ЛЮБОВ

- Стойкооо… Стойо бе! – провикна се Иван, гледайки към втория

етаж на новостроящият се жилищен блок. Никой не се показа.

Иван доближи двете длани до устата си и пак извика. Този път зад тухлената зидария се подаде една глава, покрита с шапка от вестник.

- Кажи бе началство?! К’во има?

- Петьо, къде е Стойко, бе?

- Пратих го да пребърка варта, че съхне. Що ти е? – попита Петър.

,,То ние изсъхнахме на т’ва слънце, та варта ли…,, помисли си наум Иван, а на глас каза:

- Трябва ми. Прати го при мен като го видиш.

- Ще го пратя – каза Петър и изчезна зад зидарията.

Това беше втория обект, който Иван ръководеше, откакто постъпи на работа в домостроителния комбинат, преди пет години. Харесваше професията си. Беше учил четири години в строителния техникум ,, Лиляна Димитрова,, в Пловдив, който завърши почти с отличие. Дипломата му позволяваше да работи като строителен техник. Затова, след като се уволни от казармата през 1983, той, без да се бави, започна да си търси работа по специалността. Но предвид това, че нямаше опит в професията, на няколко места му предлагаха да го назначат като бригадир, а по-нататък и за помощник техник. Това не му се понрави много, но така или иначе, разбра, че трябва да си заслужи мястото. Можеше да избира между три предприятия: ,,Трансстрой,, ,,Кофражна техника,, или ,,Домостроителен комбинат,,. Той избра последното. Беше дочул, че един от техниците е пред пенсия, и съвсем логично се надяваше, да се издигне по-бързо.

Така, през късната есен на 1983 година, той беше назначен за помощник бригадир. В Пловдив, точно по това време, беше започнало строителството на най-новият квартал – ж.к. Тракия. Имаше работа, колкото искаш и не искаш. Навсякъде се виждаха да стърчат кулокранове, а блокове никнеха като гъби. Иван бързо се вписа в обстановката и полагаше големи усилия за да се докаже, като добър работник. Това не остана незабелязано от началниците му. Така на празника на труда, първи май, през 1984 година, Иван беше повишен в бригадир и награден с екскурзия до връх Бузлуджа. Година след това го направиха помощник техник, именно на човека, който трябваше да се пенсионира, а след  още една, той зае неговото място. Беше само на двадесет и три години, а вече имаше длъжност строителен техник.

Той знаеше, че поема огромна отговорност на плещите си, но още знаеше, че може да се справи. Беше добър началник. За три години работа в предприятието, работниците го бяха опознали и приели между тях.

Първия обект на който той беше главен техник, беше изпълнен почти в срок, с малко забавяне, което беше напълно допустимо. Държеше се приятелски с работниците. Когато виждаше, че заслужават, им издействаше по някоя премия или награда. За това и те го уважаваха и изпълняваха това, което им кажеше. Така минаха още две години. До това злополучно лято на 1988.

Иван извади носната кърпа от джоба на панталона си и забърса потта от челото. Тръгна към фургоните, където се преобличаха работниците. Там имаше едно високо, с разперени клони дърво, под сянката на което, беше скована, дървена маса с две пейки. Там щеше да изчака Стойко. Извади портфейла си, дръпна от него двадесет лева и зачака. Племенникът му ставаше на три годинки, и Иван искаше да почерпи за негово здраве. Погледна към новия си часовник, подарък от баща му. Оставаха още двадесет минути до обедната почивка.

- Началник, търсил си ме – извика Стойко, като се доближаваше към него.

-‘Айде бе! Свят ù се зави на тая вар от бъркане.

- Аааа…бая беше пресъхнала - Стойо седна срещу него – Казвай какво има?

Иван подаде двайсетачката и каза:

- Отиди до супера, и купи две…не! три бутилки гроздова, две големи лимонади, каса бира и кутия ,,БТ,,.

- Да не се жениш бе, началство? – каза Стойко и се засмя – А работата?

- Днес е петък. Ден на майстора. Големите началници ги няма, пък и повод имам.

- Какъв?

- Като се съберете всички, ще ви кажа. ‘Айде отивай, че няма време.

