Любов

           Една пролет ме е налегнала... остава само китката да си бодна! Пее ми се, а то e да ревеш и да не спираш. Чула съм, че било нормално като почнат да ти се местят хормоните. Голямо местене и преместване пада...! Лошо ми е, стяга ме отвътре, тресе ме отвънка, натиска ме отгоре... докторът все се майтапи... ако съм имала някой… щели да ми се подредят хормоните в права линия, отгоре до долу! Всичките чакри! От лилавата вика, до червената! Като Коледна елха да съм светела... Може. Може и да светна. Другата Коледа... Защото... те сега лалетата прецъфтяха, обаче утре мушмулите ще зацъфтят... Върви си живота. На него не му пука изобщо, че ми се реве, затова си викам, по-добре да се разпея. Какво пък, съвсем си е нормално да реагираш неадекватно... не! Адекватно. Е, не знам сега кое от двете, но ми казаха, че е нормално. Защото, така трябвало да е. Като ти е едното, да правиш другото, първият клин избивал втория. А вторият, да му мисли той... защото, Деси,... ти за къде си? И лудници няма вече като хората. Щели да ни пускат на свободен ход! Да сме като нормалните. Боже.. Е, пъ, добре... аз не щъ! То тяхното - голям келепир! Двама, трима като мен - и айдее, „кортекса“ им заминавал. Не знам какво е „кортекс“, но така каза нашият доктор, а той си е доста нормален...

Знам къде е проблема. Времето. Времето е виновно! И други неща - налягането, озоновата дупка, разместването на земните пластове, новите метеорити дето падат... ако беше един, да го преживеем... Или вали, или духа. Или грее слънце и пече та се не трае, или студ, да ти изпукат керемидите. А едно време - какво време беше...

Имаше си всичко и всичко си беше на мястото. И извънземните още не бяха дошли. Или поне не ни казваха за тях... Знаехме си - четири сезона, лято като лято, меко и прохладно, умерена зима, дъждовна есен, а пролетта - младост! А сега, всичкото наедно ти идва. С телевизора. С вестника. С телефона... И любов имаше, имаше любов...Като казах любов и се сетих... ей, нали няма да се сърдиш, ако те изям... защото аз, не се сърдя... Навремето, моят ме изяде... и после каза, че било от любов. Обичал ме и затова така ме гризял, с удоволствие. И боя бил от любов. Добре, но защо от любов да ме бие, а на нея от любов да й прави банкова сметка. Що ли ми трябваше да се бъркам... Прегризах му връзката... Такава съм. И аз сърце нося. И любов. Но той ми прегриза живота. Казаха, че не съм добре. Поисках второ мнение. С второто стана... че не ставам за майка. Оказа се, че той има повече любов от мен... и за децата! От мойта, каквото остана - отиде по съдилищата. Те така си мислят. То аз любов имам, колкото искаш. Но съм я скрила! Защото Деси, само тя ми е останала... Но не е за раздаване. И не е за всеки. И не ми е платоническа... но поне единият е напълно задоволен, дали?!... Сега какво, ни младостта ни е младост, ни пролетта - пролет!... но виж, любовта си ни е пак любов! Със слънцето обаче не мога да се оправя... Изплува от изток и тъкмо да го прегърна... облачето го прибере... Извърти се на запад и хоп, вземе, че залезе. ... Все с него ли ще се разправям... И си го нарисувах. Тук. На листа. Да ми е под ръка, по всяко време. Жълтичко ще си го оцветя. На блузката да ми отива, и на теб, нали... и на подводницата... „уи ар ол ин а йеелло събмарин...“ ... Какво стана с тия хора? Потъна ли, изплува ли тази жълтата подводница, спасиха ли се, никой нищо не казва оттогава... а уж, всички живеем в нея... Ей, слушай, знаеш, че те обичам много. Това нашето е любов! Истинска! Ти - вкусен и неустоим! А аз – винаги щастлива, че те има!

Жената погледна към последното парченце в купичката, взе го внимателно с треперещи пръсти, сложи го бавно в устата си, примижа от нежната тръпчивина на сочната ананасова сладост и се усмихна. Лъчите на залеза биеха точно в очите й, но тя нямаше намерение да ги отвори скоро. Тънкото тананикане загъгна в гърлото й и столът се люшна назад под отпуснатата тежест на самотата. Глухата стая се оживи и допълзя до последната светлина за деня, отстъпваща към прозореца.