Любов ли е?! – значи е над всичко!

(разказ от две части)

Част втора

 Посвещавам този разказ на най-добрата си

приятелка Юлия (Джули), чието име носи героинята

в него.

 Нека разказът бъде и в чест на момичето, което
обичам силно, с цялата си душа, ала не мога да
имам.

 Михаил ту стоеше на едно място на стола и не помръдваше, ту ставаше и започваше да  обикаля коридора на болницата от единия край до другия.

 Главата му щеше да експлодира от мислите, които не го оставяха на мира. Все още ясно си спомняше, как някой му се обади, тъкмо когато почти си бе стигнал вкъщи и му се бе представил като някакъв си доктор. Той бе съобщил на момчето, че номерът му е бил даден на доктора от госпожа Симеонова, съседка на Джули, която се обадила на бърза помощ, защото момичето е паднало от шести етаж на блока.

 В този миг Михаил просто не повярва на ушите си. Джули е в болница?! Само като чу тези думи, краката му се подкосиха и насмалко да падне на земята. Причерня му пред очите, а ушите му започнаха силно да туптят от нахлуващата кръв.

 Той попита, или по-точно направо изкрещя, какъв е адресът на болницата. Щом го научи, веднага тръгна. Нямаше пари за такси, затова пробяга пеш двата километра до тази болница. Когато стигна, едвам дишаше, гърлото го дереше от болка, имаше чувството, че ще повърне и че сърцето му ще спре да бие всеки момент, ала това не го интересуваше. Веднага влезе вътре и попита в кой етаж е Джули. Щом разбра се качи и завари лекарят тъкмо да влиза в операционната. Той не го уважи кой знае колко, а само му каза, че бърза за операция и че животът на момичето е в опасност.

 Оттогава той стоеше тук и чакаше. Вече бе минал цял час, а никой не излизаше, за да му каже как върви операцията. Сърцето му не спря да бие лудо. Не можеше да събере мислите си от тревога за Джули.

  След като още няколко пъти обходи коридора, отново седна на студения стол и неподвижно се загледа в земята. Очите му бяха пълни със страх и тревога.

 Внезапно някакви стъпки на хора го отвлякоха от мислите му. Той погледна и забеляза, че идват родителите му, на които се беше обадил по-рано. Майка му се затича и седна при него, като силно го прегърна.

-          Сине, добре ли си? – разтревожено попита тя.

-          Добре съм. Нищо ми няма. – студено отговори той.

 Майка му го отпусна и го погледна право в лицето, което беше побеляло като на мъртвец.

-          Не ми изглеждаш така. Не се безпокой толкова, мили. Тя ще се оправи. – нежно му заговори тя и отново понечи да го прегърне, но той я отблъсна.

-          Разбира се, че ще се оправи. Много други хора са оцелявали след падането от такава височина. Джули да не би да е по-различна?! Тя е силна и ще оцелее. Сигурен съм. – момчето изговори тези думи силно, като се опита да вдъхне малко истина в тях, но не успя.

 Само при изказването им, очите му се насълзиха.

 Майка му забеляза това и отново го прегърна.

-          Оох, всичко ще бъде наред, Михаиле.

-          Мина цял час, мамо, а докторът все още не излиза. Защо не излиза?! Защо?! Искам да знам как е тя. Страх ме е, мамо! Не искам да я загубя!- простена през сълзи момчето.

 Той наистина обичаше Джули и би дал всичко, само тя да е наред.

 Чакането им в коридора продължи два или три часа. Михаил не знаеше, а и не го интересуваше.

 По едно време вратата се отвори и от вътре излезе докторът. Той премахна ръкавиците си и марлята и бавно се запъти към тях.

 Тримата станаха и на свой ред също тръгнаха към него.

-          Докторе – възбудено заговори Михаил – Как е тя? Добре ли е? Ще се оправи, нали?

 Ала лекарят, изглежда, не беше на същото мнение. Когато момчето го запита с такава надежда в гласа, той гузно погледна към пода и не отговори веднага.

-          Докторе, кажете ми! Как е тя! – настояваше Михаил.

-          Моля ви, не крийте нищо от нас, докторе! – намеси се и баща му.

