Част 6

 

На връщане от Кавала всичко мина като по вода. 

Никакви засечки. 

Нито по пътя…

Нито на самата граница… 

Отиваме при роднината на моя приятел в Сандански. 

Сменяме колите. 

Уговарям се кога ще му я върна. 

Прехвърляме багажа и тръгваме на север.

Това са най-тяговите двеста и кусур километра, които съм изминавал в живота си. Почти не говорим. Само дето тя от време на време хлипа. От Центъра са поискали не десет месеца а едногодишен карантинен период за нашата връзка. Влиза в сила от момента, в който тя се прехвърли в другата кола. Разбрали сме се в нея задължително да е баща й. За да съм си сигурен аз, че я предавам в читави ръце. 

Качвам се на околовръсното в покрайнините на София. Тя звънва по телефона. След пет минутки с нас се изравнява кола. Прозорецът, който е до задната седалка се отваря и от там се показва човек на възрастта на моите родители. Усмихва ми се и ми кимва. Живето казва:

 „Това е баща ми може би ще отбием при първа възможност!” 

Така и става. Плътно зад мен също се движи кола. Когато предната спира тази от зад спира и тя и буквално ме приклещват. При което явно притеснението ми е проличало защото чувам Живето да казва:

- Спокойно това е ариагардния конвоен. Аз ще сляза. Ще се кача при татко и ние ще потеглим. Момчета които са ти зад гърба ще минат пред теб и ще ти дадат сигнал къде да отбиете за да прехвърлите багажа. 

- Добре Госпожице Началник, както кажеш! – усмихвам и се аз и лекичко се покланям, а сърцето ми така е стегнато ще кажеш, че направо го чувам как вместо да тупти скърца от болка.

- Ей невъзпитан МзВ  излезе – ей! 

- И защо….

- Така и до края не се научи, че на началствата се говори на Вие! – усмихва ми се тя и ме чуква по носа.

Предната кола пуска аварийки и спира.

Тежки последни секунди.

Знаеш че няма да чуеш видиш, прегърнеш и целунеш някого в продължение на цяла една вечност – извинете година. Ама една такава която започва от както колата на баща и се изравни с нас. Защото от тоя миг нататък не можеш дори въздушна целувка да ? изпратиш. Вярно че в Центъра се предполага, как тя може би има някакви чувства към мен, но това по никакъв начин не бива да се демонстрира. Подавам си ръката все едно случайно съм я взел на автостоп някъде – тя за последно ме поглежда в очите кимва ми и се разделяме. 

Влиза в предната кола, която потегля с ряз.

На отбивката на първата спирка на трамвай номер пет спираме с другата кола. Там предавам багажа, фотоапарата и къмпинг антуража. Момчето е информирано, че едната тяхна кола е останала в Сандански и тихо ми прошепва:

- След четири дена на същото място по същото време. Лично аз ще Ви чакам да ми предадете колата. Няма да е добре да ангажирате познат с кола, който да ви връща. Ще си извикате такси по телефона. По възможност малко преди срещата. Предавате ми ключовете и документи и се качвате в таксито пред очите ми. Такива са инструкциите.

- Добре ! Така ще бъде – кимвам аз и всеки си отпътува в посоката.         

   За един ден си привеждам нещата що годе в някакво русло. Слагам моята си сим карта. Почивам ден - че и нещо. Опитвам се да отговоря на всички обаждания, които съм пропуснал за тези два месеца - че и нещо.

Абсурд.

Мисията невъзможна е работата! 

Иии… един голям трафик навъртам на оператора.

Но много, много внимавам.

На всякъде едно и също да лъжа. 

Основната теза която лансирам е че стресът от катастрофата ми е бил много голям поради това съм решил за два месеца да се изключа тотално от ефир. Далеч от близки роднини познати и медии. Едно от обажданията е от познатия дето ме уреди с колата. Пита ме кога точно пътувам за Сандански. Между другото ме моли когато я връщам ако ми е възможно да отскоча до Златолист и да му напълня две туби от там.  да му купя Много добре му се отразявала на бъбреците. И светена вода някое шишенце нямало да му било в излишък. 

Няма как да откажа.

Идва му времето. 

Пътувам към Сандански и си мисля:

„ Лелее това лято много богато на емоции и събития. Еее и на любов разбира се. Ама хем ти е хубаво от така прекараното време, хем ти е тъжно, че всичко свършва по този плътно рестриктивен от към последващи срещи начин. При това с неопределени за забраната граници. И сега какво? По първоначална идея - цяла година ще бъде пълно затъмнение от към това да го споделя с някого. Ще кажеш, че това лято е било колоритно прекрасно и богато, но аз просто не съм бил с никого. Ама то май дори варианта, че съм имал лятна любов със Смъртта е под съмнение. Защото като се замисля по на дълбоко… След онази случка на кръстовището с Нисана друго пряко впечатление, че някой ни следи или ни мисли лошото съм нямал. И пак като се замисля - цялата информация за това или онова винаги идваше от Живето. Но пък ще е голям майтап ако накрая излезе, как всичкото това лятно като приключение е плод на някакви си не до там здравомислещи или по-скоро изцяло ирационални страхове по посока някаква самоизмислена заплаха от самото Живе. Да! Това че е хлътнала по мен си бе видно. Ами ако не са страхове а Тя е искала да бъде просто една лятна любовна авантюра – а?! Какво пречи щом „Наш Татко” е наистина някой богатко да и е финансирал всичките тези нейни фантазии? Ами да!” 

 И сериозно започвам да си връщам лентата назад, вглеждайки се по-така в спомените си и отново се взирам като под лупа над  някой от детайлите: 

„ Ами да! Ето май така ще излезе. Във всички ключови моменти има нещо съмнително. Хотелчето в Широка лъка тя го избра. Ами другото… Какво пречи бабчето дето ни подари камъчетата пък и човека долу до аязмото да са били платени подставени лица. Да! Онзи човечец може наистина и да си болен от епилепсия! Но това какво пречи да е платен персонаж. Защото тя нали все някакви хирургии ми говореше. Защо и в постановките всичко да не е изпипано до най малкия детайл. Ами да! Оня хотелиера! Там в Гърция дето се вика буквално се натресе върху желязото и спука гума… Какво пречи и той да не е част от някаква голяма театрална схема. И може би и за това платихме само спането. Щото той с тези четири портрета на воеводите от ВМРО си е наше момче Българче от всякъде. Пък аз нали влюбен до ушите мушморок и се връзвам. Ама пък дори и да е такаааа… Било каквото било. Бития бит такования такован. Излъгания лапни шаран като мен закачен на куката на чуждия кеф! Ама какво пък - поне едно красиво и любовно лято си изкарахме. Охооо… Я как още ми трепери под лъжичката като се сетя какви страхотни нощи имахме с Живето. Ехаа!”     

Стигам.

Връщам едната кола.

Вземам  другата. 

Тръгвам си и ми звъни телефона:

- Приятелче нали няма да забравиш какво ми обеща? 

- Какво беше… - правя се на разсеян аз, но ако съм честен нали съм все още розовата мъгла от пърхащи в корема пеперуди и направо си бях на тъмно за какво идеше реч, за това и срам не срам питам  – Я припомни братле, че нещо май се бях отнесъл!

- Да ми напълниш тубите от чешмичката в Златолиаст. И да ми купиш иконка и светена вода от църквата на Преподобна Стойна. 

- Точно в посоката пътувам – излъгвам аз и правя обратен,че то буквално преди две три минутки бях подминал отбивката за натам. 

- Много ще съм ти благодарен. Че нали знаеш за детенцето ги искам… Може да ме мислиш за луд, но ми се струва че помага… И ти благодаря предварително.

- Нямаш проблеми ще ти ги донеса до вратата като се върна – отговарям и затварям.

