги усуркат през малката дупка ще им падне прашеца… 

- Много точно казано! Пеперудения прашец е мноого важен за влюбеността!  

- Така! И после какво?  -  прекъсва ме тя, но вижда, че съм се посконфузил от смеха и може би решава малко да ме насърчи – Извинявай ама не ми бе възможно да се сдържа - продължавай си…

- Нищо де смей си се! Та те всъщност пеперуденцата Амурови снасят през така образувалото се пъпно отверстие яйцата си в стомаха ти. 

- Ахааа… Доообре! Значи отворчето е толкова малко, че само пеперудено яйцеполагало може да се промуши през него… 

- Да, да, да! Точно така – приемам с облекчение смешното в подсказката и продължавам да си фантазирам - А после от раненото ти влюбено сърце върху яйцата започва да тече любовна топлина. Яйчицата се сгряват. И от тях излюпват едни малки пеперудки и пеперудчовци. 

- Чакай, чакай Колоездачо - сега! – прибира усмивката си тя и пита малко по-сериозно - В природата от яйцата на пеперудите не се ли излюпват гъсеници и гъсенчовци?

- Еее… Ама неее! Не, не, не! – започвам да тръскам ръце аз и нервно да се въртя глава - Не е честно сега така!

- Какво не е честно бе Колоездачо?

- Ама ти нали каза, че си следвала история на изкуството, а не биология… А то какво стана? Уж аз щях да обяснявам по научно му теорията за влюбването, пък то ти само ме засичаш!

- Да! Учила съм изкуства! Ама преди това съм участвала в гимназията в олимпиада по всички природо математически предмети. И това с метаморфозата на този тип насекоми и по-конкретно ентомология като дял от биологията, който ги изучава ми е малко по-така познато! 

- Еее да, да, да! – трия притеснено длани аз  - Ами добре тогава. Нека е така. С пеперудите метаморфозите и гъсениците. Но пък това значи, че тези специално любовните пеперуди, които нито са конски, нито са точно от онази наука, която ти каза… И понеже те всъщност са от ескадрилата на Копидон… Че значи според мен те понеже са много особени - не минават през стадия на гъсеница. Направо като понеже пеперуди се излюпват. И още щом и като понеже се случи това… 

- Кое е то това непрестанното понеже де Колоездачо – прекъсва ме Живето – И защо все това понеже ти се случва? Или казваш понежето е част от самото влюбване? Така ли?

- Ами не, не, не! Може и без чак толкова много понеже го има за да го бъде и влюбването И то да е особено. Или поне така е при хората.

- Добре! Я дай  щом ще е за хората понежето за малко да го оставим на влюбените коне с конските пеперуди. И да чуем по нататък в твоята теория какво става.

- Ами щом то това със снасянето през пъпа се случи и те-пеперудите веднага се излюпват.  И скоропостижно прорасват. А после започват да пърхат на едни големи рояци в стомаха ти!

- Еее! Тука вече май започваш да се доближаваш до общо приетите разбирания по въпроса. И само това ли е? Някаква си напаст с чудно красиви крила, която ни карат да се влюбваме ей така на място тук и сега.

- Ами не, не, не! Мисля има и още някоя и друга подробност, за да се случи в дълбочина този процес на влюбването.

- Охоо… Господина има нещо надградено над общоприетото! Я да я чуя тази Клоездачната подробност - пак застава в сериозна поза Живето. 

- Че значи под давлението на пърхането на въпросните любовни пеперуди в главата на влюбения се създава доста голям вакуум. 

- Вакуум!

- Да!

- В главата?

- Да! Защо не?

- Ахаа! Колоездачо значи ти твърдиш, че човек когато е в процес на влюбване и става нещо като кухоглавец ли? Не е ли малко цинично това?!

- Това за кухоглавието не го знам. Този опосредствен жаргонизъм ти сама го натресе в разговора. Ама недей сега така! 

- Какво недей!?

- Аз нещо съвсем друго имах в предвид… 

- Хубаво! Извинявай! Та какво да е това другото за вакуума – отново съвсем сериозно започва да ме гледа Живка.

- Ами исках да кажа, как при това състояние ти се отваря третото око на челото. И от там през него навътре в черепната ти кутия влизат едни невидими с просто око бръмбари. Които много силно забръмчават из главата ти. 