Стойко се изстреля като тапа от пейката, взе мимоходом една строителна количка, че да сложи касата с бира в нея, и с настроение се отправи към супера.

Малко след това, през портала на строителната площадка, влезе една ,,IFA,, с открито ремарке. Караше арматура. Иван стана от мястото си и тръгна към камиона. Когато го доближи, врата на шофьора се отвори:

- Арматура карам. Ти ли си техника? – викна ония от кабината, стискайки цигара между зъбите си.

- Аз съм – каза Иван и повдигна рамене – Защо сега я караш? За понеделник трябваше.

- Понеделник ‘ма не може. Ся мъ пратиха.

,,Да беше дошъл пет минути по-рано,, помисли си Иван, сещайки се за Стойко. Намръщи се. Трябваше да влезе в ролята на такелажник.

- Давай към крана – и посочи с ръка напред. Камиона изрева, подскочи и се затътри към показаната му посока.

-Давай нагоре – провикна се Иван към краниста. Арматурата беше закачена – Бавнооо…Дааааай – крана изскърца – Давай, давааай.

Тежкия сноп с пет метровите пръчки арматура, бавно се отлепи от каросерията. Стрелата на крана се заклати. Иван стоеше отстрани и с ръка напътстваше краниста.

- Дяснооо…Още …Ощеее… Стоп! Прибери!- макарата на крана започна да прибира – Дааай…Още малко…Стигааа!

Крана спря, а товара се заклати. Когато се успокои и застана почти неподвижен, Иван се извика:

- Давай бавно надолу – краниста започна да спуска.

Тежката арматура, трябваше да бъде поставена върху три, наредени напречно, дървени бичмета, за да не ляга на земята. Иван насочваше товара, като го беше подпрял с ръце и следеше да падне точно върху гредите. И точно когато каза на краниста да пуска, видя, че средното бичме е малко навън. Реши да го побутне с крак…и това преобърна живота му!

Още преди да успее да издърпа крака си, тежката арматура се стовари върху него и го премаза. Иван изкрещя от болка, видя как шофьора на камиона се затича към него и припадна.

Абитуриентския бал на випуск 1988 година, на дома за деца и юноши, лишени от родителки грижи,, Асен Златарев,, мина страхотно. Веселбата се състоеше в столовата на пансиона. Масите бяха прибрани в единия край на помещението, а столовите бяха наредени в редици, така, че в предната част на столовата, да се образува нещо като площадка или дансинг. По средата на тази импровизация, стърчеше стойка с микрофон, а на три метра зад нея, на една маса, беше поставена музикалната уредба, с две големи тонколони отстрани.

Първите две редици от столовете, бяха заети от училищното настоятелство и персонала на дома. Учители, възпитатели, готвачи, чистачки и т.н., а зад тях, бяха насядали възпитаниците му. Всички очакваха речта на директора, а след нея и появата на абитуриентите. Музикалния озвучител, или както беше модерно да се нарича, ди джей, застана пред микрофона и тържествено обяви появата му. С ведра стъпка, държейки няколко хвърчащи листа в ръката си, директора се появи пред насъбралите се хора. Беше облечен в кафяв костюм, съчетан с бяла риза, а на гърдите му се мъдреше една къса и широка като лигавник, червена вратовръзка. Последваха бурни ръкопляскания.

Той хвана микрофона с едната си ръка, покашля се за да предаде важност на това, което ще последва и започна да чете речта си:

- Другарки и другари. Скъпи колеги и възпитаници на нашия прекрасен дом. Дойде време, да изпратим по техния светъл житейски път, абитуриентите от випуск 1988. Те пораснаха в нашия дом не само физически, но и духовно. Те се изградиха като хора, като едни млади комунисти, благодарение на нашата любима партия-учителка. Те преминаха гордо през синята и червената връзка, за да се впишат в редиците на нашия комсомол. Те, другарки и другари…

И така, разпалено, с много хъс и вяра в това, което казва, директора продължи да говори повече от половин час. Най-накрая свали ръката с която държеше листовете и обяви:

- А сега, вашите аплодисменти за нашите, вече бивши възпитаници. Абитуриентите от випуск 88!

