8 ЧАСТ

Идва денят за път.

Тоз урок вече си го знам.

Дори, че от фришопа на летището в Истанбул е по-добре да си купя шам фъстък и сушени смокини.

Опитът от предния път показа, че и в самолета ги има - но са много скъпи.

Излитаме!

Летим, летим, летим!

Вече десет, единадесет час!

И все летим, летим, летим!

Ма то това и от предния път си го знам!

Задникът ми със сигурност се чувства като бухтичка на баба.

И отново като и преди!

С порядъчно немекицени седалищни части кацам в Пекин.

Същото красиво летище.

Същото красиво и приветливо момиче - ме посреща.

Българският си е все същия.

Отново съм в хотела на BVLGARI.

Само дето туристическата програма е различна.

Определено е много рехава.

Но пък лечебната е в доста интензивен план. Онова девойче е неотлъчно с мен и ми превежда. И има защо. Освен самата иглотерапия ми предписват упражнения, които трябва да правя като акт на самоучастие. Явно има реакция от процедурите защото след третия ден започвам да получавам някакви странни визуализации. Но те вече не са толкова хаотично откъслечни, като онези при нощните болки от кутрето. Струват ми се много познати. Не съм сигурен. Но имам някакви догатки, как може би са сходни с пейзажите които гледах в слайда на четеца. А най-интересното е че незнайно как, но ми се струва, как понякога някой от тях са много натуралистични.

Много интересно усещане!

Как да го обясня?!

Нещо като динамични мултимедийни фотографии, но с миризма и звук.

Наистина е странно.

Заставаш в оказаната ти позиция на тялото.

Правиш си захвата – мудрата.

Затваряш очи и то след малко картинката изниква пред клепачите.

Все едно съм застанал пред голям монитор и гледам цветни фотоси.

И уж ясно съзнаваш, че във видението си гледаш снимка, но успоредно с това чувстваш, как всъщност се намираш в центъра на една шумно-ароматна картичка. И не само това. Другото интересно е, как най-често освен очакваните шумове за един такъв пейзаж сякаш зад кадър от време на време се чува женски глас. В повечето случаи е един и същ. Но пък от друга страна си е съвсем ясно, че не мога да си спомня чий е той. На всичкото отгоре на два или три пъти ме връхлита параноичното усещане, как докато пред очите ми текат тези визии някой ме наблюдава. А колкото до онова лилавото мъглявене започва да ми се струва, че то от както съм тук в Пекин доста по-често е около мен. За това и решавам макар и в съвсем информативен щрих да споделя с човекът, правещ ми иглотерапията за тези ми видения. Както и за предполагаемата им връзка с фотосите от слайда на четеца, който ми бе изпратен.

А Маестрото иглотерапевт се усмихва ей така по китайски и започва да ми обяснява, как тези ми видения може би са един ясен индикатор за това, че е започнало частично възстановяване на пътищата към онези изгубени участъци от паметта ми. Просто мозъкът още не е бил в състояние да подреди необходимото количество информация като хронология и приоритет спрямо ценностната ми система. Веднага съжалих защо не взех със себе си въпросния четеца. Сега поне щях да се опитам по-детайлно да сравня картините.

И така всеки ден боцкане

И всеки ден специални гимнастики

След седмия ден обаче Маестрото ми съобщава, че курсът е приключил. Но все таки е необходимо реакционно време нещата да си дойдат по местата. До тук добре – едната работа е свършена. Това обаче което недоумявам е какво ще правя още цяла една седмица в Пекин. То не че в Китай няма къде да се разхождаш до година две по разни интересни места, но все пак аз съм с някакъв ограничен финансов ресурс. За това и моля за среща с шефа на фирмата. Поне да имам възможността лично да му благодаря. Отговорът малко ме учудва. Шефът имал работа извън града. И поради това утре сутрин щe ме очаква там някъде си където е в момента, но не ми казват къде. Но пък ме известяват, че във връзка с това съм трябвало да летя тази нощ. Молят ме и да си събера багажа. Според инструкциите от мястото на срещата направо поемам към България.

Викам си явно нещо се е случило.

Щото нали уж визитата щеше да е две седмици.

Но какво да кажеш я.

На харизан кон зъбите не се броят.

Седем дена, седем дена – кой ти ги дава.

Въпреки това малко се стряскам. Просто нямам идея колко ще ми струва това отклонение, но ме успокояват, че всичко е уредено от към финанси.

На вечеря ми връчват билетите.

Оказва се че полетът е до Сингапур.

Почудата ми е с размерите на деветия вал.

Но ме успокояват.

Било само на някакви си пет шест часа път със самолет.

Направо съм в някакъв си шок.

Все едно съм в някаква сюжетна линия на филм.

Да речем от сорта на Джеймс Бонд или Индиана Джонс.

Там дето ония си фъркат по целия свят сякаш се разхождат из апартамента си.

Иначе самото времетраене на полета не ме учудва.

Китай като площ е четвърти в света.

И си е с размерите на един малък континент.

Но щом пък така ми било писано – ще летя!

Оххх… И пак това футуристичното летище на Пекин.

На изпроводяк чаровното девойче ми взема китайската сим карата и ми дава телефон с карта от Сингапур. Но много настойчиво ме моли да не забравя като кацна да го включа. Така посрещачите ще могат да ме открият ако се изгубя, защото летище Чанги никак не било малко.

Излитам точно в полунощ.

Към два съм заспал.

Пак сънувам някакви ситуации и пейзажи от България.

Събужда ме стюардеса и ме моли да си сложа колана - след десет минути ще се приземяване.

Около шест и тридесет кацаме на аеропорт Чанги в Сингапур.

Мдааа…

Летище Чанги…

Какво да кажа за него я…

Прилича на въздушен порт само по това, че около него кацат самолети. По всичко друго корено се различава от нормалното разбиране за летищен терминал. И хем ми се иска самия аз да го квалифицирам хем нямам никакво желание да използвам крайно тъпото и изтъркано клише „Най-красивото летище в света!”

Нооо…

Тук и в този момент губя ума и дума.