Стигам в Златолист.

Влизам в църквата.

Паля свещичка.

Отивам и стъпвам на мраморната плоча.

Там стояхме и с Живето за живот и здраве. 

Дори сега стъпвам от едната страна все едно, че тя е до мен. 

Купувам иконки – две на брой.

Една за приятеля и една си харесах за себе си. 

Пускам ги в джобчето на ризата.

Светената вода също не я забравям.

Пълня една десетлитрова туба с вода от чешмата.  

И тъкмо ще тръгвам, поглеждам към вековния чинар. Сещам се как се люляхме с моята Лятна любов. Пускам тубата на земята. Отивам до люлката. Сядам и се залюлявам. И тутакси ми се приисква да повъзстановя някой от по-така горещите спомени. Поне от пребиваването ни тук. Ама то пък нали се разбрахме без снимки - няма с какво да опресня си паметта. Та в този момент се сещам за камъчето. Онова за здраве и късмет, което ми подари бабчето на Кръстова Гора. По нейна заръка си го носех в една пластмасова кутийка от шоколадово яйце в джоба. Да ме пазело от зли сили. Попипвам го. Там си е – подрънква си. Че тогава ми идва на ум, как мога да го измия на това свято място, също както направихме тогава с камъчетата на двете изворчета. Вадя кутийката. Отварям я. Изсипвам го в шепата си и започвам да го въртя, търсейки кръстчето, от което пак според онова бабче би трябвало да идват защитата му и късметът ми. 

Ама то пустото му камъче нали дълго е стояло в кутийката и сякаш му се играе. При поредното завъртане неволно го изпускам. Невротично замахвам с другата ръка, за да го хвана. Но не успявам. То тупва на плочника пред люлката, при което аз рязко се навеждам да го догоня. В момента в който хващам палавника-кръстоносец  усещам свистене покрай лявото ми ухото.Миг по-късно едно глухо „клоп” се чува някъде в ляво от мен. Оглеждам се с идеята че нещо я клон я плод някакъв е паднал горе от дървото. И докато се озъртам по земята за причинителя на звука виждам, как връзката на едната ми маратонка се е развързала. Решавам да вдигна крак на камъка до мен и да я завържа. Но в момента в който се навеждам иконките, които току що купих се изхлузват от джоба на ризата ми и полита към земята. Мисловно си казвам че днес не ми е ден. А в желанието си да хвана поне някоя от тях малко по-остричко се извъртам от едната към другата страна, замахвайки с ръка. Едната успявам да хвана във въздуха. Другата обаче се удря в земята и отскача към мен. Протягам ръка към нея в опит да я пресрещна по траекторията ѝ, но усещам, как в този миг  нещо ме жилва под лявата мишница. Първо не обръщам голямо внимание, мислейки си, че при рязкото движение някой косъм от мишницата ми се е закачил в шева и ме е скубнал. Все таки хващам светописната палавница преди втори път да е тропнала на земята. Та така държейки двете икони в ръце решавам така да обиколя вековния чинар и да се поотъркам в него. Минавам от заде му и разпервам ръце в опит да го обгърна. Започвам да се смея на глас. Не съм дребен човек, но пред този достополепен исполин излизащите от раменете ми две „хилави клончета” стигат само за една четвърт прегръдка. Та правейки тези смешни опити усещам, как ръкава някъде педя под мишницата нещо започва да лепне по ръката ми. Опипвам с другата ръка и с учудване установявам , че това е кръв. И никак не малко. Може би някак си инстинктивно  в мен бликва усещането, как наоколо витае някаква заплаха спрямо мен. Максимално се снишавам и започвам трескаво да мисля: „Какво ли е това по дяволите?!”  Тогава чувам звън на телефон. Сякаш точно моя звъни. Но някъде в страни. Попипвам се по задния джоб където го бях сложил последно – няма го. А той продължава да си звъни. Обръщам се малко по рязко по посока на звука и за втори път долавям онова особено свистене покрай ухото си. Този път обаче ясно виждам хвърчащите дървесни частици в дясно от единия клон на чинара. В същата тази секунда ми просветва, че най-вероятно съм под обстрел.

Нямам много време за мислене.

Но пък виждам, че телефона

Мърдуца от вибрациите върху седалката на люлката.

Явно се е изхлузил докато съм се люлял.

Така както съм се снишил грабвам умнофона и хуквам към църквата.  Викам си: „Ще се скрия вътре. Ще звънна на 112 и ще чакам!”  Но стигайки до вратата й се сещам, че доста кървя. А този който може би стрелял по мен, ме приклещи да чакам вътре има опасност да колабирам от загуба на кръв.  За това рискувам. Идеята ми е да се придвижа до колата, която оставих я близост до изхода на двора. Иска ми се да използвам сградата на църквата като прикритие. Планът ми е да се опитам по най-бързия начин да изчезна от ряйона. А после колкото се може по-бързо да потърся медицинска помощ.

На прибежки успявам да стигна до колата.

Отварям вратата така както съм приклекнал.

И в този миг усещам пронизващо остра болка в зоната на лявата ми ключица. 

Не мога да разбера от къде идват изстрелите, за това се мушкам от долу под колата. 

Поти на глас започвам да благославям, този който е избрал това джипле с този порядъчен клиренс.

Но не спирам и трескаво да разсъждавам:

„Щом не чувам пукот значи стрелят със заглушител. А щом стреля на единична стрелба и е толкова прецизен в попаденията най-вероятно ползва оптика или си е направо снайперист. Което ще рече, че ако позицията му е добре подбрана, дори да успея да вляза в колата, докато я подкарам и се отдалеча на безопасно разстояние- гадът ще и да успее да ме очисти.”

Малко трудно, но успявам да извадя от джоба си пакета от сухи кърпички. Разделям го на две. Едната част стискам под лявата мишница - другата както е с все найлончето я свивам на рулце и я натиквам в раната която си е една добре оформена дупка малко над дясната ключица. Опитвам се да я притисна с ръка. Олеее! Болката там е значително по-силна от тази в зоната на мишницата.

После се протягам с ръка и снимам по посоката от която си мисля, че идват изстрелите, след което звъня на 112. Обяснявам обстановката и това, че съм прострелян на две места и се нуждая от спешна помощ. В началото не ми вярват. Снимам си окървавената фланелка и им пращам снимките както и тази която направих по посоката от където си мисля че стрелят. Онзи юнак обаче не спира да пуца. За нула бройки пука двете гуми, които са от неговата страна. Това ме принуждава да се изместя по в страни. Но пък може би бе грешка от негова страна. Наклонено по този начин купето ми служи като естествено прикритие. И само билярдно прецизен рикошет може по някакъв начин да ме нарани. Тогава разбирам и идеята. Стрелецът може би си наумил  да ме премаже с колата, Но за това му е необходима друга позиция. След около три четири минутки явно успява да я заеме. Пука и третата гума блокирайки по всякакъв начин изтеглянето ми. А то пусто да опустее наоколо няма джан-джун човек. Има една кола на паркинга, но като я гледам едва ли е в движение.  И една помня че видях на около двеста и педесет метра по посока изхода на паркинга. Но дори да е още там до нея няма как да стигна без да попадна в удобното за снайпериста поле.

Нямам никакъв избор освен да чакам. 

От 112 ми звънват пак нещо да ме питат.

Следва позвъняване  и от полицията. 

Разпитват ме по най-глупавия начин.

Накрая не издържам и се развиквам на полицая:

„Вие сега какво? Селфи от Отвъдното на собствения си труп ли искате да ви изпратя, за да ми повярвате, че някой иска да ме убие?”  

Малко след това съм загубил съзнание. 

Отварям очи.

Болнична стая.

Обаче не е тази в която бях вчера.

Казвам си: „Нещо се е случило!