- Значи пак и още някакви насекоми ни подлагат на инвазия…

- Да! – бързо и категорично отговарям аз. 

- Ама чакай малко сега Колоездачо, то нали на челото няма дупка, както е това там на пъпа?

- Да де, ама то и око няма. Но тогава защо всички твърдят, че има? Трето око дето го наричат! 

- Знам! Даже знам и защо го има!

- Защо?

- Защото там в дълбочината на черепа е хипофизата или епифизата. 

- Ето щом и ти го знаеш значи може и да е така. Сега да продължавам ли или другото не те интересува?

- Ааа продължи си, продължи си! – подсмихва се под мустак Госпожицата Началник.  

- Та значи както това третото око е невидимо но всички знаят за него, такива невидими са и бръмбарите. И пак всички знаят за тях, че ги има в главите ни по време на влюбването. Но пък и много трудно си признават, че са ги завъдили!

- Добре така да е! И какво после?

- Ами после нали и пеперудите пърхат в стомаха ти, а бръмбарите бръмчат в главата тиии – и тук пак загубвам височина на фантазията си, започвам да се чеша дано нещо да ми дойде на ум и изпадам в един повторителен режим на говорене -  Или всъщност според мен… Ама и не само според мен… Та всъщност защото и на други места това за бръмбарите съм го чел – и отново спирам и се чеша по носа, а на нея и личи, как много добре разбира, че всичкото това аз си го съчинявам сега на момента, но аз си продължавам – Та и всъщност според мен влюбването е процес в следствие точно на това…

- На кое то това - Колоездачо? Моля по-точен да бъдеш! Нищо не ти разбрах от тази ти последната част!  

- Амии ще се опитам – отново започвам да се почесвам където не ме сърби, поглеждам нагоре към скалните очи, и отново като ми текват едни мисли и я подхващам - Влюбването всъщност е невидимата хармония, която се получава между пърхащия трепет на пеперудите в стомаха ти и бръмчащото жужене на бръмбарите в главата ти. Та може би точно от този тип хармоничен резонанс патологично се променя и цветоусещането на влюбените към окръжаващия ги свят.  

- Цветоусещането ли? Да не би да намекваш, как от тези новоизлюпените конски пеперуденца и ония самонастанили се в главите ни нахалитетни бръмбари - влюбените стават далтонисти? Това ли ми казваш ти сега? 

- Ами ако вземем в предвид розово което виждат влюбените наоколо… А и субекта, в който са се  влюбили как го виждат като идеален… Пък всичко което е свързано с него също го виждат в розово. Значи в известен смисъл може и да има някаква аналогия с далтонизма. Ама не само в цветовете им е проблема на влюбените… 

- И още къде?

- Ами може би от туй всерозовото оцветяване пък и от факта, че тогава си подвластен на цяла ескадра от видими и невидими крилати същества кажи речи и на теб, ако си влюбен ти прорастват невидими крила. И тогава докато се движиш примерно да кажем си вървиш… Ами то тогава то ти се струва, как почти не стъпваш на земята. А все едно левитираш или летиш. 

- Ахааа… 

- Дааа… ! 

- И после?

- И поле уж пристъпваш пък то всъщнооост… Подфъркаш ли подфъркаш…

- Ама това е без да си със самолет или парашут – а?

- Така, така! Че именно по това можеш да познаеш всеки един влюбен човек сред тълпата на улицата – спирам рязко, и я поглеждам кажи речи изненадващо. 

  А тя така се е вторачила в мен, че няма как които и да е човек, колкото и да е наивен да не се досети за огромното наличие именно на точно такива пърхащите пеперуди в стомаха и бръмбари главата и, които жужат в синхрон. При което последва едно: 

- Ухааа… - възкликва тя, но успява да запази самообладание и добавя - Това последното беше най-странното обяснение за влюбеност, което съм чувала до сега. 

- Ама в пеперудено розово ли ти се вижда обяснението, в бръмбарово златисто ли е, или в някакъв друг цвят?

- Недей да издевателстваш над мен Колоездачо! – отвръща ми със строг тон Госпожицата Началник, придърпва ме нежно и ме целува влажно и горещо, след което за дълго се вглежда в очите ми и прошепва  – Четири и половина е! След малко ще започне да се развиделява. Искаш ли да тръгваме вече?!