Иии… мисля нямам избор!

Така си е!

Най - красивото е!

Поне от тези които аз съм посещавал.

От горе погледнато прилича на голяма капка капнала върху непромокаемо листо на водна лилия. А от вътре е някаква абсолютна приказка. Все едно си в представителната вила на Богинята Флора. Всичко е във светлинно-водни каскади, които са феерично обгърнати от футуристичен стъклен покрив, с размерите на няколко футболни игрища.

Посреща ме мъж, който знае само английски.

Пътуваме около петнадесетина минутки по протежение на бреговата ивица.

И тук сякаш във футуристичен филм, ала Петия елемент или Специален доклад.

Май повече от това към момента на преминаването не ми идва на ум.

Спираме пред някакви величествени сгради с уникален парков комплекс.

Поглеждам към релефната табелата и всичко в мен изтръпва.

На нея пише Marina Bay Sands.

Чак тогава обръщам внимание, че и колата, която ме взема от летището е със същия надпис.

На рецепцията ме очаква плик със съобщение. В него е описано в детайли програмата на пребиваването ми тук. Принципа ще да е като този в BVLGARI - Пекин. Само си давам номера на стаята и се подписвам. Колкото до срещата лице в лице с въпросния загадъчен шеф - това ще стане на обяд. Посочен е точен час ресторант и номер на резервация. Иначе наистина щеше да ми е трудно да се ориентирам в комплекса от три огромни небостъргача. Все пак цифром и словом там се намират има-няма около двадесетина ресторанта. Та така до тогава, който и да е писал текста ми пожелава приятен ден. Поръчвам си закуска по рум сервиза. После малко хоризонтален отдих и освежаване.

Десетина минути преди часа на срещата вече седя на упомената в резервацията маса и очаквам мистериозния Шеф. Който по филантропски така щедро финансира настоящите мои свръхмечтателни пътувания из този екзотичен регион на планетата Земя.

В един момент главата ми започва да шуми и се появява онзи лилав облак. Малко се поизпотявам и точно се оглеждам, за да попитам някой от келнерите къде е тоалетната, когато пред масата застава стройна жена. От нашата европеидна раса е. Облечена е в семпла, но изключително стилна тюркоазена рокля. Усмихва ми се дружелюбно и ме поздравява на чист български:

- Здравей!

- Здравейте! – ставам кавалерската на крака аз и ? подавам ръка.

- Първо искам да ти се извинявам, че не можах да те посрещна лично на летището, но наистина ми бе невъзможно. И второ да попитам как пътува?

- А Вие всъщност сте?

- Така наречения Шеф, който очакваш!

- И може би ме познавате лично, след като ми говорите на ти.

- Разбира се! Иначе не бих си го позволила.

- И от къде, ако смея да попитам?

- Знаеш ли лекарите и тукашните и тези от западно казионната медицина ме посъветваха да не те заливам с всичката информация на веднъж. Защото вместо да се преборим с амнезията ти може да я влошим. Искаш ли да навлизаме малко по-плавно в онзи изгубения от паметта ти период?

- Щом така е редно…

- Определено така е редно!

- Е! Тогава нека направим така! Вие водите в темите на разговорите и количеството на информацията, а аз ще Ви следвам…

- Разумно! Ето нека първо да ти помогна да си поръчаме обяд.

- Разумно! – усмихвам се аз и се заслушвам в препоръките и разясненията ? около менюто.

Докато тя ми обяснява кое какъв вкус има и точно от какво тропическо животно или кое екваториално растение е приготвено въпросното блюдо аз тайничко я наблюдавам. Много интересно усещане. От една страна било то като цялостно излъчване подкрепено от поведенческите ? реакции или някой конкретни движения на тялото имам усещането, че съм я виждал някъде. Но от друга страна самото лице ми е напълно непознато. Въпреки че и в него поне като мимика или поглед има неща, сякаш напомнящи ми на някого. Но така и не мога да стигна до извода кое по-точно е подобието. И най-вече на кого по-конкретно може би ми напомня. За това и решавам да се вслушам в това, което каза тя и да престана с опитите си да установява всичко от веднъж. А след като поръчваме някаква си тукашна странна като име водоплаваща птица гарнирана с бамбук и незнайно за мен растение питам:

- И какво казват психолозите и психиатрите относно информационните дажби за реалността? В тази първа фаза на контакта дали поне името Ви мога да науча? Или и това ще е прекалено много?!

- Да разбира се! Казвам се Драголюба. Шеф съм на неправителствена организация тип информационен център осигуряващ културен мост между Китай, а още и част от този източен регион и България. Към който център има тур операторска фирма с географски сегмент Китай, Тибет, Тайланд, Сингапур и разбира се България. Опитвам се да подобрявам културния обмен между България и тези няколко страни. За това специално за теб подбрах хотела на BVLGARI!

- Не разбирам!

- Исках докато си тук да има нещо макар и далечно което да ти напомня за дома. Защото в това ти състояние не е добре да губиш връзката с България. Пък и като човек ангажиран с културен обмен ми е драго да покажа на един българин, как една луксозна сграда на другия край на света при това собственост на толкова престижен моден колос, може да носи име толкова тясно свързано с България!

- Честно да си призная никога не съм се интересувал какво общо има тази изискана понастоящем френска фирма точно с България.

- Основателят и се казва Сотириус Булгарис. Родом от село Каларитес местността Епир в днешна Гърция. Това е общото!

- До тук не укривам връзка с България.

- Нищо ли не знаеш по въпроса?

- Не.

- По принцип някой казват, че той е от влашки произход. Мисля мога да ги разбера защото всички наши съседи всячески се стремят да прикрият тракобъгарския му произход. А влахи са казвали на повечето номадски жители на север от Дунава. Но никой не се е интересувал от произхода им. Щом са там или идват от там значи са Влахи.

- И защо след като името му е гръцко той да е българин? Или хайде да речем да е с някакъв си български произход, който всички толкова устремно искат да прикрият?