… щом пък са ме и преместили.

Леглото е друго.

Прозореца също.

Няма ги цветята!”  

Оглеждам се - няма никой. 

Викам си ще чакам.

За сега няма да натискам паник бутона. 

Все някой ще се появи. 

Така и става.               

Влиза някаква сестра. 

Веднага питам:

- Прощавайте къде се намирам?  – тя подскача и започва да си плюе в пазвата, а аз недоумявайки какво толкова съм направил продължавам да дърдоря – Извинявам се, ама защо подскачате така?

- Не очаквах, че сте се събудили…

- Ами събудих се и съм гладен… Обядът както преди ли е?

- Кога е това преди? Вие сте в интензивно отделение. Бяхте в кома. Тук не носим обяд. 

- Ама влошил ли съм се?

- Не! Защо да сте се влошили. Даже обратното така като гледам се подобрявате.

- Ами аз в предната стая си се храних сам. Сега преместен ли съм? Защото стаята не е същата?! 

- Не! Не сте местен. Тука сте си от както Ви докараха от началото…

- В Пирогов – нали? 

- Не във Военно медицинска академия. 

- Е как да не съм преместен? Вчера когато заспах бях в Пирогов.

- Не сте преместван - казах Ви вече. При нас Ви докараха с конвой на гранична полиция. Може би защото сте с огнестрелни рани. 

- Аз си карах колелото и един ме блъсна. После да не би и някой да е стрелял по мен. Ама  защо никой не ми е казал, че ония ме е и стрелял на велоалеята? А и какво ще прави гранична полиция в центъра на София? – и тук малко започваме да говорим един през друг. 

- Каква София? Защо колело?!

- Е такова си имам - такова си карам…

- Няма никакви велосипеди във вашия случай! Нали Ви казах! Докараха ви граничари някъде от към гръцката граница. 

- И как така!? Аз бях на велоалеята в София. А от къде накъде граничари?

- Не знам! Понеже може би от границата - предполагам и за това е с граничари…

- От какво са били изстрелите? От пистолет ли? 

- От ловджийка пушка. Нещастен случай при лов.

- И какво да не би увлечен по дивеча да съм минал границата?

- Не знам.

- Ясно - не знаете. А знаете ли дали задника ми е на решето от ранички или дали не пълен със сачми?

- Не! Не знам, Трябва да питам санитарката, която ви хигиенизира. В листа Ви не пише да имате рани по глутелуса – малко нервничко ми отговаря сестрата.   

- Е как да не е!? Нали уж съм ранен по време на лов. Там не се ли стреля със сачми? – и пак ме избива на тъпи майтапи – Може би граничарите са били на лов, а аз да съм имал някаква си от ония големите нужди… И може би съм се бил надупил по гол задник… Пък те да са го помислили за младо прасе и бум, бум, бум - да са стреляли…

- Не знам какво е това сачми. И казах, че задника Ви не съм го гледала.

- Така като го пипам не ме боли. А за сачмите те са едни такива малки оловни топченца. Насипват ги по много бройки в един ловджийски патрон.

- Господине казах Ви вече. Не разбирам от ловджийски неща.

- А какво ми има като рани? Щом казвате, че съм огнестрелно повреден… Това което усещам е че много ме боли рамото. А да! И от страни на гръдния кош… 

- Правилно се ориентирате!

- Ахаа… започвам значи да налучквам истината. А счупени кости имам ли?

- Не! Но сте с две огнестрелни рани. Ключицата Ви леко е ухлузена от единия куршум. Нямам си на идея с какво са стреляли по Вас или около Вас… Но мога да кажа без това да Ви плаши  - дупката си я бива. 

- Ха така дупката ми е страшна пък аз да не се плаша. Хм! И от къде да ми дойде спокойствието – ха кажете де!

- Амии… Извинявам се, но наистина раната не е никак малка. Но пък има и добра новина 

- Което ще рече?

- Само меки тъкани са засегнати.

- Ахаа… Бренеке значи…

- Какво е това бренеке?

- Куршум за едър дивеч. Диви прасета. Елени. Може би и за глупаци като мен дето се моткат с велосипеда си по ловните полета по време сезона. Вместо чинно да си въртят педали по велоалеите.

- Ами да. Определено куршумът не е бил малък.  

- Ахаа! Ясно! – усмихвам се на себе си аз – Както предположих  - объркали са ме с диво прасе. Пък те нали сега са под обстрел заради африканската чума… 

- Еее чак диво? Нямате дивашки вид!

- Благодаря. Казвате оказва се, че съм питомно! При това читаво и незаразено. Може би и за това се грижите за мен, а не сте ме загробили? А?! 

- Подробности не знам. Аз чета това което пише в документите на анамнезата. Огнестрелни рани. Но има и още нещо?

- Какво? Да не би да са ми откъснали и някоя топка?

- Глупости говорите! 

- Глупости ли? – поглеждам я уж строго аз при което тя на мига омеква.

- Извинете за резкия тон. Забравих че в това Ви състоянието неадекватността в поведението Ви е разбираемо…

- Че какво ми е толкова на състоянието освен, че съм надупчен като пушечно месо… 

- Имате тилна рана от тъп предмет. Но сега като Ви слушам ми се струвате и доста дезориентиран. И за това вместо да сте сериозен или уплашен от натрупания адреналин в тялото Ви избива на шегобийство. А и другото важно нещо, което определено ми е напълно ясно… - спира за момент медицинското лице и усмихвайки се клати глава.

- Кое е то?!

- Че сте някакъв си огромен късметлия…

- Да бе!Някой преместил централната велоалея от площад Батенберг в София на гръцката граница… После  други някои си ме направили на решето докато си карам колелото… Иии на това ако му се казва късмет – здраве му кажете!

- Късмет е! Късмет е! Защото е чудо, че изобщо сте жив. 

- По конкретно може ли?

- Не зная, как сте бил облечен, но може би наистина са ви объркали с някое четириного. И двата изстрела са в близост до смъртоносни зони.  

- Да бе! Голям късмет да ме объркат с прасе… Искате да кажете, че съм отървал счупването на ключицата ли?

- Не за нея. Раната под мишницата е по-опасна. Куршумът е минал на няколко милиметра от много важна вена. Ако я беше засегнал нямаше да можете да издържите транспортирането от границата до София. 

- Еее сигурно нещо ми го е донесло този късмет.

- Да ето там е! Приятелите Ви са направили специално бурканче с връвчица на капачката. Вътре в него има иконки от църквата на Преподобна Стойна и някакво камъче. Помолиха да виси близо до главата Ви. По принцип началството не позволява никакви такива нестерилизирани неща да се моткат в този сектор… Но Вие май имате връзки и на небето и на земята. Шефът каза, че ако нещо не е наред при Вас ще ни стъжни живота.  Пък и като гледам имате денонощна охрана пред вратата. Явно сте важна клечка.

- Ако съм честен май не помня даже точно кой съм. Спомням си само, че вчера сутринта като се събудих бях в Пирогов… Защото както казах ме беше блъснал джип докато безгрижно си врътках педалите по велоалеята. А Вие сега ми говорите за лов, бренекета и огнестрелни рани… Че и за военно медицинска академия! Май нещо започвам да се притеснявам…

- Извинявам се ако допълнително Ви обърквам, но наистина е така. Поне нещата които гледах в картона Ви това с велосипеда трябва да е било преди около три месеца.

- Как така? Не сме ли двадесет и някой си май?

- Не! Дванадесети септември сме. 

- Ама нали поне сме 2019 година?

- Да, да, да! Годината е същата.

- Еее слава Богу поне това помня.

- Добре е поне нещо да помните защото от няколко места много напират да Ви разпитват за случилото се. Но лекуващия Ви лекар е полковник по чин и е непреклонен. Даже се шушука, че заради Вас искат да го уволняват. 

