Много си падах по това гадже. Беше хем готино, хем баща и бил - разправят -"важна птица". В бара всички я познаваха - когото и да питаш за Тони куклата, веднага ще ти даде подробни обяснения; те се фраскат, че едва ли не всички са спали с нея, но според мен повечето от тях са лаладжии. Преди това тя ходеше с Жоро-дългия, после с Бимбо, също така там "тропаше" Джогата, но май не го огря - прекалено е тъп за нея, въпреки че се "изтупва" с американски джинси и дълга коса, за да изглеждал "интелектуалец". Щях да падна от смях, когато веднъж взе да я сваля, плямпайки и за изкуство, за поезия - неща, които вероятно му идват като плява, тъй като едва ли е прочел някога през живота си поне една книга, освен вестник "Футбол" и букварите в началното училище - бас по каквото щете... Баровецът за сега си "пасува"- не проявява особен интерес към нея, може би защото онази ревнивата фея от градския симфоничен оркестър ще му скъса карантиите, ако го усети, че прави забежки, но аз му зная номерата. Откровено казано, той е надменно копеле и тузар - държи се като потомствен гъзомийник на френските крале, а всъщност високото му самочувствие се дължи на обстоятелството, че има пари и връзки. Ако питаш мен, картините му, както и проектите са абсолютен боклук, но на художествения съвет ги приемат безкритично - нали е партиен член... Дори хич не им пука от това, че поне половината от тях са си чисто плагиатство - виждал съм го не веднъж как прекопира от разни чуждестранни издания и каталози - хем мотамо, без да прибавя нищо от себе си. А иначе, което си е право, при него "има аванта"; не е пинтия като онзи дъртия фукльо с брадата, дето дойде по-лани от София и ни хвана да реставрираме една черква в "Стария град" за тоя дето клати клоните, та накрая щяхме да го хвърлим от камбанарията. Човекът си плаща нормално, както му е редът и премии дори успява да издействува, та дори черпи за своя сметка, само дето номерата му са кофти - току виж взел да танцува с приятелката на някой от компанията и и шепне на ухото да го последва горе в хотелската стая, та веднъж Пешо-гегата му фрасна един тупаник в косматата зурла - едва го отървахме... Ама и женските са калтаци - знаят, че е" мангизлия " и всички се натискат при него, а ние лапаме мухи - кой ни е крив, че нямаме пари . Гегата го гепиха веднага ченгета и го пратиха за известно време в тухларната да "реди марципани " - малко му е . На работа "този" идва съвсем изтупан: официален костюм, бяла риза, бомбе, вратовръзка, лачен чепик - дава кратки разпореждания, относно изпълнението на проектите със строг началнически тон, после бърза за съвещание. Те непрекъснато се "съвещават"... - Шефе, - питам го веднъж насаме - какво правите по цял ден на тези съвещания? - Пием кафе и клюкарстваме - отговори той невъзмутимо . Той е откровен - цинично откровен, когато е на четири очи с подчинените си. Хич не го интересува мнението им; смазва ги със своята безцеремонност. При него няма "ала-бала" - той не увещава, не скандира патриотични лозунги; той просто плаща добре и работата върви. А който не му играе по гайдата, направо го уволнява; в него е хляба, в него е и ножа. Естествено, не е така в присъствието на големи тузове. Там той може да ти изнесе цяла лекция по въпросите за социалистическата принципност, така, че да ти падне шапката. Бих могъл да споделя, че не го обичам; направо го ненавиждам, но не мога да му откажа нищо. Когато започне да ме хвали и да "хвърля кьорфишеци", зная, че съм му необходим за нещо и странно - това никак не ме дразни - дори се лаская. Много често съм му помагал да си изготви проектите за художествения съвет, дори понякога съм ги правел изцяло; накрая, разбира се, той получава хонорара - нали е автор, но и на мен подхвърля по някоя кинта. Освен това съм му отстъпвал и квартирата си, когато няма къде да заведе новата си любовница, поради което ми беше особено благодарен. С Тони куклата не съм го виждал никога на една маса - вероятно нямат нищо общо. Тя идваше в бара с разни гъзарчета, които и