- Нямам идея защо потулват тази информация. Може би за да се похвалят, че е техен човек. А колкото до името на въпросната личност то си има и причина – замълчава за миг събеседничката ми.

- Която е?

- В Гърция има нещо като много строг закон, по силата на който всички родени на нейна територия трябва да кръщават децата си с гръцки имена. Сотириус на български означава спасител. Но на рода от който Сотириус произлиза са им казвали куцовласите българи - за това е и Булгарис. По принцип, както ти казах влахи са казвали на повечето номадите животновъди. Повечето са били са овчари - номади. Не са стоели на едно място. В конкретния регион лятото са пасели овцете си на платото Епир, а зимата са се насочвали към Адриатика. Също както овчарите от Родопите. Които като застудее са карали стадата си на по-топло до бреговете на Бяло море. Но най-интересното е, че като за овчари или номади този род Булгарис са били изключително сръчни при работата си с металите. Може би и за това такива като тях са ги наричали куцовласи. Понеже са зарязали номадството и са започнали да водят уседнал начин на живот. Че така.

- А от къде става ясно, че този Сотир е българин или поне с някаква си част от български произход – това до сега не ми стана ясно.

- Например, че Сотир Българина е бил много добре в усвояването на чуждите езици.

- И това какво значи?

- Че можеш да мислиш различно от своето езиково обкръжение. За това и не всеки може да бъде билингвист, а да не говорим за полиглот. Да мислиш едновременно като няколко народности си е дарба, изискваща като минимум природна интелигентност.

- Еее! Че какво пречи да има такива представители сред гърци или албанци – да речем?

- Така е само това не е достатъчно за да му се приписват български корени. Но това което казах в съчетание с прекрасната му работа с благородните метали и полускъпоцените камъни вече идва много над средния интелект на местните към ония момент. Пък и никак не е толкова характерно нито за влахите - нито за чистите номади. Какъвто всячески се опитват да го изкарат някой съседски историци.

- Е какъв да е тогава въпросния Сотир?

- Според мен рода му са били по-скоро с тракийски произход. Защото не съм чувала за световно известно влашко съкровище, но за Копривщенското знаеш – нали?

- Добре и само заради това ли да е с български корен? Звучи малко пресилено!

- Ооо – да! Извадено от контекста на цялостното ми разсъждение по въпроса може би наистина е малко пресилено. Но ако чуеш и другото може и да се позамислиш!

- Ами нека да го чуя

- Моето лично мнение се уповава и на една интересна теория за ретроспективно изригване на гейзери от стари гени при хора живеещи на необичайни места и в необичайни за този род проява бъдещи времена.

- Как, как, как!? Това май ще е интересно!

- Нещо подобно е когато ненадейно старото коренче на отрязаното отдавана дърво по неведоми причини се съживи и избие по неочаквано време и на неочаквано място.

- За коренче съм по съгласен, но за геномен гейзер май ще трябва да ми поясните това онова…

- Бях чела как един балканджия - майстор каменоделец, незнайно защо умеел да прави прекрасни каменни котви. Въпреки че никой не го е учил. На това отгоре селото му било толкова далеч от всякакъв вид воден басейн, че там имало хора, които никога не са виждали кораб на живо. Мисля и с този майстор Сотириос ситуацията е подобна. Просто древния тракийски ген си е показал красивите „рога” в ръцете на Сотир Българина. А най-тежкия аргумент според мен е, че поне аз не съм чувала за нито един грък или нито един чистокръвен жител от румънските земи , който да се гордее с това, че е българин. Или че има макар и косъм български произход. Това ме навежда на мисълта за още един наш много известен сънародник… Родения в Котел Стойко Цонков Стойков… Знаеш ли кой е той?

- Не!

- Внук на Софроний Врачански. Той за да преуспее в Османската империя, под давлението на дядо си завършва гръцкия колеж „ Свети Сава” В Букурещ. Но за да постъпи там се налага да се прекръсти. Приема гръцкото име Стефанос Богориди. Но българското му сърце дори под гръцкото име не му пречи да подари имота си в квартал Фенера. Да издейства от султана разрешение за строеж на българска църка. И лично да плати за построяването на параклис. На мястото на който в последствие е построена небезизвестната българска Желязна църква там. Успоредно с това да помага активно в издействането на независимостта на Гърция от турските поробители през 1829 – 1830 година. Той има и други доста големи заслуги за българите, но да не отваряме друга тема в страни сега.

- Е да! Възможно е! И какво искате да кажете с това?

- Че в онези смутни времена българите за да успеят са сменяли и поприща и дори своите имена, но са си оставали по сърце и душа българи. И са помагали с каквото могат не само на българи, но и на съседите ни християни.

- Може и така да е. Не съм запознат в дълбочина с материята. А и нямам идея защо съседите ни толкова се дърпат да признават, че имаме някакво генетично родство по между си. Пък и тази теория за генното изригване никога не съм я чувал!

- Вече я знаеш. А на въпросния Сотириос в началото му е било малко трудно. За това и се сдружава не с друг, а с Деметриос Кремос, който е родом от някъде из Македония. И той както и Богориди си сменя името от Сотириос на Сотирио Булгари. Но ето и той много държи на това да се знае, че е именно Булгари. Тази традиция запазват и синовете му. И запазват логото си до последно. Тук може само да се гадае защо са толкова упорити в това. Но най-вероятно те интуитивно осъзнават точно от къде е тънкия им усет към красотата в бижутерията. А по късно и към фините аромати. За това и си мисля че Сотирио – Българина си е наистина наше момче. Пък в реда на тези мисли аз ей така спонтанно си реших, че макар и да си в далечен, древен Китай няма да ти е лошо да има поне едно нещичко като акцент от нашата България.

- Много съм ти благодарен. И за настаняването пък и за тази последната информация. Добре! А ще е удобно ли да попита още нещо.

- Да разбира се!

- Присъствието ми в Китай горе-долу ясно. Бях с лечебна цел. А Сингапур?

- Тук също е подобно. Над седемдесет процента от местното население на този град държава е с китайско самосъзнание. А аз се чувствам комфортно в такава среда защото нали за това и уча. Има и нещо друго, но за него по ред причини ще говорим по-нататък. Най-рано след утре.