Вратата, която водеше към вътрешността на столовата се отвори, и от нея, един по един, започнаха да излизат младежи с грейнали на лицата им усмивки. Присъстващите станаха на крака и започнаха силно да ръкопляскат, като някой от тях подсвиркваха с уста. Почувстваха се специални. Бяха толкова щастливи. Нищо не можеше да помрачи това щастие. Нито това, че нямаха хубави костюми, а бяха облечени с ученическите си униформи. Нито това, че нямаше да празнуват в някой шикозен ресторант, като нормалните абитуриенти. Нито това, че нямаше кой да им каже, че се гордее с тях. Нищо не можеше да изтрие усмивките от лицата им. Нищо!

Някой от момичетата, бяха намерили време да си изплетат цветни венци, от цветята, които растяха около пансиона. Поставени на главите им, те приличаха на корони. Бяха красиви. Едно от тези момичета беше Веселка, която с нетърпение очакваше да открие забавата с една прекрасна народна песен, която щеше да изпее. А тя пееше божествено.

Беше оставена в дома още като бебе. Ранобудни минувачи я бяха намерили в един кашон, повита в одеяло, оставен пред входа на пансиона. Веднага сигнализираха органите на реда, както и управата на детския дом. Беше студено мартенско утро. От персонала се бяха притеснили, че детето може да е замръзнало, но когато го развиха от одеялото, то изплака. Една от лелките го грабна, и притискайки го към гърдите си, го отведе в една стая в която работеше калорифер. Постави бебето на едно диванче и се захвана да развива парцелите с които беше увито голото му телце. Така попадна на едно листче с грозно написано на него ,,Веселка,,. Жената заплака.

Годините минаваха, а Веселка растеше палава и здрава. Беше по-едра от останалите нейни връстници и често по-буйна. Не беше от прилежните ученици. Все витаеше някъде из облаците. Нищо и никой не можеше да и задържи вниманието повече от пет минути, освен…Освен музиката. Тя обичаше музиката, обичаше и учителката си. В нейния час, се слушаха много детски песни, на които след това, тя ги учеше. Когато дойдеше време класът да запее дадена песен, Веселка пееше най-силно от всички, но и най-правилно. Имаше талант за това.

Веднъж, когато беше втори клас, в дома бяха поканили, една детска фолклорна формация. Когато във същата столова, в която тя щеше да пее днес, влязоха младите музиканти, Веселка онемя. Всички бяха облечени в народни носии. Момчетата имаха калпаци на главите си, а момичетата бели кърпи, украсени с пендари. Това беше най-красивото нещо, което Веселка беше виждала. Но когато музикантите започнаха да свирят на инструментите си, а девойките извисиха гласове, тя подскочи от стола и се изправи на крака. Не можеше да повярва, че това е истина. Беше като сън за нея. Ах как искаше и тя да може така!

Едва изчака да минат почивните дни, и още в понеделник отиде в кабинета по музика, и с детска решителност заяви на учителката, че иска да пее.

Тя се усмихна и я погали по косата:

- Какво искаш да пееш, Веске?

- Като какичките дето бяха тук – отговори тя – Като тях искам.

- Народни песни. Така ли?

- Да! Такива искам!

- А знаеш ли колко е трудно това?

- Ми като е трудно, те що могат?

Учителката се усмихна, погали я отново по косицата и й обеща, че другия час по музика, ще слушат народни песни.

В този вълшебен час, който Веселка никога нямаше да забрави, докато е жива, за първи път чу песента ,, Дельо хайдутин,, в изпълнение на народния певец Георги Чилингиров. И все, че беше само осем годишна, тя се влюби в тази музика. Толкова силно я заобича, че не вече можеше без нея.

Учителката й, виждайки това, реши, да се занимае по-сериозно с нея и често оставаше след часовете, за да й преподава и учи. Веселка поглъщаше всичко, което тя й кажеше. Репетираше, пееше, слушаше. И винаги беше ненаситна за още.

В дома имаше практика, през почивните дни, ако някой от персонала искаше, да взема по едно дете в къщи. Така хем децата щяха да се откъснат за малко от познатата обстановка, хем и от храна щеше да се спести.

