В близкия парк на една пейка седеше една девойка, сгушила се просто, си седеше, докато не го видя - момчето на мечтите ù, за първи път тя усети нещо, усети толкова силно привличане към него. Той беше с приятелите си смееше се, забавляваше се, а тя го наблюдаваше отстрани. Момичето бе запленено от усмивката му, тъй ярка, че когато той се усмихнеше, и тя също се усмихваше, от убийствения му чар, заради който не можеше да откъсне поглед от него.
В този момент той я мерна с крайчеца на окото си и за миг усмивката му изчезна, той не мърдаше, не мигаше дори не мислеше, а просто я гледаше. С всяка секунда тя все повече потъваше в дълбоките му сини очи.
Докато разбере какво става, той вече бе застанал пред нея глупаво ухилен и с ръце в джобовете си. Тя му се представи, двамата се запознаха, момчето седна до нея и започнаха да говорят. Говориха ли, говориха и когато най-сетне разговорът им приключи, той се огледа наоколо и разбра, че приятелите му ги няма, а слънцето вече е залязло. Тогава тя се сбогува с него, стана и пое по пътя си към дома, след няколко минути чу стъпки, обърна се и го видя - момчето от парка ходеше след нея с глупавата си усмивка... Той я настигна и я изпрати до дома ù.
Застанаха на прага ù, отново втренчени един в друг... той се наведе да я целуне, но тя леко се отдръпна и побягна по стълбите. Той реши, че това е краят, че повече няма да я види.
На следващия ден той се върна в парка с приятелите си, но не можеше да се оттърве от мисълта за нея. И тогава отнякъде се появи момичето, превзело ума му. Той я погледна, очите му заблестяха, усмивката изпълваше лицето му, той направи крачка към нея и в този момент тя направи крачка назад. И отново побягна обляна в сълзи. Когато видя това, той беше учуден и объркан, но нямаше да остави това така. Момчето побягна след нея, гонеше я и не спираше, докато и той, и тя не се озоваха на непознато място и за двамата. На него му бе омръзнало да я гони и извика с всички сили:
- Къде си? Защо избяга?
Не след дълго той получи отговор.
- Бягам, защото няма да съм наранена отново - каза плахо тя и избухна в сълзи.
Чувайки гласа ù, той я намери, седяща на една поляна под един голям дъб, цялата в сълзи. Той отиде при нея и седна там.
- Защо плачеш? - попита момчето, повдигайки леко брадичката ù.
- Защото боли... - прошепна момичето и извърна главата си.
- Кое боли?
- Всичко, всяка кост в тялото ми боли, всеки мускул в мен агонизира... но сърцето ми... то боли най-много - изричайки тези думи, една сълза се стече по лицето ù.
- Как да ти помогна? - попита я угрижено.
- ... Недей...
- Недей? Какво недей?
- Не ми разбивай сърцето... няма да издържи - отвърна му тихичко.
Когато чу това, той я прегърна, целуна главата ù, притисна я към себе си и ù каза: "Никога! Няма да те нараня, няма да те оставя сама, няма да позволя да пророниш и една сълза и няма да те пусна за нищо на света!"

P.S. Тази история не е много поетична, но е писана, защото е посветена на едно момиче, което пише невероятно, и се надявам да се престраши и да публикува своите творби. Посветено е на Ева Димитрова, макар че не те познавам, ти и твоите истории са вдъхновяващи.