- Ясно! И сега какъв е плана за днес.

- Обядваме. След което можем да се повозим на гондола във вътрешните канали на Мола. После мога да те заведа до музея на изкуствата. Помещава се в еййй онази стилизираната интерпретация на водна лилия. Колекцията е много голяма. Там можеш да останеш седмица без да излизаш. Но ние ще направим само един щрих за протокола, че си го посетил. После ако пожелаеш ще се пореем с футуристичното виенско колело наричано Сингапурски полет. Всичко тук е на една ръка разстояние от хотела. А ако след първите две неща не си много изморен вместо вана може да се натопим в така наречения легендарен Инфинити басейн намиращ се на последната палуба от корабът кацнал на петдесет и седмия етаж върху трите сгради. Но не пречи усетиш ли, че си изтощен да дремнем на шезлонгите. Пък след това каквото сабя покаже. Може вечеря в ресторант. Може улична храна по избор на естество на специалитета и националност. Тук е много смесено населението. А уличната храна е пряко кулинарно отражение на този многонационален колорит. Или пък ако кажеш може и направо бар. А може друга някаква атракция. Както си решим.

- По принцип не възразявам. Стига да не Ви отнемам прекалено много време със себе си. И другото е, че в това си състояние не знам до къде ще издържа при толкова богата програма.

- С моето време за идните четири пет дни няма проблем. Колкото за твоите сили и състояние разбира се, че ще се съобразим с тях.

И така тръгваме по плана. И през цялото време си говорим. Тя ми обяснява с какво се е занимавала в България. Какво учи сега тук и с какво се опитва да се занимава. Аз и разказвам за себе си, но все още не мога да се отпусна и да мина на ти. След като успешно преминах през изредените атракции, наистина придремваме за около час до прословутия Ифините басейн. А с тези си палми на петдесет и осмия етаж, той много ми напомня на Висящите градини на Семирамида.

Божествена е тръпката да останеш насаме в просъницата си високо, високо над Екватора и градската суета долу. А докато подремвам се опитвам да си отговоря на въпроса, кое е това което ме кара да си мисля, че тази жена ми е позната от някъде. И изведнъж ей така от нищото ми изниква спомена, че някаква красива и стилна дама на име Драголюба ме е посрещала в твърде луксозна за България обстановка. Проблемът е че не помня точно физиономията й. Както и къде точно се е случило. За това и решавам да попитам дали сегашната ми домакиня има нещо общо с другата от моя размит спомен.

Отварям очи и питам.

Отговора е че за това ще говорим на вечеря.

Искала да онагледява разказа си със снимки.

В осем сме в ресторанта.

Уточняваме се че ще вечеряме тук, а десертът за разнообразие ще бъде някъде другаде. Тя започва да ми разказва, как и кога сме се запознали и как и при какви обстоятелства сме били заедно. Спира се конкретно на Родопа планина. Уточнява, че сме обикаляли село Гела, Илинденските поляни и Широка лъка. Като за всяко място и или случка ми показва снимки. Това с онагледяването се оказва силно работещ ход. В един момент дори започвам да свързвам гласа ? с нещо, което не мога да установя какво точно е. И така както съм се замислил при една от наздравиците тя без да иска ме чуква по пострадалото кутре, което е без нокът.

Въххххх!

Ма малее!

Направо ми излизат звезди пред очите. Явно и бая съм пребледнял защото тя много се притесни. Но от болката ли или от това нейното непринудено поведение, а то на мен изведнъж ми просветва, че този глас мога да го свържа с онзи нервен тик с премигването на лявото ъгълче в лявото око и дясното ъгълче на устните. Заглеждам се – и да! Сега когато стоящата пред мен Драголюба е притеснена, тикът е много явно видим.

Питам я от кога и е това. А тя ми отговаря, че се е появил няколко години преди нашето запознанство. А още и че тя ми е разказвала, как го е получила. И тогава не знам защо, но освен болката лично мен изневиделица ме обгръща и онази необяснимата лилава мъгла. Това вече ми идва в повече. Извинявам и се че не се чувствам много добре и предлагам да си тръгваме. Тогава решаваме десерта вместо да го хапваме в друго заведение да ни го донесат в някоя от стаите.

Качваме се в асансьора, който е повече от просторен.

Стаите ни са на четиридесет и осмия етаж.

Асансьорът е високоскоростен, а усещането да се возиш в него е странно.

Решаваме да сме в нейната стая.

Потегляме.

И миг след като се появява онази тежест в стомаха тутакси някъде около спомена за онзи тик на непознатия за мен човек се появява името Живка.

Решавам докато всичко ми е свежо да попитам:

- Мисля ми изплува нещо интересно. Нали мога да го споделя?

- Разбира се. Нали за това сме заедно тук.

- Там при онова ми гостуване в родопското село, което Вие нарекохте Гела сега си спомних, че освен домакинята имаше и още една жена.

- И какво от това? – леко се усмихва Драголюба.

- Тя имаше подобен на Вашия тик с това трепкане, но другото особено при нея бе, че много пъти повтаряше една и съща реплика, свързана с присъствието ми в Родопа планина. Но за съжаление вече година така и не мога да се сетя как завършваше. Но пък си мисля, че ако мога да си възстановя спомена за репликата, това ще ми помогне да се сетя - от къде познавам жената, която го казваше.

- А какво е началото на реплика?

- Този който не е видял… Но само това. Другото ми се губи

- Да не би да е: „Този който не е видял Родопа планина не е видял България!”?

- Точно така! Много ми хареса тогава.

- Това е мисъл на Иван Вазов

- Сериозно ли?!

- Напълно.

- А знаете ли… Сега като го казахте това и гласът Ви ми прозвуча точно като на онзи другата жена от мистичното за мен село Гела. Даже си мисля, че тя се казваше Живка. Но ако съм откровен в момента ми се губи тази Живка, като каква се явяваше там… В смисъл, като собственичка или служителка във въпросната къща. Но пък ми се струва с тази Живка чеее… - спирам за миг и се заглеждам в тавана на асансьора - Как да го кажа Струва ми се, че аз и тя бяхме някак си много близки. Поне за известно време.