- Добре Госпожице Началник. Както наредите!

- Гадняр! Стига разваля романтичния момент с това Госпожице Началник, че се чувствам като, че съм си наела Шофьор -Жиголо – ощипва ме по ръката тя, при което аз се развиквам:

- Госпожо Мая Манолова пък моята шефка упражнява насилие над мен в работно време…

- Ще видиш ти едно насилие утре вечер… - смее се отново тя, нарамваме си нещата и отиваме към колата. 

На излизане благодарим на чаровницата Проходна за невероятното време, което си прекарахме в нея и около нея. И така както сме си на ход решаваме в пътната карта вместо Проходна да прекръстим това прекрасно карстово образование – Пещерата на пеперудено влюбените. Щото то влюбеността нали била преходно състояние. И все едно като в точно някаква си розова пещера като Проходна ей така влизаш уж на шега в нея, а когато излизаш от другата страна и буквално си в едно друго напеперудено време където часовниците не тиктакат а жужат като Купидонови бръмбари. 

Не ни се тръгва!

… нооо няма как!

Потегляме.

Пътуваме няколко часа, през които продължаваме да сме омайно запленени от строгите Божии очи пълни с трепкащи звезди. 

Стигаме. 

По план в зоната на Белоградчик трябва да отделим един ден за скалите и един ден за пещерата Магура. Но нещата отново не ни се получават както сме ги замислили. В Белоградчик попадаме на някакъв абсолютен капацитет с невероятно задълбочени проучвания относно уникалните скални рисунки в Магура - Кирил Кирилов се казва. И така само за нея и около него отиват три ден да снимаме и да слушаме изключителните интересните му обяснения. Никога до сега не съм ги чувал. Върна ни с теорията си за този скален самобитен художествен импрсионизъм около двадесет и пет хиляди години назад във времето. Там някъде в зората на човекоподобния интелект. А най-интересното е че България е била нещо като негова люлка. Всичкото което ни казва въпросния Кирил Кирилов е толкова далеч и същевременно толкова близо до човешката логика ум и сърце, че за някой от нещата, които чух от него два дена по-късно все още не ми излизат от главата. И няма как да се преразказва. Съвсем друго си е да го видиш като графично сравнителен материал. Да речем смелото авангардно твърдение за визуалните сходства между някой от рисунките от пещерата и човешките хромозоми. Или графологично симеотичните сходства на част от рисунките с българската азбука. Дори се зарекох като приключа с този поход да му потърся статиите в интернет и да се позанимая по – сериозно по въпроса. 

Така или иначе може и с ден повече, но приключихме с Магура и скалите.

А колкото до Белоградчишките скалите мисля те не могат да бъдат описвани. Мен ми приличат на късче космос приземен в така неглижирания от всички северозапад на България. Мисля че само ако се отиде до там човек може да прецени с какви диамантени късове красота ни е надарила природата.   

Стегнали сме багажа.

Закусихме. 

И както вече си приехме като практика сядаме на средата на хотелската стая. И на принципа на Умнофония компас или по народно му казано на където сабя покаже ни се пада да ходим до Бачково, след което до Беглинг таш край Приморско. И накрая в Трявна в уникалния музей на иконата.

В този преход нищо особено.

Път.

Влюбени шеги.

Работа.

Чара на морето

Мистиката на тракийското светилище.  

Любене. 

Приказки на килограм.

Път.

Дребни благинки.

Пак път.

Величието на Стара планина.

Тук-там дълбок сън.

А между всичкото това…

Дива наслада от нашенските си българските неземни пейзажи изпълнени с природен чар и красота...

Следващия преход също е много симпатичен. От Трявна се отнасяме до мистичната Мадара Шуменско. От там до Рилски манастир. И от рилската перла на българското православие до фара в Шабла. Не съм знаел, че фара е някаква археологическа или културна забележителност, но Госпожицата Началничка нали е специалистка каза, че за България бил уникален. 

Уникален – уникален!

Там бяхме. 

Посетихме впечатляващия комплекс от пирамиди.  

Та тук около Дуранкулашкото езеро до което спахме не знам защо, но аз една вечер се присещам за ония момент, в който карах успоредно на кабриото. Та тогава дето ми се стори, че в него видях самата Госпожицата Началник. И ей така съвсем без да имам някакви конкретни мисли реших да го споделя това!  