плащаха сметката, а после си отиваше с други. Запознах се с нея по време на един танц. Момичето няма грешка: гърди, крак, ханш - всичко като изваяно; очите и зелени, погледът - зелен, гримът - зелен, сякаш чезнеш в тази зеленина; нещо там се усмихва и шепне със задъхващ се шепот: отнеси ме където искаш! Да, ама не става номерът. Другият оттатък и той мисли същото; може би всички мислят същото, изобщо конкуренцията е жестока. Тя обича да танцува. Този танц ме мъчи до полуда - танцува почти кошмарно: очите се смеят, устните се смеят, пръстите се докосват, тялото се гърчи като амеба; това е един безкраен гърч , от който слабините ме болят, а болката е неутолима и гадна - накрая всичко се замрежва и изчезва; остават само тези тръпнещи бедра, внезапно разголени във въображението, сякаш падаше минижупът и се разпиляваха всички дантелки и мрежички, за да избликне плътта - една бледа, пулсираща плът, загнездила в мозъка ми упоритото си присъствие и аз зашеметен сядам на масата, за да изпия поредния коняк. Тя обича да флиртува. Не може да се задържи с един - вероятно те я отегчават. За нея животът е един безкраен флирт. Не зная дали я обичам. Струва ми се , че бих я "продал за пет пари ", защото не е стока, но ставам бесен, когато някой друг я "хване " и отведе със себе си. Това не е ревност, моля ви се, това е по-скоро завист и яд, че са ме изпреварили. Такова парче не е за изпускане. Онова леке - Джерито е калтак и досадник. Най-калният му номер е като те види с готина мадама да се лепне за тебе и после няма отърваване. Вероятно счита, че готините гаджета са предназначени единствено за него, а другите - нека лапат плява. Трябва да го изриташ, за да се махне, само че мадамите си падат по него и току виж си останал с "пръст в устата". Иначе е симпатяга и много му мели ченето; резонната му хватка е да плямпа разни стихове и освен това се хвали, че сам съчинявал, ама редакторите били калпави, та не го дооценявали - айде холан... Ходи навъсен и наежен, с буен перчем "а ла Пеньо Пенев", прави се на непризнат гений и будалка ученичките с възвишени чувства. Само че на мене такива не ми минават - зная му слабото място, защото и друг път съм му сърбал попарата: когато започне да се навърта около нашата маса, аз само му напомням за заема от двадесет лева, дето му бях дал лани и той изчезва моментално. Друг начин да го прогониш няма. Това копеле живее само от заеми, които никога не връща и все обещава, че като вземе първия хонорар, ще се разплати с всички. А откровено казано, стиховете му са кофти, така че едва ли може да се разчита на нещо. Баровецът е на същото мнение, а той е достатъчно хитър да прецени точно и никога не хвърля думите си на вятъра. Той е врял и кипял из разни издателства, усеща на къде духа вятърът в областта на изкуството, поради което успява винаги да налапа лъвския пай, докато баламите се дърпат за кокала . Изобщо, Джерито като поет е пълна безнадеждност и никакви творчески напъни не могат да променят нещата. Виж - друго е с ученичките. Там той е ненадминат талант - няма равен на себе си. В онази същата вечер имах среща с Тони в осем часа в бара. Тя, както обикновено закъсня, а после се появи с двама "разводачи", които набързо изостави и дойде на моята маса. Тези ги познавам отдавна и от тях не ми пука - две съвсем женствени момчета, дългокоси, с пилешки гърди (такива се навъдиха напоследък много), с жълти панталони с широки крачоли без джобове - както е модерно, с чантичка в едната ръка, само дето не им бяха начервени джуките, за да минат спокойно за проститутки - изобщо - педерастки истории - нито да плачеш, нито да се смееш; имаш чувството, че поколението е ошантавяло - все нови и нови "изгъзици " измислят - и този процес продължава неудържимо до пълно израждане. Оттатък- на другата маса седеше Джогата - един мускулест индивид сред тази паплач от недоносчета - само че феноменално тъп; колкото му са яки мускулите, толкова му е слаб мозъкът; налочи се с коняк, а после вие като куче и скача да се бие. Тони обикновено