- Може!

- За нея ще Ви е удобно ли… Или дали е позволено да ми кажете нещо?

- Имаше една такава жена - да! Сега като влезем в стаята ще ти я покажа. А ти за нея какво си спомняш?

- Почти нищо. Поне за сега. Но това, което мога да си спомня е, че Вашия глас не прилича на този на жената с име Драголюба от село Гела.

- Много е възможно и да е така – отговаря Драголюба усмихва ми се по приятелски, но малко преди да влезем в стаята онзи лилавия облак по най-тяговия начин ме притиска от всякъде.

И от тук на сетне всичко ми е в някаква феерично лилава мъглявина.

Помня, че седим на балкона и се прехласваме по гледката от птичи поглед на среднощния Сингапур буквално разстлала се в краката ни.

На врата се чука.

Идва десерта компле с някакво леко питие.

Драголюба ми разказва и ми показва още много снимки. А аз докато ги гледам и ми се струва, как като че ли направо отново влизам в кадрите. Също като при процедурите с мудрите. Всичко е толкова реално. Въпреки, че изцяло си прилича на съновидение. И пак имам усещането, как чак въздухът в стаята се изпълва с аромати и звуци от България. Снимките и обясненията следват едно след друго, а в главата ми се появяват някакви коли, които ги разменяме по паркинги на молове. Ето Драголюба ми показва пак някакви природни забележителности. Белоградчишките скали. Къщи за гости - хотели. Но успоредно с това някакво странното усещане за мои и за нечии други притеснения започват почти спонтанно да се надигат в гърдите ми или да се стрелкат в близост и около мен.

Разлистването на слайда продължава. И - да! Отново пред очите ми изникват небивали нашенски си български красоти. Явно при това пътуване е имало диво препускане от град в град. Било е с няколко вида коли. Защото ако в поредицата от видения жената до мен е една и съща, то колите тук по снимките определено се различават една от друга. И както по цвят и по година на производство. Че даже и по марка на производителя.

Друг път сме пеша. В Сакар Планина сме на коне. Разбирам това защото експозициите са направени от главата на коня. По скоро между ушите му. Следва снимка на някои от рилските езера. Още са налични и на няколко фотоса на хижа Иван Вазов. Интересното обаче е, че няма нито една снимка, в която аз или въпросната жена да сме в кадър. И докато гледам фотосите в мозъкът ми изплува спомен, как когато пътувам с някаква жена , то тя стои на съседната седалка. Но пък си и личи, че никак не е спокойна. А аз я успокоявам.

Драголюба продължава да разлиства слайда. А аз гледайки кадрите отново сякаш виждам или сънувам или това е видение някакво, но ми е ясно, че стоим пак с онази жена заедно, а аз колкото и да ми е чудно съм в пъти по притеснен от нея. Даже на няколко пъти се виждам като проекция на пейзажния фотос и как ние с мнимата ми спътничка сме прегърнати и се опитваме да се крием от нещо си.

Ето го пак и отново - този лилавия облак.

Ама да и защо пак!?

Но този път е много гъст.

И много лилав.

А от него тутакси излиза онази незнайната жена, говорейки ми нещо. И не знам защо, но сякаш е с гласът който много ми наподобява този на Драголюба, която е тук сега до мен. Да! Но там в спомена ми лицето ? е някак си много странно. По-скоро не странно… По-скоро се виждат само очите и устните ?. И тук отново е разтревожена от нещо, защото онзи тик с премигването се засилва и е повече от явен.

Та така плувайки в този тип странни комбинации и компилации между спомени и неясни визуализации някъде в далечината насред един прекрасен пейзаж от Банско с уверена походка се появява онази моята Бивша любов.

Усмихва ми се някак си ехидно и с нескрита доза ревност ми заявява, как всичкото това идва да ми покаже, че може би наистина съм обсебен точно от тази жена с този тик. Защото и аз съм имал същия в онези мигове, в които лицето ми се е изкривявало като на смъртник. И за най-голямо мое учудване въпреки това сякаш напук Бившата любов иска да правим любов. Но този път отказва да е с превръзка на очите, като тогава дето така го правихме с нея в Банско.

И ти да видиш!

Много ? се искало нещо!

…да можела да ме гледа прави в очите и лицето.

А не като в Банско!

И ти да видиш!

Еее!

Аз не и отказвам!

Но в гърлото ми напира въпрос!

… и започвам да ? говоря:

- Добре де! – но замълчавам, давайки си сметката, че Бившата ми любов няма как да знае нищо по въпроса за да ми отговори, но въпреки това продължавам – Я ми кажи драга! Какво е станало тогава? И как точно аз съм попаднал точно там? – и отново правя пауза, същевременно, чудейки се какви глупости питам човек, който няма нищо общо с някакво си събитие, на което не е присъствал, но не спирам - И я ми кажи обична моя кой в края на краищата е този който е стрелял по мен?! И най-вече защо точно по мен?!

Та тук идва и най-интересното. Защото в един момент се оказва, че Бившата любов ми отговаря с глас много наподобяващ на този на шефката Драголюба от Пекин с която бях до преди малко :

- Според моят охранител си се люлял на люлката насред двора на църквата, в която е лекувала Проподобна Стойна. Бивш спец от службите в Сърбия е. Открил е огън по теб. Ранил те е. Ти си изтичал извън двора на църквата и се скрил под колата. Професионалиста обаче си е професионалист. Започнал да пука гумите. И то при това знаейки, че по този начин разкрива позицията си, която е била порядъчно неуязвима. Поне погледнато от стоянката на моя човек.

- А с какво пушкало ме е гръмнал, че чак така жестоко ми беше продънено рамото. Сестрата в болницата ми каза, че в дупката над ключицата някой ми е бил натикал салфетки барабар с найлончето…

- Никой нищо не ти е натиквал. Ти сам си си ги сложил. Но не помниш. Стрелецът който е бошняк по произход е стрелял със снайперна пушка Драгунов - сръбско производство.

