За какво се сеща човек, когато чуе думата любов? Любовта е най-обширното понятие, което обикаля широко из полетата, преминавайки покрай някое море или океан, снижавайки се до низини, надигайки се към равнини и накрая отлита някъде във въздуха, преследвайки клетите души, появили се на бял свят, за да страдат от това убийствено чувство.

Беше лято, денят сега се надигаше изпод тъмнината, която го бе завила с хладното си одеяло. Йоланда бе излязла на полето да събира билки…. Не, не беше Еньовден, той отдавна бе отминал, сега истинската причина не бяха билките, а Светлостин, който минаваше от там със стадото овце. Йоланда бе селска красавица, с бяло лице и кафява, като кората на дърво коса. Тя си мислеше, че щом я види, той ще остави своите животни да пасат на поляната и ще я заговори. 
Така и стана. Момчето пусна свободно стадото и отиде при събиращото билки момиче:
- Здравей, как си?
- Здравей, благодаря, добре съм. Ти?
- И аз. Какво събираш?
 - Билки.
- А за какво са ти?
- Правя мехлеми за болните.
- Браво, явно си способна.
И така слънцето започна да залязва, скривайки се зад далечния хълм. Целият ден на двамата млади премина в разговори и закачки.
Щом Йоланда се прибра вкъщи, веднага легна на леглото си и започна да мечтае. Не й се спеше, но искаше да заспи само и само да може да сънува своя любим, да сънува връхлитащата я любов. Девойката живееше сама, тъй като бе сираче, защото родителите й я бяха изоставили в търсене на по-добър живот далеч от родното село. Сега за нея на света имаше само любов.
На следващата сутрин момичето отново бе на поляната и отново се повтори всичко като по учебник.
Обаче на третото утро нещата вече бяха съвсем различни. Светлостин не се появи никакъв на поляната, въпреки даденото от него обещание, че ще бъде там и ще я чака. През главата на Йоланда преминаха най-коварните мисли, които можеха да преминат през ума на влюбения. Не знаеше къде живее. Провери на отсрещната поляна да не би там да е завел овцете, но и там нямаше следа от момчето. Отиде в селското кафене, където се надяваше да получи някаква информация за любимия си или поне къде живее, надяваше се на нещичко.
- Здравейте!
- Здравей, момиче! Какво има, кого търсиш тук?
- Познавате ли Светлостин?
- Синът на говедаря ли?
- Не знам кой е баща му, но да, има стадо овце.
- Той ще да е.
- Къде мога да го открия?
- Живее на долната махала, в една голяма тухлена къща.
- Благодаря.
- Ти да не си от гостите?
- Какви гости?-с недоумение попита младото момиче.
- Ама ти не знаеш ли? 
- Какво да знам?
- Днес има сватба, момчето се жени за щерката на Хаджията.
- Той годеница ли е имал?
- Да, те са сгодени от година и най-накрая вдигнаха сватба. Чувам от другите хора, че били много влюбени.
При тези думи Йоланда замръзна на място. Не можеше да повярва на ушите си, дали и се причуваше нещо или просто досега тя се е лъгала, че момчето се е влюбило в нея. Със сълзи на очите достигна до долната махала. Там видя пред една голяма къща музиканти. След по-малко от минута от къщата излязоха младоженците. Човекът от кафенето бе прав, наистина това бе нейния Светлостин, който до преди дни я гледаше така омагьосващо в очите, който галеше дългите й коси и й говореше нежно в ухото. Не знаеше къде да пропадне, къде да се дене, сърцето й не можеше да издържи повече на тази ужасна гледка. С мокро лице и държаща в дясната си ръка кърпичката, която й бе подарило момчето, за да може нощем вместо него да прегръща плата, премина през кафенето. Собственикът, с когото бе говорила преди минути бе излязъл отвън. Това беше последният човек, който я видя.
След седмица кърпата се развяваше на дървото, под което преди дни стояха двамата младежи. Никой не бе виждал момичето от месеци насам. Сърцето на Светлостин не трепна от тревога, когато намери кърпата или когато се говореше из селото, че имало изчезнало момиче - малката знахарка. 
Дали Йоланда беше жива, или не, това не се знаеше, но едно бе сигурно, тя вече нямаше сърце, сърцето и бе разкъсано на милиони парченца, и никой не можеше да го събере, дори тя самата. Знаеше, че на света и любов няма, ако имаше, родителите й нямаше да я изоставят.
На последното място, където бе отишла преди да изчезне от селото - на поляната, бяха поникнали две лаврови дръвчета, които с годините се сляха в едно. На това място бяха паднали сълзите, проронени заради любовта. 
Любовта може да те стопли и да запълни всяка една празнота, но тя може и да те изгори. Така бе станало и с това селско девойче - бе изпепелено. 
Любовта е чувство за двама, не за един. То е чувство, с което можеш да се издигнеш до небесата, но същевременно можеш и стремглаво да се забиеш с главата надолу.