отива при него, когато иска да се отърве от досадници. Той също е "влюбен" и нейното присъствие му действа като червено на бик; очите му се наливат с кръв, той сумти и скърца със зъби, а от устата му се отронват само цинизми; погледът е забит упорито в една точка - там, където свършва минижупът, а той свършва малко под пъпа; изобщо - много е "нещастен горкия". Баровецът все още го нямаше. Привечер минах през ателието и видях, че е много зает. Работеше върху една картина, която отначало беше нещо като пейзаж: пурпурен залез, дървета в зелено и жълто на фона на огромен планински силует в тъмнокафяво; после, когато минах за втори път, за да оставя един проект, част от дърветата бяха изчезнали и на тяхно място внезапно се бе появила партизанска колона- мъже със скулести лица и сурова външност, въоръжени с пушки и автомати. - Така е по-актуално - обясняваше баровецът, забелязвайки недоумението ми - и повече се търси. Поне още осем стотарки ще капнат в джобчето на "бати Колю"... По моя преценка - постна история . Той повтаряше изтъркани теми; одеве работата му стоеше по-сполучливо, но що се отнася за осемте стотарки, беше прав - щеше да ги има "от воле", не само защото пошлостта отдавна си е спечелила територия по нашенско, но и защото онези там горе "ценители на прекрасното" са все негови хора. Аз го похвалих, защото зная, че обича да го хвалят (чунким, кой ли пък не обича), но с удоволствие бих му теглил "една нашенска ", ако не ми беше шеф. Всички тия набедени творци са страшно суетни , що се отнася до творческите им достижения. Забелязах от другата страна на бара Джерито и Бимбо с две манекенчета от модната къща - "абсолютни шантажи", които посещават клуба на "културните дейци" и се шляят с разни брадати типове, дето се фраскат за велики художници, пред които Пикасо е едва ли не аматьор и ги мъкнат по ателиетата си, за да им позират (виж къде ме е клъвнал петелът)... Прочее, по мое мнение, поне половината от тях са импотентни. Тони днес изглеждаше разстроена и зла. Смееше се безпричинно, после внезапно се замисляше и по лицето и преминаваха облаци. Поръчах коняк; тя го изпи бързо и пожела още. Нямаше особено настроение за танци- просто недоумявах. Отначало танцувахме шейк, после, когато засвириха блус, дойде Джерито и я покани. По време на танца Джерито и шепнеше нещо, а тя се усмихваше вяло и поклащаше глава. От ъгъла Джогата мрачно наблюдаваше сцената и стискаше зъби, ръмжейки; общо взето - не зная нищо по-смешно от един ревнив тъпак. Той напомняше расов жребец , чиято кобила е предпочела друг. Ревнив, тъп и с яки мускули. Жените често харесват такива мъже - животинското привлича неотразимо. Аз никога не ревнувам, но много ме е яд, когато някой започне да "тропа" при моята мацка и особено, ако тя проявява благосклонност. Самолюбието ми страда ужасно, въпреки че - разбира се - никога не съм бил склонен да правя скандали заради една женска, която и да било - да не е само тя - но това са кофти номера и аз ги мразя. Мълча си и си пия коняка, но вътрешно скърцам със зъби. Според мен Джерито е много лесен. Той се обяснява в любов на всяка, с която има възможност да разговаря и прави това винаги с патос - почти декламирайки; и в този момент той явно правеше кандърми на Тони да отидат в неговата квартира - това съвсем ясно личеше по жестовете и мелодраматичните пози, с които се опитваше да очарова партньорката си, но Тони очевидно му отказваше и аз едва не заквичах от удоволствие, усещайки това. След всеки танц Тони се завръщаше на моята маса и аз се опитвах да бъда занимателен кавалер, въпреки че това трудно ми се отдаваше. Общо взето с жените съм вързан - не винаги намирам подходяща тема, но пийна ли малко, всякакви задръжки изчезват - започвам да ставам досаден. Разбирах, че с Тони нещо се е случило, че очаква нещо от мен, но не проумявах какво. Не можех да възприема, че моето присъствие тук играе особена роля. Честно казано, мислех, че тя просто флиртува, както обикновено, но да си призная, когато беше с мен не я мразех; омразата