- Ама аз всичко си казах.

- Кога това?

- Ами нали ония ден им обяснявах… Там на ония… 

- Преди малко нали говорихме за това. В картона, Ви пише че сте били в безсъзнание. И то това е така от както сте постъпили при нас. Аз съм първия човек, с който разговаряте от както сте тука. Даже както Ви казах сега веднага трябва да докладвам, че сте влезли в съзнание. Просто смесвате предното си присъствие в болница с това. Може би е от стрелбата нещо е изхвръкнало… Най-вероятно камъче от асфалта… И Ви е ударило в тилната част. Поне така са казали тези, които са Ви донесли до тук. Щом не помните предполагам имате някаква амнезия. Но той като дойде психолога ще си поговорите. 

- Е какъв асфалт нали е станало по време на лов? Дивеча да не би да тича по магистралите?

- Не зная! Не зная! И на мен много неща не са ми ясни около Вас. Но вече трети път ми се тросват, че много питам, а аз не искам да си изгубя работата, защото имам кредит.

- Еее… Щом е така трябва да бъдете послушна.        

И започват едни три мъчителни месеци, в които ме разпитват къде ли не. На всички им казвам това което помня. Но те не спират. И то за въпроси, въпроси, въпроси! Например: 

Какво и как човек като мен прави в Гърция с лизингов автомобил закупен от Офшфорка? 

Къде съм ходил докато съм бил в Съседите?

Коя е Мария Карамфилова? 

Защо заедно с нея съм излязъл еди къде си и еди кога си от България? 

Защо съм се върнал пак еди кога си през еди къде си?

Както казах…

Въпроси, въпроси, въпроси!

И  тези и още много други. 

И кръстосани и объркващи!

Но най-много от всичко онези ми ти там психолози, ченгета и анализатори се чудеха, как така мозъкът ми бе отрязал като с нож един къс време буквално като резен диня. Че не само го е отрязъл, ами го е и изхвърлил от паметта ми. Щото и понеже си бе ясно, че аз от този малък къс от живота си не помня нищо. За разлика от другите времена, за които си имам съвсем нормална памет. 

 Ами нали са все специалисти. Да кажат защо ми е така. Това което помня е, че докато карах по велоалеята ме блъсна джип Нисан Патрул. Сбих се с шофьора. И че едната сутрин се събудих в Пирогов и като заспах - на следващата току се кокоря във Военна болница… Или не, не, не! Оказва се че не било на другата сутрин, а в някаква сутрин след къде три месеца. Накрая ми писна да обяснявам едно и също през ден - по три пъти на ден и започнах да се шегувам. Че може би съм имал някаква сезонна забежка по Ония свят със Смъртта. И най-вероятно поради това цяло лято съм бил в неизвестност, защото Смъртта за нищо на света не иска да я разобличават като лятна любовница на някой си! Особено пък на простосмъртен велосипедист като мен.

Ама то май имаше обратен ефект

Колкото повече се шегувам те толкова по настойчиво питат. 

Добре че по някое време една млада психоложка се светна, как имало такива случаи в световната практика. Понякога се ставало така, че ако някой човек, е препатил в кратко време с много неприятни неща, мозъкът му автоматично се опитвал да изключи съответните периоди. И то като от съзнанието така и от емоциите си. Че точно тогава според въпросната специалистка нашият сбръчкан самороден компютър изпращал тази страховита и нежелана информация в своите дън дълбочини телилейски. А после за всеки случай скривал дори картата за пътя към този участък. И то не само за любопитните около него близки и съседи ами и от самия себе. Та в тези ситуации човек не можел да си спомни нищо от случилото за въпросния период. При това без изобщо да губи памет за останалите събития и факти преживени преди и след въпросния отрязък от време. Явно на базата на това нейно експертно заключение, донякъде спряха и опитите да ме обвиняват, че видите ли умишлено и тенденциозно ги размотавам. Защото то за този период  имам в предвид малко преди тя да изложи тезата си два пъти… Ааа два – не два! Три пъти ме водиха при това все в различни полиграфични лаборатории, за да ме проверяват дали не лъжа. Но и тримата експерти потвърдиха, че психоложката е права. И че колкото и да не им се иска на разследващите нещата с моите спомени стоят точно по този задънено безпаметен начин.    

Тук обаче възникна друг проблем. Въпреки, че бях предупредил най-близките, как ще съм по планините и дълго време може да съм без мрежово покритие всички се чудеха, как пък нито един път не съм се обадил от моя си телефон. Да, обаждал съм се! И да! И от Рила! И от Стара Планина! И Добруджа и от Родопа, но все от чужди номера. А разследващите започнаха да се питат, как и къде съм се бил изпарил чак пък толкова много. Да де, ама аз като не мога да кажа къде точно съм бил и следователите май нещо започнаха да ми се нервят. 

Накрая един от разследващите изплюва камъчето.

Пардон камъчетата. 

Първо онзи, който ме бил блъснал с Нисана се бил обесил в килията. За това и държавното производство по този случай било прекратено. Но пък се задействали ония от ДАНС. А колкото до частния ми съдебен иск той стоял на място, защото човекът с джипа бил от Босна и можело да се предявят претенции към роднините му. Но поради моето тримесечно потъване в неизвестното адвокатът ми го бил замразил.

Второ, този който е стрелял по мен в Златолист е ликвидиран от гранична полиция, защото

открил огън по тях и ранил двама полицаи. Той също бил от Босна. Но като го попитах какви са тези хора, които толкова силно желаят смъртта ми всеки ми отговаря, че не знае. Но то и от луната погледнато си личи, че ме лъже. Знае много повече от колкото иска или може да ми каже. 

И третото изплюто камъче бе, че въпросната Мария Карамфилова, с която се предполага, как три денонощия съм бил в Гърция – всъщност преди десет години е напуснала България, с полет от София за Йоханесбург. От тогава никой нищо не знае за нея. Води се нещо като невъзвращенка в неизвестност. Отписана е от всякакви регистри. И понеже е документирано, че аз с нея минавам държавната граница от вътре на вън - това означава, че все пак тя по някакъв начин е влязла в страната. Но тъй като я няма във входящите регистри се предполага, как това се е случило или под булото на друга самоличност, или се е промъкнала като спътничка през някоя наша европейска граница. Точно по тази причина и най-отчетливата версия, която се оформя е, че покушението над мен по един или друг начин е свързано с нея. 

Това като хипотеза добре. 

Но когато питам какво стана с информацията за инцидента по време на лов, разследващият прави крива гримаса. Махва пренебрежително с ръка. След това ми намигва и усмихвайки се ми обяснява, че това е за масова консумация. Отказва да ми изясни какви са версиите за мотива на онзи от Златолист да стреля по мен. За това и предполагат, че жената с която съм бил докато е била в ЮАР е приела исляма и не било изключено тази настойчива агресия към мен да е и на верска основа. 

Това до някъде го приех. Но за другото си мисля, че следователя се опитваше отново да ме заблуждава. Според него най-правдоподобната версия, за мотива било не верска амбиция, а ревност по посока на жената Мария Карамфилова, с която съм бил в Гърция. Точно за това и в Златолист е подбран момент, в който съм без нея. Показаха ми я на снимка – много грозна с няколко белега по лицето, но аз така и не можах да я свържа с никоя моя позната. Но ако съм откровен малко ме хвана срам, че заради толкова грозна жена имам толкова много разправии.

