Когато пристигнахме в София, останахме за малко вкъщи, а след това реших, че аз ще откарам Светлин в клиниката.

- Много е хубаво, че си се научила да шофираш. – рече ми той. – Аз така и не взех книжка.

- Можеш да вземеш на по- късен етап, ако искаш.

   Той замълча, вероятно мислейки си за всичките важни неща, които е можел да научи, но другите са правели вместо него. Може би сега щеше да бъде по- трудно, но не беше твърде късно да се научи да кара кола, да готви, да се справя сам...

   Тъй като се възцари мълчание, пуснах радиото и прозвуча песента “ What I've Done” на Linkin Park. Светльо в миг се скова и след малко промълви:

- Това беше любимата песен на татко. Обясняваше ми, че мелодията го изпълва със сила и енергия. Веднъж му преведох текста и той много хареса смисъла.

- Ще ми го преведеш ли и на мен? Знам само няколко думи на английски.

Той дълго мълча, но към края на песента каза тихо:

- Съжалението ми бе породено от истината на хиляда лъжи. Нека милостта дойде и изтрие това, което направих. Ще се изправя срещу себе си, за да зачеркна това, което станах, да се залича и да пусна това, което съм сторил, да отлети... да отлети като балон с хелий. – усмихна се той тъжно, когато използва старите думи на баща си, за да ми предаде смисъла на текста.

- Да, бива си го този текст.

- Но дали е толкова лесно да изтриеш това, в което си се превърнал? Трябва ли да чакаш милостта да изтрие всичко?

Не отговорих на тези въпроси, защото не аз търсех отговора им, но след малко попитах:

- А коя е твоята любима песен?

Той помълча малко, а после отвърна:

- Преди слушах доста музика, но сега вече просто не знам... сякаш просто не ми се слушаше каквото и да било и не го правех.

    Замислих се за неговите стари слушалки, на които той често си пускаше нещо, когато гостувах на семейството му. На празници танцуваше, радваше се на популярната музика, която пускахме по радиото. Беше ми разказал как след смъртта на баща си се разхождал сам и си пускал музика. Сигурно гласът на певеца го е карал да се чувства по- малко самотен, но скоро това вече не е било достатъчно. След като е започнал да взема наркотици, всичките други емоционални патерици просто са загубили смисъл и той ги е оставил зад себе си.

- Какво стана със старите ти слушалки? – попитах, мислейки си за лечителната сила на музиката.

- Взех си ги. Помислих си, че ще ми трябват.

    Когато слязохме от колата, лятото ни обгърна с цялата си прелест. Из въздуха се носеше аромат на свежест, а жегата се смекчаваше от хладен ветрец. Това беше добро начало за дългия път, който очакваше Светлин.

    Когато след няколко дни отидох в клиниката на посещение, попитах за доктор Григоров, с когото се бях запознала първия ден, а покрай мен мина млада жена в бяла униформа:

- Той е болен, госпожо. Скоро няма да се върне на работа.

- Така ли? Аз исках да го питам за един пациент.

- Аз мога да Ви помогна. За кого става дума?

- Светлин Чавдаров.

- Ще Ви заведа при него. Вие негова майка ли сте?

Подсмихнах се:

- Не, просто приятел. Казвам се Венета, приятно ми е.

- И на мен. – младата лекарка раздруса ръката ми. – Викайте ми Мила.

- Ти ли заместваш доктор Григоров?

- Не точно. – засмя се тя. – Тук си правя практиката и имам много задачи. Е, последвайте ме.

    Когато видях Светлин, лицето му беше неразгадаемо. Усмихна ми се с мъка, като ме видя, и аз попитах как е новото място.

- Опитвам се да се адаптирам. Всички са много мили, това мога да кажа засега. Знаеш ли, спомням си как не исках да ходя с мама и татко в болницата, след като го диагностицираха. В коридорите всички мълчаха, зад вратите на кабинетите бръмчаха гласове, а наоколо всички изглеждаха притеснени, измъчени... гадеше ми се от тези сини стени. Исках да се отдалеча от този свят, в който на татко трябваше да му се правят процедури, които нямаше да спасят живота му, а само щяха да му дадат още няколко месеца лежане на легло, повръщане, болки и лекарства. Не знам какво им е на лекарите, когато се налага да ти кажат нещо такова, но онзи доктор първо казал на мама и татко: “ Вижте, трябва да се направят някои изследвания, но не бързайте да се притеснявате. ”. Но още по- тежко е било, когато е трябвало да погледне баща ми в очите и да му каже, че скоро ще умре. Не можех да съм така спокоен пред лицето на смъртта, както беше татко, и просто не исках да ходя в болницата. Свързвах болестите с тези студени сини стени, с тихите гласове на докторите, които хиляди пъти вече са носели лоши новини и накрая може би просто са се примирили. Тук не е така, ние сякаш сме на съвсем нормално място, сякаш не сме болни души в болни тела... сякаш не сме се превърнали сами в развалини. Ходим на разходки, спортуваме, говорим...

    Слушах внимателно думите му, когато той изведнъж затрепери.

- ... но ясно усещам този черен демон, който нощем ми шепне: “ Мислиш си, че можеш да се справиш? Вярваш, че си по- силен от мен? Накрая ще видиш, че каквото и да правиш, няма да ме надвиеш. Ти си слаб, безволев. Имаш нужда от мен! ”. Сякаш нищо по- страшно не съм чувал в живота си, сякаш посред бял ден се страхувам да не ми изскочи отнякъде това чудовище и да ме стисне за гърлото. То сякаш просто чака и вечерта отново идва с усмивка в главата ми и ме обсебва, а на мен ми се иска да крещя с всичка сила и да ритам и удрям напосоки, за да го изгоня от главата си. Но сякаш е още по- страшно, когато този глас не е подигравателен, а ласкав и топъл... направо се побърквам!

    Добре знаех, че подобен глас се крие у всеки един зависим, но описанието на Светлин беше толкова зловещо, че тръпки ме побиха. Той знаеше, че този демон нямаше да си отиде още дълго, и се страхуваше от всяка негова поява. Паник атаките му също щяха да продължат и вероятно бяха свързани с тази страшна игра на психиката му, защото изживяваше голям стрес. В такива ситуации другите са склонни да повтарят много пъти “ Спокойно, успокой се!”, но това никога не помага на човек, който има чувството, че спокойствието му се изпхлъзва между пръстите. Затова просто го прегърнах и спрях да търся подходящите думи, които така или иначе нямаше да намеря.

Прибрах се у дома, след което говорих със Зорница по телефона и ѝ разказах за посещението си в клиниката.

- Не мога да си представя какво му е. – промълви тя. – Но съм много горда, че взе решението да се бори. Колкото и невъзможно да му се вижда, той може да победи.

      След като приключихме разговора, аз се качих на тавана и извадих прашния кашон, в който държах снимките и писмата, които ми беше пращала Любов през годините. Накрая намерих това, което търсех- писмото, в което приятелката ми ми споделяше за бременността си. “ Скъпа Лисичке...”, прочетох и ледени тръпки слязоха по гърба ми. В толкова малко думи тя казваше толкова много. Погледнах и снимката, на която тя и Атанас се усмихваха, изпълнени с вяра в едно прекрасно бъдеще, и върху техните усмивки падна една моя сълза.