ми кипваше, когато отиде при друг, впрочем, това беше нормална реакция - съвсем лесно обяснима. През една от паузите, когато музиката стихваше, тя внезапно рече: - Отведи ме някъде! - и като стисна ръката ми в своята прозрачна длан прибави - Ще полудея сред тази паплач. Досмеша ме. Такова изненадващо изявление ми прозвуча фалшиво. Не можех да очаквам от нея по-различни стремежи, освен стремежа да бъде звездата на бара. Подхвърлих ядовито: - От кога започна да презираш "тази паплач"? Тя не отговори веднага, но тогава зърнах за миг в очите и тъга, която плуваше там в тези бездънни кладенци - някъде дълбоко и съвсем смътно... - Омръзна ми - продължи тя тихо - всичко ми омръзна. Стори ми се, че беше пияна. Когато се напиеше, тя ставаше или лекомислена или сантиментална. Можех спокойно да я отведа в квартирата си, но в този момент нещо в мен се възпротиви. Предпочетох да изчакам. - Не виждаш ли колко е пусто тук - заговори отново тя, държейки ръката ми под масата, а мъглата плуваше в зениците - и всички са си чужди. Аз отдавна искам да се махна - много отдавна, но нещо винаги ме връща отново назад. Може би не съм намерила това, което търся. - А какво търсиш? - подхвърлих насмешливо аз. - Не зная. Там е работата, че не зная. Може би ми се иска някой всяка вечер да се завръща уморен и усмихнат при мен, бих искала да имам и едно бебче - едно съвсем мъничко и розово. А вместо това се блъскам тук с тези овни в този мръсен бар и ми е така тъжно. Така ужасно тъжно. Работата започна да ми се изяснява. Ето какво и се е приискало на госпожицата: някой, който винаги се завръща, мъничко бебче и пр. и пр. Охооо! До къде я докарахме... Според мен, това са фантазии. Тя не може да бъде никаква съпруга - не е способна на това. Не може нито да пере, нито да мете, нито манджи да готви, нито да се грижи за семейство и деца. Ще потърпи месец-два и отново ще хукне в бара, където и е мястото. Тя е създадена за любовница, а не за съпруга - любовница за мен, за онзи, за всички; любовница за една, за две вечери, за месец - нищо повече. Прекалено красива е, за да бъде обикновена съпруга. И прекалено лекомислена. На мен тези неща ми са пределно ясни и ето защо не съм си правил никога илюзии, нито пък съм имал желание да тръгна с нея под венчило. Всъщност, ако погледнеш трезво, повечето то тези бледи" върти опашки " с грим , минижупчета и кошмарно дълги бедра не са подходящи за семейство; самочувствието им е прекалено високо, за да бъдат свестни съпруги. Виновна е еманципацията, измислена от глупаци и рогоносци, която разсипа не само патриархалните нрави, но и самите семейства. И резултатът е на лице: изневери, разводи, хилаво поколение - една сган от недоносчета, която кръстосва улиците и баровете - похотливи, отчуждени, неспособни на нищо. Тони просто се беше размечтала - малка криза след изпития коняк и нищо повече. Тя самата знаеше, че нищо няма да излезе - нейната съдба е ясна до болка: бара, танците, коняка... и така, докато застарее. Може би и предстоят няколко инцидентни брака и още толкова развода. Краен резултат е самотата. Отначало за около два семестъра, тя беше студентка в консерваторията. Баща и - помня - полази по корем - даваше "мило за драго", докато я вреди там. Само че музиката се оказа не по възможностите и; изкуството не е само "Уле-буле". Напусна и известно време се шляеше по модните ателиета, после залови работа в "Ален мак" за около месец, после - манекенка в модна къща, записа дори руска филология в университета, но изобщо не стъпи на лекции; известно време позираше в кръжока на художниците-самодейци и в действителност, аз там я видях за първи път. Няколко пъти започваше работа тук и там за около месец-два, а през курортния сезон ходеше на морето с разни чужденци, с надежда да "върже" някой, дори мисля, че известно време беше сгодена за един холандец, но в края на краищата онзи се оказа женен и всичко пропадна по най-жалък начин. Капризите и бяха внезапни и непонятни: Искам коте! Искам куче! Искам мъж! Само че мъжът не е