Това някой да има хъс за верска разправа поради ревност – добре! Но тогава възниква и друг въпрос –  при първия случай на инцидент превърнал се в опит за убийство над мен, за какъв мотив можем да говорим при условие че тогава си бях на колелото. И всъщност нито съм бил с нея нито съм отивал към нея или при нея. Тогава какво? Ония който искаше да ме прегази го сторил поради какво? Защото дори да се приеме за вярно, че заедно сме ходили в Гърция то е било много след случая на велоалеята?! И ако е така кой е този луд мъж и защо ще рискува толкова при това за толкова грозна жена?! Доколкото тя е същата онази от снимката, която ми показаха. Че чак пък и после да се обеси! Тя каква му е!? Няма как да му е майка. Да не би да му е сестра или жена, която тайно да ми е пристанала и щом има хипотеза, че е на верска основа какво? Да не би някъде да е казала, че ще си сменя вярата?

Ами не получих нито един смислен отговор на тези си въпроси.

Накрая по съвет на адвоката ми, спрях да отговарям. Защото те искат да им разказвам за неща, които и самите те са наясно че аз на практика към момента не ги знам. Или най-малкото не си ги спомням. А когато ги питам за да ми помогнат те да си мълчат за всичко, което те знаят. Може би самите те не искат да знаят цялата истина и за това отказват да ми помогнат да изляза поне малко от тази частична амнезия. Но пък адвоката ми обясни, че дори и последното ми предположение да е вярно, те все пак са държавни служители. И за тях аз съм просто един случай - макар и малко по-особен. Случай - който те искат да приключат в някакъв определен им от закона срок. Първо защото не съм им единствения и второ защото така или иначе, ако не успеят след един период нататък той влиза в графата неразрешен. А това им се отразява като черна точка в трудовата характеристика.  

Но от всичката тази въпросителна, която ме сполетя, самия аз много на дълбоко започнах да се чудя какво наистина ми се е случило през тези два месеца и нещо. Хайде кажи ги три. Защото единственото, което ми се мержелее из съзнанието е натрапливата визия за някаква тикоподобна рефлексия или твърде специфична особеност като потрепване на нечие лице. 

Обачеее… 

И за съжалениеее…

По никакъв начин не мога да се сетя какъв беше самия този тик.

Знам само, че някак си имаше някакво синхронно потреперване във външната ъглова зона на лявото око и сгънката десния ъгъл образуващ се между двете устни. Но само толкова. Ааа… И другото интересно което бе е че пред очите ми понякога изниква някакъв човек, с който си контактувам. При това в повечето случаи много дружелюбно. Появата е малко от типа неясно миражна фигура. И обикновено ми се привижда около полунощ. Или на разсъмване. Или се появява и посред бял ден. Но дневната поява то е когато изпитвам по продължителна болка в зоната на някоя от раните ми. Ааа… Или в другия случай, когато се претоваря с много седене. Може би защото тогава гърбът започва да ми се схваща по протежение на гръбначния стълб. Но пък ето вече толкова време по никакъв начин не мога да  определя що за субект е това. В смисъл мъж ли е или жена! А и другото интересно е, че тази безполова особа има като цяло едно и също излъчване, но непрестанно си сменя имената имам предвид като напев  и лицата като визия. Но за съжаление във никакъв случай няма, как да определя нито едно то тях като красиво

Иначе пък излъчването на субекта е много приятно, но физиономиите, които прави с тези си многото лица винаги бяха плашещи за другите хора които са наоколо като фон в тези ми визии. И там в онова си – аз го определям като състояние на вътрешна визия – че тогава все се чудя: „Защо ли никой от околните субекти не вижда хубавото излъчване в този човека, а всички се взират единствено и само страховитостта на лицата му. 

Ааа и другото интересното което ми се набиваше в съзнанието след всяка поредна визия бе, че в тези лица макар и многобройни като типаж каквито и физиономии да правеше този човек то винаги се появяваше и онзи синхронен интересен тик – външен ъгъл на лявото му око и десен ъгъл на устните му.  

Другото което мога да кажа е че имам някакво смътно усещане за една много трудно обяснима емоционална мъглявина. За нея определено съм убеден че би могло да се разглежда като позитивна. Но как ли мога да я опиша, как ли могааа… Ами – да! Тя е  може би нещо като динамично облачно пространство, което се лута между стомаха, слънчевия сплит, сърцето и мозъка ми. 

За съжаление обаче се движи толкова бързо из човешката ми същност, че на практика е логически и мисловно неуловима. Или най-образно казано, това вътрешно душевно явление би могло да се сравни с нещо като мини розово-лилава паник атака, която идва ей така от нищото… Постоява известно време в теб. Стопля ти сърцето и душата и пак си отива там някъде в нищото от където е дошла. Но понеже съм чел  чувал и виждал, какво причиняват паник атаките спокойно мога да кажа – при мен не е точно такова. 

Моето изобщо не ме плаши.

Никак даже. 

Просто е някак си много странно като усещане. Защото както когато и колкото и дълго или и кратко да се появи или задържи… То винаги ми остава едно непонятно и неизпитвано да този момент от мен топло и сладникаво усещане, много наподобяващо чувството, което съм имал след като си пил горещ шоколад с хладна сметана.  

Но то всичкото това са някакви си асоциативни осезания, които по никакъв начин не мога с точност да квалифицирам какво точно са. И понеже съм на нула с ясните си спомените за онзи период, няма и как да започна логически да си ги обяснявам. Или както казваше една от психоложките, които работеха с мен: „ Това което ми е трудното с Вас е, че нямате абсолютно никаква визуална, фактологическа или логическа сламка, за която да се хвана и да Ви помогна да се измъкнете от това лепкаво дълбоко блато на безпаметност.   Защото колелото си е направо - муци. С амортисьори! С предни и задни дискови спирачки. С много хубав скоростен механизъм. С две думи суперска работа. Екипа и той ми е по мярка. Каска очила. Маратонки и летен и есенен екип за колоездене. 

Но пък ако се абстрахирам от тормоза, който ми наложиха разследващите,  терзанията около гъстата мъглата мъгла от амнезия обгърнала въпросните летни месеци, и необяснимите образи и състояния в които изпадах - Коледата се очертаваше да е забавна…

Като за начало се случи нещо което от моя скромна гледна точка най-малко беше странно.

На 20 Декември Шефовете организират коледно парти. За целта още на 1 Декември има направена служебна поща уж до Дядо Коледа. Всеки си пише желанията. Аз лично отговарям за това желанията да бъдат адаптирани под някаква шеговита форма. Тези които са си поръчали коли им купуваме мини моделчета. Тези които са на тема жилище им подготвяме картонени къщички. За желаещите за пътувания глобуси и диплянки от местата, които искат да посетят. В общи линии майтап да става. Аз пиша в моето желание - хубаво колело и екип за него. Моята задача се изчерпва само до купуването. За себе си взимам едно сувинирче - телено колело и очила. От там нататък за опаковката и аранжировка под елхата отговарят други. 

PR-ката  на фирмата има романтики и цуни, муни, гуни с единия от мениджерите на мола. Може би и за това ще празнуваме там. Някои от колегите я подкачат, че сме там единствено и само поради нейните нежни съображения към красивата сграда. Тя обаче не им остава длъжна и ги контрира с аргумента, че от 10 до 23 Декември всички, които са си резервирали маси на територията на мола ще имат право на томбола с много изненади и скъпи подаръци. Молът празнувал десетата си година търговско присъствие в София и шефовете му щели да бъдат щедри. 

Еее… зевзеците не оставят нещата ей така само на едната му гола приказка. Веднага всичко се проверява. Оказва се истина. Има доста шум точно за тези големи изненади от страна на управата. И наистина е така. Докато се придвижваме към нашата зала, виждаме как между магазините сноват млади момичета и момчета и продават билетчета за томболата. По две левчета за парче. Някои от нас си купуват - други се ослушват. 