- Това не беше ли нещо много мощно…

- И продължава да си е такова… Точно по тази причина от рикошета, който те е ударил в тилната зона е тази твоята амнезия.

- Ясно! И после какво е станало? Как съм се отървал?

- Моят човек се е обадил в централата, че нещата са извън неговия контрол и е поискал подкрепление. Но тъй като е нямало как да изпратят екип от цивилни, е било инсценирано обаждане от мними туристи. Които видите ли са станали свидетели на престрелка. И са изразили предположение, че патакламата е между трафиканти на емигранти. За това и гранична полиция са се отзовали доста бързо. Онзи обаче е започнал да стреля и по граничарите. Ранил двама от тях, но увлечен в престрелката се е открил. Тогава моя човек го е ликвидирал с един изстрел, който е пронизал слепоочията му. Но тъй като куршумът е излязъл, от тялото граничарите си мислят, че това е тяхна работа. Другото за в болницата го знаеш.

- Значи имам да го черпя твоя човек.

- Може, но не лично. Плюс това той твърди, че ти е много, много задължен…

- На мен?! И защо?

- Защото и ти си ме спасил – даже няколко пъти.

- А на него какво толкова му е за теб. Връзката ви да не е била повече от служебна?

- Близко беше до нещо такова, но той имаше проблем с визията ми?

- Какъв проблем?

- С мъжествеността. Доближеше ли ме на лакът разстояние погледнеше ли ме в лицето и край… За това и си останахме само на платоничен контакт. Но при него любовния импулс бе много силен. Даже по едно време исках да го махнат, но той им доказа, че въпреки чувствата си към мен може да е професионалист – завършва Бившата ми любов, а мен дори не ме учудва, че тя ми говори с гласа на Драголюба, напротив, усмихвам ? се, погалвам я по косата и отговарям.

- Еее! Аз нямам неговите проблеми - и понечвам да я целуна.

Но точно целувката да премине в нещо по-сериозно от допиране на устни и се чува един много гаден съсък покрай ухото ми и едно глухо „туп” до самата ми глава. А после нещо се забива малко над ключицата ми. Пробива плътта ми там. А това което е най-учудващото е че уж ми пробива рамото, но всъщност куршума излиза точно през болното ми кутре. Онова дето е без нокът.

Пристисквам конвулсивно очи защото болката е неописуема.

Усещам как целя плувам в пот.

Чудя се къде да се скрия.

Мушкам се под някаква кола.

Въпреки всичко стрелбата продължава.

Разбирам го по това, че стрелецът започват да пука гумите.

Така като съм замижал се опитам да обмисля положението.

Следва странен пукот и нещо ме жилва в тилната зона.

Стряскам се от болката и започвам да си мисля:

„Трябва на всяка цена да отворя очи да изляза от съня си и да видя какви са пораженията!”

Отварям ги.

Странно!

Не съм под никаква кола!

Лежа в някакво широко легло!

Викам си:

„Писна ми все по този начин да се събуждам в болници!”

Поглеждам под завивката, за да проверя къде съм ранен и има ли кръв от кутрето по чаршафа.

Нямам никакви рани. И кръв няма. Но пък ужас – чисто гол съм

Ама пък за разлика от предния път нямам ни катетър ни памперс!

Ужас!

Ами ако се изпусна?

Ужас!

А кутрето все така си ме въртиии - направо на умирачка…

Все едно някой ми го пробива с горещ свредел.

Пипам си рамото – там нямам ни превръзка, ни прясна рана!

Само заздравял белег!

Странно!

Мисля си: „То вярно че кутрето много ме боли – добре боли! Но пък за едната му пуста малешка да ме тикнат чак в болница – абсурд!”

Понадигам малко по така под завивката:

Ужас!

До мен има друго голо тяло, на което краката се движат, приближавайки се към мен!

Мигом затварям очи!

Стоя две три секунди така!

Отварям ги!

Оглеждам се пак!

Ама сякаш това не е болнична стая.

Повдигам поглед през рамо и виждам жена, която отваря пакетче с влажни кърпички и се кани да ми освежава челото.

Ужас!

Ама тя нагоре е чисто гола!

Поглеждам пак по чаршафа!

Ужас!

Сякаш е разчленена на две!

Защото това под завивката е другата част тялото ?.

Ужас!

Викам си: „Агати ситуацията! Може и да са ми светли маслото, но пък е пълен е абсурд това легло да е част от Рая. Щото таз’ голата жена да е Ева… Ама не, не, не! Къде са ? смокиновите листи? Или пък това да е някаква си нова нудистка болница… Или не, не, не! Глупости! Нудистка болница в България! Да не би пък стрелецът да ме е завлякъл в някакъв си негов бардак?!”

Отново поглеждам плахо към жената, а тя ми се усмихва дружелюбно и казва:

- Бълнуваш драги. Май без да искаш си си затиснала болното кутре.

- Това с кутрето добре – но защо и двамата сме голи в това легло?

- За опресняване на паметта е – прекъсва ме нуди медицинската сестра или метреса и смеейки се на глас ме погалва по челото, а аз понеже искам да съм наясно с положението питам сериозно:

- Ама ние да не би и да смее….

- Да, да! Точно преди час смеее… - непринудено и съвсем без превземки се смее тя.

- Ама това нашето преди или след медицинската процедура ни се случи? – питам аз и пак повдигам чаршафа поглеждайки омекналата си мъжка гордост и започвам не на шега да се вайкам - Лелее не бях го правил с медицински персонал до сега.

- Хайде бе – сериозно! Друго поназнайвам за тебе аз!

- Еее… Поне не и такъв, който да е на работното си място… Ама нали не съм се изложил, че аз малко таковата не съм много здрав?

- Не, не, не! – не може да сдържи смеха си жената до мен – Не си се изложил. Точно обратно!

- Ясно! А ти коя медицинска сестра си? Онази от Пирогов или другата от Военномедицинска академия? И каква е тази нуди - процедура – двама под една завивка в болничното легло?