-          Добре, ще ви кажа всичко. При падането не са увредени почти никакви органи, освен главата и мозъка.

-          Това значи ли, че ще се оправи? – в очите на момчето за миг блесна една искра на надеждата, но тя бързо угасна, като видя лицето на лекаря, което подсказваше, че следващите вести няма да са хубави.

-          Съжалявам! – тихо проговори той – Опитахме с всички сили, но не можахме нищо да направим. Момичето изпадна в мозъчна смърт.

 Дори в този момент една мълния да бе разрушила покрива на болницата нямаше да порази така сърцето на Михаил, както тези думи.

-          Какво?! – тихо простена той – Това... това не може да бъде. Трябва да се шегувате!

-          Михаил... – опита се да го успокои майка му.

-          Не, не, не, това не може да бъде! Просто не може!

 Изведнъж краката на момчето се подкосиха и той падна на колене, а сълзите като порой започнаха да се стичат по лицето му. Той се опря на ръцете си и започна да чука по пода.

-          Не, това не може да бъде истина!!! Тя не може да е мъртва!  Не и Джули! – сълзите сякаш се усилваха и усилваха, а успоредно на тях и риданията му. – Искам да я видя!

 Изведнъж той стана и тръгна към операционната.

-          Съжалявам, не може точно...

-          ИСКАМ ДА Я ВИДЯ! – изкрещя той и хвана доктора за яката - Пуснете ме да я видя! Това трябва да е грешка. Поредната лекарска грешка от многото в тази проклета държава!

-          Михаиле, успокой се! – намеси се и баща му

-          Няма да се успокоя. Джули не може да е мъртва. Искам да я видя! – сега сълзите му бяха заместени от неописуем гняв.

-          Добре, можеш да я видиш. – омекна лекарят – Но първо елате с мен до кабинета ми, за да поговорим, докато отведат момичето в стая.

 Михаил се побунтува малко, но после се съгласи, защото това бе единственият начин да го пуснат при Джули.

 Лекарят ги отведе в своя кабинет, настани ги и започна да им обяснява как стоят нещата.

 Въпреки че знаеха, той пак им разясни, че при мозъчната смърт всики органи могат да работят нормално, ала мозъкът е мъртъв и този човек никога повече няма да се събуди.

 Лекарят не показваше много съчувствие. Той, без увъртания, им предложи да вземе органите на Джули, за да помогне на други хора, защото просто за момичето няма надежда.

 При тези думи Михаил избухна да крещи и да роклина лекаря. Той не го остави дори да довърши излечението си.

-          Няма да ви позволя и с пръст да я докоснете,  камо ли да ù вземате органите!- твърдо отсече той и после се обърна към родителите си – А ако вие направите нещо без моето знание и съгласие, докато съм жив няма да ви простя!

 Щом се изказа, той накара доктора да му каже стаята, в която щяха да настанят Джули.

 Без да изчака никого, той се отправи към стаята, която му каза лекарят. Когато стигна, една сестра тъкмо излизаше и щом го видя се опита да го спре.

-          Докторът ми позволи. Ако не ми вярвате, отидете и го питайте сама.

 След това просто влезе в стаята и я видя. Джули лежеше в своето болнично легло, поддържана от системи и безброй много други машини. Лицето й бе бледо, ала все така си беше красиво като на ангел.

 Той бавно тръгна към нея.

-          Джули, мила, чуваш ли ме? – леко ù зашепна той – Чуваш ли ме? Ти си добре, нали? Ще се събудиш скоро, нали мила?!

 Той отиде до нея и я хвана за ръката, която беше доста хладна, а сълзите му, които се опитваше да скрие, сякаш за да не ги види тя, отново започнаха да текат безспирно.

 Михаил се наведе над лицето ù, а няколко сълзи паднаха върху му. След това бавно и нежно я целуна.

-          Ти ще се оправиш, мила. Ти си силна. Сигурен съм, че скоро ще се събудиш и отново всичко ще бъде по старо му!

 Вече едвам се сдържаше да не изпадне в ридания и за това бързо излезе от стаята ù.