Томболата ще се тегли на 24 Декември в тринадесет часа в голямото фоайе на мола. При това лично от единия от изпълнителните директори. Голямата награда е автомобил Мини Купър. Втората 100 кубиков мотоциклет „ Хонда“. Трета порядъчно голяма плазма Самсунг. Поощрителните са три неща! Почивки за двама някъде по екзотичните острови и два ваучера за празнуване на Нова Година по избор от определена листа с дестинации.      

Купонът започва. 

Поглеждам към елхата и ми се струва, как купчината е много по-голяма от очакванията ми. Че то нали аз подготвях подаръците и знам горе долу колко са като обем. Първото, което ми минава на ум е как това е с цел да се създаде обем. За това и аранжьорите са поставили някаква мебел. 

Идват Дядо Коледа и Снежанка. 

Тя чете имената от подаръците.

Усмихнатият старец ги раздава.

Мероприятието тече с много смях и закачливи подмятания. Към всеки подарък има прикачено талонче от томболата – като символично комплимет - подаръче от нашия шеф.

Всичко по раздаването си върви нормално и малко по-малко купчината започва драматично да намалява. А моето телено колело така и не се появява. И когато остават само два подаръка, започвам да си мисля, как колегите може би точно моя са го профенцали - някъде. В един момент обаче Снежанка взима последния останал в ръка си. Отмята червеното покривало под което блесва един огромен пакет. Всички си мислят, че това е подаръкът за шефа. Започват се едни ръкопляскания и подмятания че някой – може би от началствата е бил много послушен през годината. Шефовете се подхилкват многозначително. Но аз тутакси съзирам върху въпросната огромна кутията да се кипри моето телено колело и очилата за колоездене. 

До тук съм шаш-беш Първа степен.

Колкото до самия подарък - той е обвит със син станиолов металик. На жълти звездички. Като за пискюл на ситуацията е обвързан с огромна червена панделка на сини ленти. Помощничката на чаровния старец прочита моето име и ме моли да дойда по близо защото този подарък бил за мен.

Веднага минавам на ниво шаш-беш Втова степен.

Дядо Коледа се извинява, че е вече стар, за да вдига толкова тежки подаръци и просто го завърта. От другата страна кутията е с някаква целофанена материя през, която се вижда едно колело. А до задната му гума има каска и екип за колоездене. 

Тува вече изненадата ме изстрелва много на горе и без каквито и да е напъни и превземки…

Се изстрелвам зоната на шаш-беш Трета степен.

 Защото аз нали това точно така си бях написал в желанието. Но пък чак толкова реално да се изпълни… Чудна работа! Просто нямам думи! Започвам да благодаря на всички колеги и на шефовете защото  мислейки си, че това е изненада от тях. Ама то си е от ясно по-ясно как всякъде започват едни подхвърляния, как или Дядо Коледа ми е вуйчо или Снежанка ми е новото гадже... От което се досещам, че предположението ми може и да не е много вярно. 

Така и в рамките на вечерта не можах да разбера всъщност кой по толкова точен начин е материализирал моето Коледно желание желание. 

Чак на другия ден единия от шефовете ми издава тайната. Докарало го някакво момче с микробус – анонимен дар за мен от доброжелател. Специално помолил да ми го поднесат на тържеството. 

А ако се върна пак там и тогава… Си спомням че към края на купона, се появи една тъмнокоса красавица с униформата на мола и връчи на шефовете официална покана да гостуваме и за тегленето на Юбилейната томболата. Шефа я чете на всеослушание. В нея се обявява, че ако сме били съгласни с офертата ще ни запазят същите маси. А обяда ще бъде с 25% Коледна отстъпка. Големият шеф много си пада по бонусите. Пита искаме ли. Следва дружно потвърждение при което той обявява, че върху четвъртинката от заведението и той ще поеме 25%. от менюто. Така от единия купон си резервираме втори, при това на половин цена.

След четири дена отново сме там. 

Още от към 11.30 сме на линия. 

Хапваме пийваме и се веселим. 

В 13 започва тегленето. 

Регламента е следният - първите три награди се изпращат без значение дали човекът присъства или не. Но за поощрителните присъствието е задължително.  Ако за излезлия номер не звънне на обявения телефон и не се появи човек до пет минути в главното фоайе - се тегли нов. Явно идеята е по-дълго да се задържат хората в мола, защото тегленето започва именно от поощтрителните награди. 

И става голямо шоу. На предпоследното теглене от трето повикване излиза моя номер – ония който беше залепен за кутията на колелото. Всички са много въодушевени. После ме скъсват от майтап, че на плазмата съм изглеждал като глътнал бастун. 

Може и така да е. Първо оная дълбоката рана все още здравата ме понаболява. И второ може би от удара по тила, когато ми дойдат повечко емоциите целия гръб ми се схваща и започва да ме боли. Ама за сега се правя на мъжага и го търпя. Лекарите обаче са единодушни, как и студа ще си оказва не малкото  влияние. 

Иначе всички ме поздравяват за наградата. Шефовете са категорични че не е редно да се притеснявам за някой друг свободен ден след Нова година. 

Буквално от подиума ме поема човек от туристическата фирма. Оказва се че е наложително да се действа бързо. Едно от условието за изгодността на предложението е, че ваучера не може да се отлага. Трябва да го ползвам в предстоящата Новогодишна нощ - иначе изгаря. Във фирмата съответно ме питат сам или за двама. Аз понеже физически нали не съм във форма никак не съм за двама - предпочитам да съм сам. Но пък ако е възможно да летя в по-комфортна класа. 

Вариантите са Лондон, Стокхолм, Кападокия, Кайро, Тенрифе. 

Избирам си Тенерифе и започва бурна подготовка.

Чак тогава разбирам, как това е една от уловките.

24 и 25 са почивни дни. 

Оперативни са 26 и 27. 

На практика 28 е Събота и на 29 или 30 в полунощ са полетите. А никак не е лесно за три четири дена от които два почивни да си пренастроиш плановете. Но всички ме навиват да не се отказвам. 

Най-изненадващо обаче, нищо че 25 Декември е празник от туристическата фирма ми се обаждат и по спешност ме канят в офиса им на другия ден. Викам си сигурно радостта ми бе до тук. Няма да ме огрее. Я от прокуратурата, я от следствието са направили спънка. Или пък са ме изпяли, че имам сериозна амнезия и може да им създам проблем.

Нищо подобно. 

Оказва се как при техни колеги от новосъздадена туристическа фирма има отказал се в последния момент човек.  Та ако искам мога да заема неговото място без да доплащам. На момичето, което се занимава с мен му личи колко е развълнувано от нещо си. Чак забравя да ми каже, за коя дестинация иде реч. При което аз почвам да философствам на глас  че щом изобщо говорим за доплащане може би се има в предвид  да бъда настанен в по-висок клас хотел или за малко по-дълъг период. 

Отговора направо ме шокира:

- Не господине! Прощавайте. Дестинацията е с огромна разлика в разстоянието. За това искаме да Ви попитаме.

- За къде става въпрос?

- За Нова година в Пекин.

- В Пекин? 

- Да!

- И без да доплащам нищо ли?

- Да!

- Вие шегувате ли се? 

- Не! Напълно сериозно е! И мисля това е Вашият голям шанс. Невероятен късметлия се. Колегите от компанията в Пекин поискаха списък на хората спечелили новогодишна томбола и незнам защо, но се спряха точно на Вас. Обясних че наскоро сте претърпели инцидент и ще ви е трудно да пътувате 17 – 18 часа, но те настояват да сте Вие. Дори предлагат да Ви поемат серия от три релаксиращи масажа. 

- Момент! Момент! Какво включва едното какво другото. Че май се обърках.

- Нашия ваучер беше полет на 30 Декември в 12.00 часа по обяд до Тенерифе. Настаняване. Нощувка на 30. На 31 новогодишна нощ в ресторант с шоу, която Ви влиза във ваучера. Нощувка на 1 срещу 2 Януари. И на 2 в 14. 30 летите за София. Но нощувките са само със закуски.

