Известно време седях в чакалнята и се опитвах да бъда спокойна, когато жената, до която бях седнала, ми каза тихо:

- Притеснявате ли се за сина си?

- Той не ми е син.

- О, извинете, просто така си помислих. Видях, че сте доста нервна, и реших, че мога да Ви успокоя. Имате ли нещо против да си поговорим?

- Не, няма проблем. Вие за какво сте тук?

- Синът ми падна от едно дърво и си счупи ръката. Все кипи от енергия, играе, тича... и е само въпрос на време да се нарани. Но аз не мога да го предпазя от всичко, просто му показвам колко е важно да внимава, а той сам ще се научи.

     Замислих се. Любов беше възпитала Светльо по същия начин, по който тя самата беше отледана. Все се притесняваше да не му се случи нещо лошо и да не страда, но му беше направила лоша услуга, опитвайки се да го предпази от целия свят.

- На колко години е детето Ви? – попитах, но не от учтивост, а защото ми беше приятно да си говоря с тази жена. Тя имаше невероятно излъчване и ми ставаше леко и спокойно само като я гледах.

- На десет е. Още две- три години и ще го удари хормонът, пък дано и поумнее. Но ми се ще да запази тази енергия, този пламък... просто трябва да ги насочи в правилната посока.

      Усмихнах се.

- А този младеж, когото чакате... на него какво му е? – продължи събеседничката ми. – Изглеждаше доста измъчен.

    Въпреки че излъчването на тази жена ме караше да се чувствам спокойна да ѝ доверя много неща, не исках да ѝ казвам, че Светлин е пристрастен към марихуаната, затова просто ѝ обясних какво се беше случило малко преди да се обадя на линейката. Тя ме слушаше внимателно и накрая промълви:

- Както го описвате, звучи като паническа атака.

     Рязко вдигнах очи. Тъй като вкъщи имах много книги на тема психология, бях чела доста за този тип проблеми, но някак си все си мислех, че наркотиците са навредили на здравето на Светлин.

- Предизвикват се от голям стрес. – продължи непознатата. – Например психологическа травма, катастрофа, загуба на близък човек...

- Да, знам. Всъщност той загуби майка си наскоро... Разбирате ли, ние с нея бяхме близки приятелки.

     Събеседничката ми се усмихна.

- Сигурно го чувствате като свой племенник.

     В този миг една от вратите се отвори и от нея излезе момче с гипсирана ръка. Жената до мен стана и започна да търси нещо в чантата си. Най- накрая извади визитка и ми я подаде:

- Ще се радвам, ако дойдете с него. Мисля, че ще мога да му помогна. Довиждане!

     Хвана сина си за здравата ръка и двамата поеха към изхода. Тогава погледнах към визитката в ръката си и прочетох:

Д-р Алина Каменова, психолог

       Вдигнах поглед и нея вече я нямаше.

-  Как се чувстваш? – попитах Светлин, докато сядах на стола до него.

-  В момента или по принцип? – усмихна се той горчиво.

-  В момента.

-  По- добре съм, но в главата ми все още е пълна каша.

-  Говорих с лекаря. Казал си му, че вече ти се е случвало няколко пъти. Как стана в началото?

        Той отклони поглед и след няколко дълги секунди промълви:

- Когато се прибрах и изслушах съобщенията от баба, разбрах, че мама е била покосена от инфаркт. И... нещо се случи. Сърцето ми никога не беше било толкова бързо, не можех да си поема дъх, камо ли пък да разбера какво се случва. Имах чувството, че целият свят ме премазва. – изведнъж затрепери. Очите му се напълниха със сълзи. – Никога не бях изпитвал такъв страх в целия си живот, беше някакъв кошмар. Бях сигурен, че ще умра... но нищо не се случи. Сякаш мина много време, но в един момент сърцето ми се отпусна, а паниката излетя и ме остави да лежа потен и объркан. Но избутах тази мисъл от съзнанието си, надявах се, че няма да се повтори. През нощта отидох на гроба на мама и оттогава често ходя там. Но нещата се влошаваха, паническите атаки продължиха... не че тогава ги мислех за такива. Започнах да сънувам кошмари, а сега често не мога дори да заспя... ще се побъркам!

       В онзи миг го погледнах и се замислих как трябва да се постъпва с такива хора. Мнозина порицават наркоманите, дори се гнусят от тях, но колкото и отровни погледи и слухове да беше понесъл Светлин, това с нищо не му беше помогнало. От друга страна, ако му говорех като на малко дете и го гледах, като че ли е чуплива ваза, която на всяка цена трябва да се опази цяла, щеше ли това да оправи нещата? Едва ли. Имаше нужда от разбиране, не от съжаление, и от побутване в правилната посока, а не от ругатни и високомерни погледи на хора, които си мислят, че на тях това никога не може да се случи.

-   Чуй ме. – казах тихо. – Знам, че е страшно, но ти вече не си дете и трябва да се справиш с това, колкото и невъзможно да ти изглежда. Аз не мога да ти помогна, не мога да поправя каквото и да било, защото никой друг не може да промени твоя живот, освен ти самият. Аз ще те подкрепям и съм винаги насреща да те изслушам, но решението си го взимаш ти. И няма да ти казвам, че има грешно и правилно, защото нещата не са толкова прости и светът не е оцветен само в черно и бяло. Можеш да избереш да продължиш по същия начин или да се бориш, но и двата пътя си имат своите предимства и недостатъци.

- Как мога да се боря? Аз съм слаб!

       Погледнах го и отново видях в очите му онази мъка, която бе обладала Любов в края на живота ѝ. Той не вярваше, че може да победи над мрака, и имаше чувството, че трябва да се бори срещу целия свят.

- Да, слаб си... но единственият начин да станеш силен е да се бориш със собствената си слабост и да я победиш!

         Дълго седяхме и не казвахме нищо, но накрая аз промълвих:

- Но има нещо хубаво в цялата ситуация... бил си скован от страх, защото си си мислел, че ще умреш. И какво си щял да загубиш?

- Нямам какво повече да губя.

- Напротив! Дълбоко в теб се крие тази мисъл, че си струва да избереш живота и да се бориш за него. Иначе защо би се страхувал, че ще го изгубиш? Паник атаките са знак, че искаш да промениш начина, по който живееш, и можеш да го направиш!

- Но в главата ми е пълен хаос. Как мога да реша какво да сторя?

- Не решавай сега. Трябва да се справиш с паниката и стреса, защото иначе ще излезеш извън релси. Знаеш ли, в чакалнята поговорих с една много мила жена, която се оказа психолог и ми даде визитката си. Ако отидем при нея, тя ще ти помогне да си прочистиш ума. Какво мислиш?

        Светлин мълча дълго, но накрая ме погледна и отвърна:

- Нека да запазим час!

        Докато с него вървяхме по улицата, слънцето ни огряваше и птичките прелитаха над нас. Идващото лято се усещаше във всяка глътка въздух, във всеки звук. Светлин, който оглеждаше света наоколо, като че ли отдавна не  беше забелязвал красотата около себе си, ме попита:

- Лельо Вени, и на теб ти липсва мама, нали?

- Разбира се! Само че тъжа не заради инфаркта, който прекрати физическия ѝ живот, а заради това, че още преди това тя сякаш не беше жива, не виждаше никакъв смисъл. 

          Той се умълча и продължи да върви напред, сякаш вече не забелязваше зеленината и усмихнатите хора около нас, сякаш вече не чуваше птичите песни.