 Не се обади дори на родителите си, а плачейки просто излезе от болницата. Обикаля цяла нощ. Не отговаряше на родителите си, които му звъняха. Вечерта беше доста прохладна, а той – облечен леко и все пак не обръщаше внимание на студа. Просто обикаляше из града, сядаше когато се измори и плачеше. Сълзите се лееха ли лееха и просто не спираха. Постоянно пред очите му беше бледото лице на Джули, красиво, ала и студено.

 На сутринта, когато се прибра, целият беше измръзнал и изцапан, защото бе лягал и сядал там, където му падне. Още щом се прибра се строполи на пода. Родителите му си бяха вкъщи и веднага го сложиха да поспи, ала забелязаха, че бе вдигнал температура. Явно бе настинал през нощта.

 Викнаха лекар, който успя да смъкне температурата, ала Михаил не изчака да се оправи напълно. Веднага щом се оправи отиде в болницата и стоеше там по цели дни. В продължение на седмица не ходи въобще на училище, а после родителите му едвам го накараха да се върне. Ала нищо не бе както преди. Дори след като се върна на училище, той се промени. Не общуваше почти с никого, оценките му постепенно спаднаха от отлични на средни. Спря да се храни и отслабна почти с десет килограма. Единственото, от което се интересуваше беше всеки божи ден да ходи в болницата и да стои там с часове, чакайки Джули да се събуди. Това продължи почти година. През това време Михаил всеки ден ходеше при своята любима и все стоеше при нея, гледайки неувяхващата ù красота.

 През този период от време се разбра, че виновникът за инцидента е бащата на Джули. Ако не беше баща му, Михаил със сигурност до сега щеше да е направил някоя беля, но беше възпиран при всеки  опит.

 А за още по-голям яд на момчето, от съда бавеха решението за бащата на Джули. Казваха, че нямало достатъчно доказателства и т.н. и негодникът все още беше на свобода, продължавайки да се налива с алкохол като животно.
 Така продължи животът на Михаил. Надеждата, че Джули някой ден ще отвори очи продължаваше да тлее в него или по-точно само тя го крепеше, до един ден, докато пак беше при нея, когато нещо в него се промени. Сякаш изведнъж осъзна, че тя никога няма да стане от това легло, че никога повече няма да чуе гласа ù, да види усмивката ù и да види очите ù отворени.

 Вечерта, когато се прибра, той съобщи на родителите си, че може лекарите да вземат органите ù – тези, които стават и ще помогнат за спасяването на човешки животи, а после ще я погребат.

-          Ако беше жива, тя със сигурност щеше да одобри тази постъпка. – тъжно промълви той.

 С времето Михаил стана безчувствен човек. От онзи ден, когато за пръв път я видя да лежи в болницата, не бе проронил и една сълза. Погледът му бе станал празен и безжизнен. Лицето му бе изпито и отслабнало. Общо казано, от жизнерадостното преди момче, сега той приличаше на болен от анорексия.

 На погребението на Джули се събра целият му клас, както и някой нейни съседи. Само баща ù не дойде, и по-добре. Този пияница не заслужаваше да бъде на такова събитие.

 Щом като я погребаха, всички се разотидоха. Последни останаха Михаил и родителите ми, а по-късно и двамата си отидоха. Момчето остана до най-късно.

 Трудно му бе да повярва, че вече наистина я няма и че повече няма да я види, ала дори и тогава не пророни една сълза. През цялото време стоеше мълчаливо и гледаше надгробния камък. Когато стана към единадесет часа си тръгна и той.

 Михаил не подозираше колко зле ще му се отрази погребението на Джули. Осъзнавайки, че никога повече няма да я види, дори в състоянието, в което беше в болницата, бавно започна да го разяжда отвътре, докато дойде ден, в който осъзна, че животът нататък без нея не е живот.

 Само за един месец след погребението ù той напълно се срина. Отново спря да ходи на училище и си стоеше само вкъщи, като по цял ден гледаше единствената нейна снимка, която имаше. А ядът му към бащата на Джули продължаваше да расте и да расте, до един фатален вторник, в който реши да сложи край на всичко.