- А при Пекин, как стоят нещата? – питам малко тип патока Доналд, при което момичето завърта поглед към тавана и махвайки с ръка почти възкликва:

- Там нещата са ми много близо до мечтите ми… Чак толкова чеее... 

- Което ще рече?

- Пътувате на 29 Декември малко след полунощ от София за Истанбул. От там без преспиване у комшиите летите с турските авиолинии направо за Пекин. Полетът е около тринадесет часа плюс пет като часова разлика. Значи тръгвате в пет сутринта, а там сте около един след полунощ - тяхно време.  Именно от този изнурителен път се притесняват моя и Вашия шеф.

- Добре ако го преодолея това като, какво следва там като програма…

- Ооо там както Ви казах е една малка китайска приказка. Трансфер. Вярно - хотелът е само три звезди, но пък е на много прилично място. Близко е до центъра. Плюс това е олинклузив. 30 Декември Ви е за релакс. По желание може да се запишете на екскурзия до Забранения град или обзорна обиколка из столицата Пекин с посещение на легендарния Тянън мън. И двете са ви включени в цената. Новогодишната нощ и тя влиза във ваучера. 

- А хотелчето е кое? Искам все пак да го погледна в нета! 

- Не е китайско. На западна фирма е. Но колегите много държат точно това да е новогодишната Ви изненада. След което имате четири дена свободно време. Може да си доплатите за екскурзии до Дълия Коридор. Великата Китайска Стена. Парка Олимпия. Но както разбирам те са ви организирали и някакви здравословни процедури – като компенсация за дългия полет. Иначе на 5 Януари в десет по същата схема от Пекин през Истанбул летите на обратно към София.

- Брех от 29 до 5 - направо ме сюрпризирахте с това!

- Нали?! Радвам се! Харесва ли Ви? Аз съм много въодушевена какъв подарък Ви поднася Дядо Коледа! Наистина! Съвсем откровена съм! 

- Колко време имам за размисъл? 

- В рамките на този работен ден. За да можем да ви изготвим виза. Защото без такава може да пребивавате само седемдесет и два часа. Много ще съм Ви благодарна, ако ми оставите оперативно време още днес да я свърша тази работа. Но понеже е извън рамките на Евросъюза ще ми е необходим задграничния Ви паспорт. 

- Ще се постарая до час и половина да Ви дам отговор.

- Супер! Ще чакам.                  

            Обаждам се на две три места за консултация и съвет. От всякъде ме агитират да приема. Било много на сметка. И тримата ми познати ме питат нещо от сорта: 

„Алоооо! Как ще го пропуснеш бе баьоо… Иначе кога ще се наканиш да отидеш до Китай. Плюс това всичкото ти е абсолютно безплатно! Алоооо…!”

Обаждам се на мацката, но тя е излязла от офиса и моли да и занеса копие от задграничния, за да може както е на ход да мине през посолството. Отивам на срещата. Буквално за половин час сядаме да изпием по едно кафе, за да ми каже какво трябва и какво не трябва да нося със себе си и кога да мина да си взема готовите пътни документи. Заговаряме се:

- Може ли да ми споделите, как точно към мен се ориентирахте?

- Ами нали Ви казах те колегите от туристическата фирма май към този сегмент се насочват…

- Към кой? 

- Лечебен туризъм. Те определено са си търсели клиент, който да има здравословни проблеми. И поради това много им се иска някой подобен на Вас да замести този, който се е отказал. Че те като попитали и шефа веднага се сетил за Вас. Щото до колкото подразбирам тази година много сте се напатили от към инциденти. 

- Момент, момент! Как така Вашия шеф ще се сети за мен, след като не ме познава. 

- Ама Вие не знаете ли?

- Какво?

- Ми то Вашия шеф, този на мола и нашият са много добри познати. Сигурно от там Ви знаят положението. 

- Ахаа известен съм казвате и във Вашия офис.

- Вече и на офиса - да! До преди това може би само на шефа. Че нашия шеф помоли да разкажем на колегите от Китай за Вас. А само дето не подскочиха до тавана и почти се развикаха, как Вие сте техния човек. Дори както казах искат да Ви поемат там разходите по някой процедури – от китайската медицина разбира се… 

- Надявам се да е точно така! Но до колкото виждам Вие също влагате доста старание, за да ме убедите…  Да няма нещо скрито покрито или някоя уловка…

- Неее… – поглежда наляво агентката и продължава - Нищо такова… Не се притеснявайте…

- Ами след всичко, което ми се случи напоследък съм малко притеснителен в такива ситуации… И нали може да попитам Вашия мотив, за да сте толкова настоятелна е какъв?

- Ами Колегите от Пекин още си нямат щатен представител и дават лични комисионни на външни посредници като мен, за да уредя документите и да ви изпратя до летището... Ама то не е на черно… Шефът знае. 

- И само за едните пет процента ли беше старанието? Колко ще са те като гледам цените има-няма ще са около сто лева - а?!

- Ами не само! Щото той шефът обеща, че ако успея да ви навия да летите за Пекин ще ми подари Вашия ваучер до Тенерифе. 

- Еее тук сега вече изцяло ме убедихте в липсата на порочност и напълно разбирам устрема Ви – след което се усмихвам и ? подавам ръка  - Значи чрез Дядо Коледа с Вас по тези празниците си разменихме по една екскурзия като подаръче…   

- Нещо такова се получава… Ама нали е много приятно така от небето да валят екзотични дестинации - нали господине?!

- Еее Коледа е! Стават чудеса!                         

- Точно! Точно! Не се бях сетила! – почти като малко момиченце пляска с ръце агентката – Аууу! Как щях да пропусна и после направо можеха да ме уволнят. 

- За кое?

- Ще моля да ми направите копия на изследванията Ви от двата инцидента. 

- Сега?! Беше добре да ми го кажете малко по-рано!

- Много се извинявам, но буквално преди десетина минути ми го сервираха… Извинявам се…

- За извинението ще го приемем, но другото ми е малко странно!

- Да, да! Ама съм и аз. Май наистина много съм се развълнувала. Нали казах, че те имат медицинска изненада за Вас. А искам да мога да го дам за експресен превод …

- На китайски ли? Едва ли ще може да бъде експресен! 

- Неее… На английски – разбира се. 

- Добре имате ги. Те са ми вдигнати в нета! Така че и от тук мога да ви ги метна където пожелаете. 

- Супер. А аз ще ги преведа и ще им ги пусна по мейла. Когато пристигнете в Пекин те ще са там. Ако сега нямате възможност, като се върнете ще оправим сметката за превода, че не знам колко ще ми искат.

- Дадено. Но ще пратя най-главното, че иначе ще отиде цял ваучер, ако преведете всичко…

- Разбирам. Каквото пратите това ще преведа и препратя.    

От там на сетне всичко си влезе в руслото.  

На летището докато ме изпращаше така здравата ме прегърна, че започнах да се съмнявам дали не иска и още нещо по плътско. Но като започна да ми повтаря като картечница: „Благодаря Ви! Благодаря Ви! Благодаря Ви!” Ми стана ясно, че наистина много се радва. 

Литвам.

До Истанбул нищо ново под слънцето.

От там на сетне обачеее…

Въъъ – много път.

Кацаме на Пекин Даксинг. 

Вярно си е едно Мега летище. 

За 2018 година второ по натовареност в света. 

Нооо - голяма красота.

Изключително футуристичен есктериор и интериор.

И с тези огромни пространства и тези светли покриви …

Наистина Заха Хадид като главен архитект си е свършила брилянтно работата – мир на праха й! 

Ама то както и да го погледнем дванадесетте милиарда долара за построяването  му си му личат от всякъде. 