- Не съм медицинска сестра!

- Ха така! Извинявай ако съм те понижил с въпроса си! Лекарка ли си?

- Не! Изобщо не съм медицинско лице. Аз съм Драголюба. Спокойно - не си в болница. Ти си ми на гости. А това е хотелска стая. Моята хотелска стая. Намираме се в хотел Марина Бей в Сингапур.

- В Сингапур ли? Лелеее! Значи не съм в София?

- Не! Не си в София.

- Това някое преименовано градче в България ли е?

- Не! Не е! Сингапур е меко казано „градче” но е и държава. И е доста далеч от България. А колкото до другото… Не съм ти извършвала никаква медицинска процедура - правихме любов. За това сме голи и двамата.

- Лелеее… Ама аз защо не помня началото… И май не само началото. И свършването и то ми се губи…

- Така ще е още поне три месеца казаха спецовете. От време на време за сметка на дълбочината памет ще имаш загуба на паметта си за по-скорошни събития - както в случая не помниш началото на флирта и увертюрата към любовната игра от преди час. Може би не си спомняш и коя съм аз! За това и визитата ти е две седмици. Една за процедурата а другата за точно този преходен период след иглотерапията.

- Ахаа… Ясно! Извинявай че не те познах веднага, но сякаш нещо започва да се завръща… Ти май си тази която ме покани тук нали така.

- Така излиза.

- А самата плътска любов наистина ли е имаше? Или аз не я помня ако я е имала!

- Щом и нея не я помниииш! Това вече май е проблем и за мен.

- Защо?

- На практика излиза, че в интимен план нищо не съм сторила до момента… - смее се ведро и непринудено жената която нарече себе си Драголюба.

- Друго не знам, но щом ти си тази която е организирала моя престой тук и лечението миии… Ами друго знам не знам но май ясно си спомням, че с толкова сериозна жена като теб друг път не ми се е получавало от първа среща да съм в кревата… Това да не е нещо като част от пси-програмата за лечение на паметта ми…

- Не! Не съм част от програмата! И не е първа среща. Преди три часа ти разказах част от основните моменти касаещи нашите взаимоотношения. Но явно има доста неща от разговора ни, които ти се губят. Но лекарите и лечителите бяха прави. За да не се претовари мозъка ти той сам ги скрива за известно време докато намери сили да ги обработи. Мисля ще се сетиш и за реалните събития между нас. И за мен самата. И за моя разказ, но малко по-нататък – и понечва да ме целуне по болното кутре.

А мен понеже нали парен каша духа веднага си представям, как ще ме заболи, а може би подгонен от моментната уплаха вместо да помоля жената да внимава от устата ми излиза някаква неконтролируема реплика:

- Сетих се!

- Какво – спира си тя устните на милиметър от заголения безнокътен живец – Какво си спомни! Я кажи?

- Гласът ти не е като на онази Драголюба от село Гела…

- Виж ти! А защо така мислиш?

- Защото всъщност този глас, който чувам сега е същия като на онази другата жена, която беше там, а аз се обръщах към нея с името Живка. Но се сещам че ? казвах така защото всъщност не ? знаех истинското име.

- Много вярно. А как според теб гласът на онази Живка ще попадне у мен?

- Ами не знам. Може би ти си като нея. А защо ли пък не и ти да не си и самата тя. Но мога да кажа – Сигурен съм, че това твоето лице не е като онова нейното.

- Точно така. Нейното беше грозно като на Смъртта. Именно за тези неща си говорихме преди да правим секс. И преди ти да задремеш.

- А за какво още си говорихме?

- За това, че тогава…

- Кога е то тогава? – прекъсвам я малко невъзпитано аз.

- Тогава това означава миналото лято… Че тогава си имал една доста гореща лятна любов със Смъртта. Но поради голямата емоция от разказаното… Пък и когато заспа, то казаното се изпари от краткотрайната ти памет. А искаш ли сега пак да поспим? Пък то нали утрото било по-мъдро от вечерта…

- Не възразявам. Само ми пази кутрето.

- Аз и преди го пазех. Ти сам си го залегна под тялото си. А когато понечих да го измъкна започна да бълнуваш. После замахна за нещо в съня си и го удари в таблата на леглото.

- Ясно! Сега последно Вие коя Сте всъщност си?! Живка или Драголюба?

- И двете съм. Тогава навремето в България не ти казах името си, за да те предпазя. А ти ми измисли псевдоним - Живка. Но иначе се казвам точно така както и нашата домакиня от къщата за гости в село Гела. Просто съвпадение. Имам много още да ти разказвам за нас. И за това което заедно правехме в България…

- Чакай, чакай! – прекъсвам я аз.

- Какво?!

- Сега като Ви слушам и май ме осени още една идея…

- Каква?

- Как мога да разбера дали ти наистина си една и съща с онази Живка от просъницата ми.

- И как ще стане?

- Живка имаше едно много странно, но много красиво определение за България. Ако го знаеш и ти това ще значи и ти си тя и тя е ти!

- Свежарска логика! Ако смяташ, че това ще ти помогне нека опитаме. А искаш ли малко да ми подскажете за тази реплика?!

- Ами то проблема е че и аз се сещам само малко от нейното начало…

- Нищо! Кажи я до където помниш…

- България е като едно застинало във времето…. Ама до тук! Какво е това едно не помня. Красиво небе… Красиво цвете, или красиво кътче, или красиво дете… От толкова време се опитвам с да си го възстановя този предполагам преживян момент… И пробвам различни думи от среден род, но не ми се получава…

- България е като едно застинало във времето развълнувано море от приказно красиви планини и разкошни равнини.

- Точно… Еее… Живее… Ааа извинявам се Драголюба Вие сте генийка…

- Генийка ли?! – прихва да се смее голата жена пред мен.

- Точно така беше… Аууу ако знаете каква голяма мъка е това да имаш някаква забравена красива реплика в паметта си и да не можеш да я изровиш… Много Ви благодаря!

- Е хубава работа…

- Какво?! Защо?