Споделям.

Нямаше кой знае каква особена реакция, но в мен се прокрадва съмнението, че има нещо, което Живето спотайва. Да - тогава тя много умело излезе от ситуацията горе долу с това, което непрестанно чувах от всички. Че поради комоциото не може да се има доверие на спомените ми от онзи момент. Но то когато ти светне някоя лампа човек заостря вниманието си. А може би нещо в нея ме накара да върна лентата на пресните си спомените малко назад. И в тях я виждам как понякога тя се изтегля някак си настрани и си говори с някого но много тихо. Сякаш никой да не я чуе. А нали уж това с обаждането трябваше да не го правим. Оправданието бе че началниците от Фондацията искали някакви уточнения. Пък и по нейни твърдения тя принципно го правила малко преди да отпътуваме от мястото в което сме нощували. И нали бях в розовата мъгла приех и това на доверие. 

Но като се замисля няма и месец от както бяхме тръгнали. Ми то вече сменяме втората кола с трета. При това пак по много конспиративен начин. Това вече ме кара докато тя си подрежда нейните снимки аз да прегледам обстойно моите. Онези които си бях събрал от публикациите на медиите по случая около велосипедната катастрофа. Мисля открих това онова, но си казах, че няма да питам директно, а ще изчакам удобен за това случай. И защо ли от известно време ми се струва, как тя определено се суети и иска нещо да ми каже нещо. Но или не знае от къде да започне, или се притеснява от това как ще завърши разговора. За това и решавам да я улесня:

- Кажи Живенце сладко какво има!? Вече се познаваме до някъде и ми е ясно, че нещо ти мъчи душицата! Давай направо - карай към гарата - не се спотайвай! 

- Има нещо за казване, но не знам как ще го приемеш като новина.

- Ами опитай. Може пък да ти стане ясно.

- Човекът, който те блъсна на алеята се е обесил в килията на следствието.

- Обесил!? 

- Да! 

- Чудна работа! – малко се правя на артист след скорошните си фото разкрития, породили у мен сериозните съмнения, че съм жестоко манипулиран, за това и питам директно – И защо пък заради едната му катастрофа ще се самоубива…То по принцип ми беше чудно защо му повдигнаха обвинение, че е направил опит за убийство срещу мен. Аз дори не го познавам. И защо толкова дълго го задържаха в ареста. Мисля най-късно след седемдесет и два часа трябваше да го пуснат.

- Хубаво Колоездачо! Ще ти кажа някой неща, но искам да си гроб. Иначе лошо ни се пише

- Ехааа… колко страшно. Нали само от нахалните папараци и нахъсаните репортери от медиите се пазихме. Сега какво?

- Ами не е само от медиите – излъгах те – Оставиха го в ареста защото може да е било преднамерен опит да ти бъде навредено. 

- Аз да съм обект на опит за убийство ли?! Я бе! Че за какво му е на този здравеняга да ме убива. Мисля си че от мен по никой като личност в тази автомобилна патаклама, която стана там май няма. Аз съм си най-обикновен човек. А я! Виж! Онези моми се возят в кабрио за около шестдесет хиляди лева. Мамчето бута количка за два бона и половина… А моето виетнамско колело го вземах от промоция чисто ново за сто и петдесет. За какво му е на онзи канара от мускули моята смърт. Нещо не е баш така както го казваш…

- Ами може би защото много мъжки се бори да му попречиш да влезе в алеята за велосипеди. И той си е помислил, че пазиш нечий друг живот. А може и да не е желал точно нечия смърт. Но така или иначе си му попречил да си свърши работата. 

- Охоо! Стана сложно. Ама за какво пък аз да му преча толкова. Той това ли целеше? Нещастието на майката на детето. За това ли толкова се стараеше тогава на вяска цена да мине през мен.

- Не точно. По-скоро моето нещастие и най-вече за това на баща ми. А ти попадна случайно на пътя му. Или може би не точно случайно защото всички казват, че буквално и самоотвержено си се хвърлил под гумите му.

- Да де но ти къде си в тази цялата схема? Аз се хвърлих защото този щеше да прегази момченцето. 

- Точно така беше…

- Беше? Ама ти да не си била някъде наоколо? – правя се на бавноразвиващ се аз. 