 Вечерта майка му и баща му бяха отишли до училището, за да видят какво ще се прави със сина им и Михаил беше останал сам. Тогава реши да действа. Баща му бе полицай и държеше един пистолет вкъщи. Михаил знаеше къде е той и реши да го вземе. В пълнителя откри пет патрона, които бяха предостатъчно. Той си облече якето и сложи оръжието в джоба си, като не го интересуваше безопасността. Излезе и хвана такси, като каза адреса на апартамента на Джули.

 Когато стигнаха, той слезе и тръгна натам. Щом се качи на шести етаж и отиде до вратата на апартамента, от вътре чу някакъв шум. Какъв късмет! Пияницата си беше вкъщи.

 Момчето извади пистолета и го зареди, а после почука на вратата. Чу се шум от стъпки и после вратата леко с открехна. От вътре надникна бащата на Джули, но като видя момчето се опита да затвори. Михаил светкавично ù се нахвърли и успя да отблъсне мъжа. Пияницата почти не падна. Щом като окончателно се застъпи за земята, мъжът бавно са надигна и погледна момчето. Погледът му подсказваше, че вече е доста пиян.

-          Какво искаш, хлапе? – ядно попита той – Защо си дошъл?! Нали погребахте Джули! Какво търсиш тука?

 Последните думи се забиха като нож в сърцето на Михаил. Ядът в душата му се разяри още повече.

-          Негоднико! – изкрещя той – Не смей да споменаваш нейното име! Не петни нейното красиво име с твоите мръсни уста, които знаят само да се наливат с алкохол. Ти си виновен за всичко! Ти, непрокопсаник такъв, ти уби собствената си дъщеря и отне единственото нещо, което ми носеше радост в тоя живот!

 Вече не издържаше от гняв.

 Михаил бавно вдигна пистолета и го насочи към мъжа срещу му.

 Другият, като видя оръжието, застина, гледайки с изплашен поглед към дулото.

-          Хей, хей, какво ще правиш? – сега гласът му бе плах като на същински страхливец – Нали няма да ме застреляш?! Моля те, недей! Съжалявам за Джули! Аз никога не съм искал да го правя. Моля те. Не ме убивай, момче!

 Ръката,с която Михаил държеше пистолета трепереше. Все пак бе на път да извърши убийство – да убие друго човешко същество. За миг стенанията на мъжа го разубедиха а малко, но се съвзе бързо. Прицели се точно в областта на сърцето и с треперещ пръст натисна спусъка. Чу се звук от удар и в същия момент бащата на Джули се хвана за лявата гръд, като стенеше от болка. От това място потече струя тъмночервена кръв. Ала Михаил не се задоволи с това и изстреля още три куршума на същото място. Другият отвори устата си от болка, но дори не можа да изкрещи. Само веднъж погледна глупаво момчето и след това се просна на земята.

 Щом като приключи с това, Михаил бързо си тръгна от сградата. Беше казал на таксито да го чака и той отново се качи в него, като му каза да го откара на гробището, в което беше погребана Джули. За път на там спряха и той ù купи един букет бели рози, които когато отиде при гроба ù остави, защото както казваше той: ”Красивите момичета заслужават красиви цветя”.

 Когато отиде тази нощ на гроба на Джули, за пръв път от дълго време отново почувства напиращите си сълзи. Той постави букета, като коленичи.

-          Прости ми, любов моя! – Михаил заговори, а сълзите му отново заваляха като порой – Идвам тук за последен път и ще остана до теб за винаги, за това те моля да ми простиш. Съжалявам, че не можах да те спася, че не можах да ти осигуря този живот, за който ти мечтаеше. Съжалявам, че позволих да си идеш преди мен. Затова, моля те, прости ми, Джули! Моля те, прости ми!

 Михаил бавно се изправи и погледна гроба й отново.

-          Явно вече е време! – каза си той и бавно повдигна дулото на пистолета към главата си.

 Ала този път ръката му и не трепна. Сякаш бе убиец с дългогодишен опит, който просто ще отнеме живота на поредната си жертва.

-          Идвам при теб, любов моя. В тази нереална реалност, за мен няма живот без ти да си в него.

 След тези думи, без да се двоуми, той натисна спусъка. Чу се шум от изстрел, а после и от падането на тяло на земята.

 Михаил бе мъртъв.