Така Веселка започна да гостува в дома на другарката Добрева – нейната любима учителка.

Минаваше времето. Година след година. Веселка се превърна в една млада дама, с черна, къдрава коса, която като запееше в двора на училището, чак хората по улицата се спираха да я послушат.

И ето, сега, в чест на завършването им, тя щеше да открие празника с едно нейно изпълнение. Застана пред микрофона. Щеше да изпее, една от любимите си песни. Без музикален съпровод, без нищо. Ей така. А капела. Пое си дъх и започна. Столовата се изпълни от гласът й. Песента за Дельо хайдутин завладя всички. Дори и най- малките ученици, а по време на цялото й изпълнение, учителката й по музика плачеше. Плачеше от радост, плачеше и от тъга, че повече, това прекрасно, това талантливо дете, няма да влезе през вратата на кабинета й.

Когато песента свърши, всички станаха на крака и дълго я аплодираха. Толкова радостна беше Веселка…Толкова щастлива.

След излизането си от дома, тя започна работа като шивачка в текстилен комбинат ,,Марица,,. За там беше разпределена. Държавата се грижеше, такива деца, които са били лишени от родители и изоставени, да не остават на улицата, а да се приобщят към останалите граждани. Така  беше редно разбира се. Затова още със завършването си, младите жени бяха разпределяни по предприятията, в които получаваха и професия, а момчета отиваха да отбиват военната си служба.

Настаниха Веселка в едно от общежитията на комбината, дадоха й работни дрехи и така тя влезе в редиците на трудещите се хора.

Не след дълго обаче, комунистическия режим в България падна, и започнаха така наречените, демократични промени.

                                        *                     *                    *

Началото на май 2006 година.

- Еййй…И т’ва лято ще е топло – бръкна в джоба на панталона си, и извади една мърлява кърпа. Забърса лицето си с нея и пак я прибра обратно.

Беше мъж, по вида на който, можеше да се съди, че наближава петдесетте. Облечен в стари, износени дрехи, рошав и брадясал, той приличаше на скитник. На главата му се мъдреше една избеляла от слънцето шапка, с оръфана козирка, която против всички физични закони, стоеше върху чорлавата му коса.

Въпреки топлото време, беше навлечен със старо зимно яке, което беше поне два размера по голямо, а под него се подаваше, разнищената яка на риза с неопределен цвят.

В дясната си ръка държеше голяма найлонова чанта, която така беше натъпкана, че щеше да се пръсне, а под мишницата на лявата, беше поставил патерица. Левия крачол на окъсания му панталон, беше подгънат под коляното и превързан с въженце към бедрото му. Човекът беше с ампутиран крак.

Отмести ръкава на якето си и погледна към старият, олющен часовник. Наближаваше единадесет.

- Сигурно вече е дошла – каза на себе си човека, и с клатеща походка се запъти към желаната посока, потропвайки ритмично с патерицата си.

Една жена се приближи, към дървената пейка в градския парк, постави платнената си чанта върху нея и се огледа. Парка беше пуст, с изключения на няколкото майки, които бяха насядали на сянка под дърветата, наблюдавайки игрите на децата си.

Жената се намръщи:

- Няма хора днес – измърмори на себе си – Ама нищо де. Колкото – толкова. До довечера има време…Пък и ония пак може да се пръкне отнякъде. Сигурно си мисли, че не знам за какво идва.

Тази мисъл я усмихна. Беше  едра жена, на близо четиридесет години и въпреки, че беше бедно облечена, изглеждаше спретната. Дрехите й бяха чисти, а черната й, къдрава коса, прибрана с метални фиби в опит за някаква прическа.

Жената бръкна в чантата си, извади една стара, метална кутия и я постави на метър пред нея. Отпи от едно шише с вода, което също извади от чантата, постави го отстрани на себе си и запя. Песента огласи парка. Затворила очите, сключила ръце в скута си, тя беше подхванала, прекрасната родопска песен ,,Гльодай ма, Вакал Иване,,.

Майското слънце се процеждаше през короните на дърветата, като, че ли искаше да види, чий е този вълшебен глас.

                                                                                                                                                                (следва )