- Ами не, не! Но исках да каже, че точно така е било…

- Искаш да кажеш или правиш всичко възможно нещо да не кажеш. Я чакай точно сме отворили темата. Виж на каква снимка попаднах из онези дни.

- На каква?

- Ето!

- И какво има на нея. Виждам кабриото и двете мадами, които се опитват да излязат от колата. И какво?

- Тук, тук погледни!

- Къде?

- В дъното на снимката. 

- И какво?! 

- Там има жена, която поразително прилича на теб.

- На мен ли? Че то жената от снимката е в гръб. Как ти дойде на ум, че пък съм точно аз?!

- Ами дойде ми – отговарям аз и до въпросната снимка прибавям четири пресни снимки от нашето пътешествие където съм снимал Живето в гръб и в четвърт профил – Ето тези са от сега. Дето аз съм ги правил. Всичките горе долу са снимани от един и същи ракурс. 

- И какво от това?

- Ами това – казвам аз и поставям ръка на главата си все едно държа шапката си да не хвръкне – Ти имаш нещо като паразитен жест с лявата ръка, с която почти като натрапливо движение си придържаш капелините. И виж тази снимка е от тогава. Този силует не ти ли се струва абсолютно идентичен с другия, който аз лично преди десетина петнадесет дена съм ти правил. 

- Може да е съвпадение. И някоя жена да се е разхождала там до алеята и случайно да е попаднала в кадър.

- Не! Не се опитвай повече да ми заблуждаваш. Пътувам вече втора година по този маршрут. В участъка на инцидента няма пешеходна просека. Велоалеята се движи успоредно на автомобилната лента. От нея до платното на булеварда има къде метър и половина тревна площ и предпазна ограда. И виж тука! 

- Какво?

- До жената има мъж, който като че ли я закриля. Мисля няма нищо романтично за едни влюбени да се разхождат по метър и нещо тревна площ между булевард с профучаващи коли и забързани велосипедисти от другата страна. Така че ще те моля да бъдеш откровена. Все пак и аз имам някой друг познат тук там и бих могъл да се поразровя. Просто ти се доверих. При това още преди пърхането на пеперудите и жуженето на бръмбарите да беше влязло в резонанс.  И виж и тука!

- Какво?

- Тази снимка ти си ми я пратила сега докато бяхме вече заедно. Тя е от миналото лято.

- И какво! Да! Това съм аз, но позата е съвсем различна!

- Да! Но ако забелязваш на нея си ти с абсолютно същия тоалет. Същото фишу! Същата шапка… Точно като на онази жена на любителската снимка от деня на катастрофата. А ето като увелича експозицията там от инцидента със загадъчната жена - виждаш ли това?

- Какво е то това?

- Това е че тук вече се виждат гривната и пръстена, които дори и в момента са на ръката ти – при това точно лявата. Не са ли прекалено много съвпаденията, за да е друга жена – а?

- Не знам! – рязко се сконфузва тя и леко навежда глава - Нищо не искам да твърдя или да отричам. Това което мога да ти кажа е, че не съм в състояние да говоря по този въпрос преди да поискам разрешение за това. 

- От кого?

- От разследващите. А точно сега не може. Нали за това сме законсперирани по този начин.

- Ахаа… Началник любовчийка под прикритие. Но защо е всичкия този любовен цирк това не мога да разбера.

- Стига моля ти се! Не е точно така… И не е цирк! 

- Не е точно, но е горе долу така… 

- Недей моля те. Не ме тормози така!

- Аз ли! Ти толкова майсторски се правиш на влюбена, пък накрая ме виниш, че аз съм те тормозил. Ха сега!

- Може да е горе долу вярно, но не е точно… И не се правя! Влюбена съм си.

- В кого? В някой от разследващите, или в ония, който се опита да ме прегази?

- В теб глупчо. Но за другото те помолих  да престанеш. Казах ти, че не мога да говоря сега. 

- Може би го е направил от ревност. Поне като си спомням с какъв хъс натискаше педала на газта когато ме връхлетя…

- Казах ти грешно тълкуваш нещата. Някой от тях са нагодени да изглеждат така. За това и медиите така ги интерпретират. 