Посрещат ни гора от картони с написани на тях имена на най-различни езици.

Мярвам моето.  Симпатична китайка говореща развален български ме приветства с „Добларе дуаушъл!” При което аз и се усмихвам и я поправям.  След което девойката моли да минем на английски. Минаваме. И съответно на свой ред тя на всяко второ изречение ми се усмихва и ме поправя. По пътно ми разказва от къде минаваме. И по някоя подробност за сградите или исторически факти. Спираме пред някаква супер луксозна сграда.Пиколо в някаква си генералска униформа може би по скъпа от половината ми гардероб ми отваря вратата. Девойката ми се усмихва изчервява се и казва: „Добралие душаъли в хоуитлиа!” Аз и правя одобрителен знак. Влизаме във фоайето. Ако честно – в първите три минути ми костват едни огромни усилия да прибера провисналото си  чене, което от възхита около това което вижда почти се сурка по земята. След малко се съвземам и питам:

- Извинявам се за нелепия въпрос, но в България ми говориха за нещо като скромен хотел с три звезди. Той да не би да е някъде в задния двор или из подземната в складова площ на това огромното бижу което виждам на преден план? 

- Не, не! Докато летяихтя и сяйе полунчихна некойеи незаниачителни подменения в приграмата Ви. За коиетои молим да ни изванитите. Ще спиате в тази хотела. 

- Ахааа…  На вратата пишеше BVLGARI? Това да не би да е хотел от онзи луксозната верига -а?

- Есклент на господина! Мниого е задълбоченително наблиудатилиен.

- Ахаа… Благодаря! Значи Вие на това изменение от три звезди до супер световен лукс тук в Китай го наричате незначително!? Така ли?!

- Тайка тайка! Шефът тайка наредило предам Ви. Никакно не се да не притеснявате се от лукса. И че със пареите – спира за момент замисля се дали правилно е използвала думата, усмихва се, прави жест с двата пръста и добавя – С мъни мъни всеичко е ОК уриедително изпълниенино.

- Платено е от някого казвате – така ли?

- Тайка! Тайка! Екселент на господина! Другате нещия ще си е по графикеиа, същато не които са Ви го казали на в Блигария. Моя бос моли Ви след като се настанявнати, освежаваитие, и посипитетие,  да обадитие си телефонинът ето този от апарат – спира за момент инструктажа девойката, бърка си в чантата и ми подава визитка и един Хуауей Смарт  Z и продължава - Като за най-отпредито  да Ви урганизируаме мадицианският приаглед. За него сте било уведомени и още преди да излетите от Софията.

- Окей – отговарям почти механично и питам – Как кога и къде мога да се храня?

- Когато и където му е хубавото на господинина. От 7.30 до 10.30 е закусиаката. От 12. 30 до 15 е обаядиа. И от 18.30 до 21 е вечерияната. Блок масиатите за ол-инклузив в най-малкинкият тука ресотонорант. Но може да си поръчва и друго фрии каквото си му иска господинина. Пак му ие и фрии искане, в който от друагите ресотонорант пожлеаете. И рум-сервиз същото. Господинина показвате карта на сатаятита и се чекводписвате на сусметката – усмихва ми се девойката, а аз като някой папагал съм зациклил в Окей рефрена и малоумно клатя глава.

И от тук нататък всичко си е както си му е реда.

Рецепция.

Настаняване. 

Пиколо. 

Асаснсьор. 

Десети етаж. 

Стая. 

Душ.

Сън.

Звън на аларма.

Душ.  

Закуска – рум-сервиз си поръчах.    

Същата девойка ме води на някъде си.

Тя обяснява, а аз гледам като изумен. 

Влизаме в някакво много прилично интериор здание. Вземат ми кръв и урина. Питат имам ли други изследвания, които да не съм им ги пратил. Казвам че има, но са на български. Отговорът е, че за моя случай това не е проблем. Пращам им ги. А те само ми се кланят. Влизам при друг човек, който само гледа в мен без да пита и без да прави нищо. После започва да диктува на младата жена до него. Моята усмихната придружителка също си записва разни неща. Но явно нещо не е както трябва да е, защото до колкото забелязвам моята екскурзоводка започва нещо да се въси. 

Излизаме и аз питам какво са си говорили. 

- Не Ви е добре на работата. Казава че му е стресанато дето няма да го успее за всичковото докато госопонадина е на престоя тука. За това първата процедура ще е утрето. 

Започваме с юмейко масаж и акупунктура след обяд. На другия ден почивам медицински и имам туристически ден. Новата година я празнуваме все западняци. Там пак малко ситуацията се сконфузи.. Поради промяната щях да бъда в най-луксозния ресторант на BVLGARI. Там обаче имаше някакъв дрескод – тип официлано облекло. За мъжете задължително с папионка или вратовръзка. За което получих съответните дрехи под формата на наем от управата на хотела.

Купонът!

Голяма веселба! 

Нищо че китайската нова година е по съвсем друго време.

В началото не се чувствах много комфортно, но след време свикнах и се отпуснах. Но освен реалните шарении и пищния декор в определена степен новогодишната нощ имаше и един тънко мистичен привкус. 

В смисъл че по някое време изневиделично макар и за кратко ми се появиха ония прескачания на лица пред очите. Другата част от мистиката бе че периодично ми се появяваше онова странното усещане за розово-лилава аморфия, която на определени интервали почти безпризорно номадстваше между душата сърцето и съзнанието ми. И третото бе, странното усещане как някой почти през цялото време не отделя поглед от мен.

Разбира се на другия ден като се позамислих и отдадох всичкото това на факта, че през по-голямата част от времето бях единак на една много елегантна самостоятелна маса. Но пък добре се случи, че в съседство имаше маса за пет човека с някакви чехи, с които успявах да туша самотата.   

На другия ден след празненството - пак на процедури. Но вече бях само на акупонктура. В интерес на истината болката около пробойната на лявото ми рамо значително намаля. А и гърбът сякаш не ми се схващаше така както преди. Искаше ми се да се запозная с шефа на тази фирма и да му благодаря. Помолих момичето, което се грижеше за мен и си упражняваше българския да ме свърже с някой, с който мога по спокойно да разговарям. Обади се някакъв мъж. Явно българин защото говореше без акцент.

- Шефът ме помоли да предам извиненията си, но този път няма да може да Ви отдели време.

- А за утре или в други ден?

- Имам в предвид за цялото време на това Ви посещение. 

- Разбирам и много съжалявам 

- И аз!

И така посещението ми в Китай приключи с много лукс, усилени медицински процедури от китайския спектър на лечения и леки екскурзии до най-популярните обекти. Направо съм шашнат какво са направили китайците със столицата си. И как след глупавия период около културната революция на Дън Сяо Пин понастоящем те се грижат за старините си. А понеже нямам дарбата на Марко Семов не искам да се излагам и да описвам една толкова екзотична страна, като Китай. В мое оправдание бих казал само, че за толкова кратко време което бяхме по местата, не можах изцяло да усетя атмосферата. Но съм достатъчно впечатлен. 

Това обаче, което като финал най ме шокира, бе че преди тръгването, от фирмата ми казаха, как ако искам да ми се оправи амнезията, било абсолютно  задължително да се явя след шест или осем месеца за двадесет и един дневни процедури. Защото сега били работили повече около проблемите, които са ми създали огнестрелните наранявания по тялото ми. А за проблема с амнезията ми им било останало много малко време. За това се налагало още процедури за да се завърши цикълът, както пишело по древните китайски букварчета за този тип болежки. Така, както са стигнали до някъде съм можел да получа само частични проблясъци. Поради, което ако не възразявам те щели да се свържат с мен и да ми съобщят кога през настоящата 2020 година имат свободни места в графика.