- Нали още преди два часа се разбрахме, че ще сме на ти

- Да, да, да! Добре! Но за другото вече съм напълно сигурен че Вие сте тя

- Коя тя? И защо пак на Вие?

- О да! Извинявам се! Искам да кажа - Живка… Ааа да де! Не, не, не! Исках да кажа, че не Вие аааа… Ето пак това Вие… Не не не! Иска да кажа че ти и Живка сте едно и също лице с Драголюба.

- Лице ли? Нали два часа ме увещава, как на жената която сънуваш не ? помниш лицето…

- Не, не, не! Не точно лице… Ама как да се изразя най-точно… Ами – да! По-скоро Живка от България и Драголюба от Китай са една и съща жена.

- Ааа с лицето? Какво сатана? Там как стоят нещата? – усмихва ми се закачливо голата жена стояща срещу мен.

- Ами там за него не знам. Поне до колкото помня Живка от съня или видението ми и твоето … Ами лицата ви са различни! Тук ще трябва май ти да ми подскажеш нещо, ако е ти е възможно разбира се!

- Прав си. Друго ми е лицето. Това което виждаш сега е такова защото съм го подложила на няколко операции при водещи специалисти в естетичната хирургия…

- Ахааа! – заглеждам се малко по внимателно аз и сякаш пак нещо ми проблесна, а аз отнво изтърсвам някакво глупост в разрез с каквато и да е етика – Ахааа! За това ли на определени моменти мимиката Ви… Ааа… Айде пак се обърках! Мимика ти е малко скована?

- Много добре! – учудващо за мен съвсем спокойно ме поглежда Драголюба, която според последните ми проблясъци е и Живка и посочвайки лицето си добавя - Там имаше повредени мускулни групи, които лекарите така и не успяха да възстановят…

- Даа, но тази мускулатура, която карат ъгълчето на лявото ти око и ъгълчето на дясната ти устна да потрепват виждам, че е останала невредима…

- За това и този ми тик е доста видим когато съм под по-голям стрес… Но браво! Започваш да си спомняш важни детайли… Радвам се, че напредваме по този начин…

- И аз! – отговарям и пак не знам какво ми става, но из главата ми се завърта онова определение за България и пак въпросът сякаш сам излиза от устата ми – Знаеш ли, много ми е интересно как успя да се сетиш за онази реплика…

- Какво интересно има?! Тя си е моя! И аз си я помня.

- Не, не, не! Друго ми е интересно… Сега като си се потопила до уши в тази разточителна красота и този неприлично обилен лукс… Искам да кажа не само в Сингапур, но и в Китай… Чее… мисълта ми е, пак по същия начин ли си мислиш с любов за България?

- Ще ми повярваш ли, че въпреки този неземен футуристичен разкош, който можеш да видиш наоколо, България ми липсва повече от всичко.

- Все още не мога да ти повярвам защото съм толкова зашеметен от размаха на всичко построено тук, че ми е малко трудно дори да го усмисля като реално съществуване… Но вярно, че не знам, как би ми действало след време като свикна с него…

- Аз също не съм вярвала на тези, които цял живот живеят в чужбина, а на старини искат да си се върнат в родините. От няколко такива съм чувала, че носталгията в някой случаи е притегателна сила по-мощна дори и от гравитацията. Ама вече им вярвам безрезервно. А аз съм само от къде година и нещо тук.

- Ехааа! Вярно ли?!

- Поне за мен се оказва, че е така. И в мига, в който ми е възможно ще се върна в България завинаги. Но определено мисля, че за това с носталгията и ти имаш пръст.

- Аз ли?

- Да ти!

- И как пък аз?!

- Заедно с теб я обиколихме на длъж и шир тази нашата фантастично красива България. А то се оказа, че като опознаеш от един поглед разстояние многобройните и уникалности и ти става ясно каква неповторима симфония от красоти е тя. И можеш колкото си искаш да обикаляш света, но е от ясно по ясно, че силното ехо от родните прелести създава толкова мощен носталгичен вакуум, че трябва да си а абсолютно пълнокръвен дебил, за да не го усетиш.

- Амиии аз за сега нямам подобни усещания. Това дебилокръвен шишко по абсолют ли ме прави.

- Е не, не! При теб е друго. С толкова накърнена памет няма как да имаш и нормални емоции. А има и друго…

- Какво?!

- Може би ще можеш да ме разбереш за какво ти говоря, едва когато ти разкажа в детайли къде сме били. Как сме били… Какво сме правили… Защо сме го правили. Като време беше малко повече от два месеца. Но имаме още шест нощи и дни на разположение за да те осведомя по въпроса. Пък ако толкова ти харесва тук и ако искаш можеш да дойдеш и за по-дълго тук. Не е проблем да ти намеря работа. Тук само този който го мързи няма какво да прави. Може пък и ти да започнеш да усещаш това което аз в момента.

- Интересна форма на покана беше това. Само още един въпрос. Нали може?

- Слушам те.

- Нали каза, че ще ми доразкажеш защо точно в Сингапур ми се случва това?

- Защото това е градът с най-ниска престъпност в света. И тука мога да те опазя от онези хора, които на два пъти се опитаха да те убият. И теб и мен.

- И до кога това?

- Утре на обяд ще знаем дали определени сили са успели да неутрализират окончателно нашата заплаха като човешки фактор. Това което става, става в този момент. Така чеее…

- Доообре разбрах! Мога ли да Виии… Ааа! Извинявай! Да те прегърна? – питам аз, а Живка или Драголюба прихва да се смее:

- Дааа Трудна работа е като ти се бъгне паметта! До преди час някой прави секс с теб, а после все не можеш да се освободи от учтивата форма… Даже ти иска разрешение за да те гушне…

- Амиии като не помня какво съм правил преди час… - смутолевям аз и я прегръщам, а тя сякаш само това чака, измърква като котка, притиска се силно до гърдите ми, и в този мил момент отнякъде към мен се стрелва прозрението точно от къде ми е идвала оная странната лилава мъглявина толкова дълго и настойчиво смущавала емоционалните ми покои.

КРАЙ