- Да това го видях. Влюбен рогонеосец силовак от Босна се опитва да прегази новия любовник на изгората си. Зная, че това е велика глупост. Защото аз тогава изобщо не съм и предполагал за съществуването ти. Но кой ли знае това? По вестниците пише друго. Да - те може би имат в предвид някоя от мацките в кабриото. Но ти сега ми кажи кога ще мога да получа повече яснота около самата истина? Защото нали се сещаш, че на момента мога да си тръгна. И нищо не може да ме спре да престана да участвам в този влюбено пародиен фарс!  

- Много те моля – не го прави. Много те моля – хваща ме за ръцете тя - Става въпрос и за твоята, и за моята сигурност. Много те моля. След като приключим тук, в първия удобен момент на път за следващия обект ще имам контакт. Но първо в други ден трябва отново да сменим колата и да се отдалечим поне на петдесет километра от тази си точка на пребиваване. 

- Леле! Това контакт ми звучи като контакт с кораба майка. 

- Ами няма извънземен характер, но е подобно. И не е никаква Фондация - Аналитичен център е! Понеже нещата наистина са сериозни. 

- Охоо… Цял аналитичен център! Ехаа… сега вече съвсем разбуни любопитството ми. Казваш да си преглътна егото защото и без това няма какво друго да правя. Пък и нали си ми Началник…

- Стига с това началник та началник. Не че не съм властна жена, но това сега тук с теб може да се каже, че влюбването си бе спонтанно, а другото е почти направо по неволя. 

- Последно как е? Почти или направо?

- Може би и двете едновременно!

- Сиреч без грам истински чувства. Пълен фарс под купола на цирка с гръмкото име любовта на Севдалина която аз наричам Живка, а тя в действителност е нам коя си и нам каква си – така ли!?

- Оффф! Помолих те да не издевателстваш над мен. Разбери ме! Не мога да говоря сега. Потърпи още малко! И ти обещавам да ти разкажа всичко, което ми е възможно да ти кажа.

- Добре може да не е всичко, но много ми се иска какво е възможно да ми бъде казано да е казано без повече лъжи!

- Ще бъде! И без лъжи! Честна работодателска. 

- Е нали уж да престана с това началник, пък ти пак ми го буташ под носа.

- Извинявай! – прегръща ме тя целува ме по устата и казва - Честна Любовна! Нали разбра!? Честна любовна! – повтаря тя и не спира да ме гледа право в очите и леко по-леко ме притегля към себе си, а аз се опитвам да философствам: 

- Второто по го приемам – правя се на сърдит, но усещам как едновременно с това ме обладава едно неспокойно любопитство, чиято енергия може би поради близостта на топлите женски устни лавинообразно започва да се трансформира в интимен копнеж. 

Исках и още нещо да кажа, но се спирам защото усещам как някъде между слънчевите ни сплитове се надига буря, извиваща се към тавана в порядъци от степен пета. И има няма две три секунди заприличваме на гордиево кълбо от плът. В чийто центъра, треперещите ни от предстоящата наслада сърца започват да бълват гейзери от неистови копнежи, изпълващи телата ни със сгорещена до магмена температура сласт. Която никак си не  може да стои мирна в нас. Буквално след миг изригва, в завихрящи се из стаята вибрации, обгръщащи телата ни в своеобразна трептяща сфера, плътно покрита от разноцветни емоции, предизвикващи появата на морни потни следи визуално носещи плътната асоциативна дъхавост от разтопен шоколад, лениво пълзящ в неприлични тънки струйки по нежните части на голите ни тела. 

Какво да го умувам я – класика в жанра!

Любене до забрава и забрава от любене! 

Добре че в следващите дни имахме малко по малко работа.  

Но да си призная щото и понеже не съм Супер мен или Капитан Америка при следващия преход ми се наложи да спирам на три месата, че да дремна за по петнадесет минутки.

Та докато аз съм спал на една от отбивките Госпожицата Началник бе вляза в контакт там с когото си контактува - Фондация или Аналитичен център. Събуждам се, а тя ме гледа някак си по-спокойно но каза, че ще говорим на следващата почивка. Не искала да бъде в движение.

» следваща част...

© Ригит Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Така така Какичко! Ето някой от отговорите започват да се появяват в следващата част! )
  • Интересно лятно любовно криминале. Има доста въпроси, които чакат своите отговори. И аз чакам.
Предложения
: ??:??