нито коте, нито куче - това тя не можа да разбере. Тя много бързо "палеше и гаснеше". Разочарованието идваше веднага след първоначалния възторг. Веднъж си беше внушила, че е призвана да стане филмова звезда и се мъкнеше в компанията на разни режисьори и театрални лъвове, докато се убеди, че вакантни места за "нови звезди" на културния хоризонт няма, че "звездите" са под щатна бройка, водят се във ведомостите на разни чиновници, от които получават хонорари, плащат, както му е редът , "данък общ доход" и всеки здраво е захапал кокала - много е трудно да го изместиш, а тя нямаше нито сили да се бори, нито дори желание. Беше твърде красива и твърде мързелива, за да се домогва до нещо, което и се е изплъзнало в първия момент. Работата и омръзваше бързо, пък и едва ли беше нужно да работи - беше "мамино чедо" - едно на мама и на тате и грижовните родители не можеха да го оставят току-така без парички - горкото. Шегата настрана - ако не беше такава ветрогонка, аз бих се "вързал" за нея, дори бих отишъл "зет на къща", та ако ще да се разчуй - не ми пука от това. Хич да не е, след една-две години ще имам и собствена кола и вила - само да туря подписа си там - в брачното и всичко би било мое, заедно с една очарователна съпруга. Да, но аз не обичам да ме вземат за мюре. Не става въпрос за това, че преди мен са минали много други, моля ви се, нито пък за това, че мога да бъда "разкрасен с разкошни рога" - майната му - и това не ме притеснява особено - няма да бъда единствен, така, ако щете, е дори модерно напоследък. Но на мен не ми се нрави друго: дразни ме обстоятелството, че би ми се струпала цялата къщна работа на главата: чистене, готвене, деца - изобщо цялата тази делнична атмосфера, в която ще трябва да се адаптирам, за да може моята артистична съпруга да има свобода на изявите си. Няма шега - нека кой каквото ще да разправя, но мене ме е страх. Бъдещето ми изглежда абсурдно. От друга страна Тони ми харесва. Няма защо да крия - харесва ми чисто физически - тези красиви бедра, изящно лице, тези бледи коси, до които ти се иска да се докоснеш, харесва ми особено, когато танцува, особено, когато се усмихва, а усмивката е предназначена за мен, светлината ме залива и ме мами към себе си. Жаждата за нежност е неутолима и нямам сили да избягам. Но днес Тони не се усмихваше. Сянката, която плуваше в очите и, сякаш помрачаваше цялото заведение и всичко бе пусто, тъгата бликаше от всеки ъгъл, дори музиката звучеше като вопъл. Прииска ми се да развеселя Тони, да и кажа нещо, което ще я зарадва - може би е един комплимент, може би любовно обяснение - това винаги ражда надежди. Само че съм вързан в лафа. Хич ме няма да плямпам за любов. Да беше Джерито, щеше да сваля звезди, та дори цели съзвездия, само че той е маниак и нахалството му отблъсква по-интелигентните мадами. Виж - баровецът е нещо друго. Приказката му тече като мехлем и всички рани зарастват моментално, сякаш по целия свят се разливат благовония. Той "няма празно". Все пак събрах последните си запаси от красноречие и издрънках: - Тони, аз нямам смелост да пожелая да станеш моя жена - наистина не заслужавам това, аз... не смея да го искам... Изведнъж ми се стори, че изпадам в глупаво положение - нещо бях сгафил. Лицето на Тони още повече помръкна - тя сякаш се отдалечаваше, бездните пред нея се разтваряха, мъглата я обгръщаше... Продължих през глава: - Тони, ти просто можеш да ми бъдеш гадже. Знаеш ли как хубаво ще си караме: ще ходим във всички барове - само двамата и ще танцуваме - нека онези там пукнат от завист. Ти си най-готиното гадже... "Хванал съм" едни сърби - ще минат тия дни насам и ще ми донесат джинси, поръчал съм и за тебе два чифта. Това са велурени джинси от Италия - няма грешка. Имам и приятели от "екскурзионното" - можем да заминем тия дни на екскурзия в Полша - ще бъде тип-топ - онези в екскурзионното са "мои хора". Тони отначало ме слушаше, но забелязвах как постепенно в очите и нещо гасне и всичко наоколо бавно гаснеше, а оркестърът свиреше блус - един от онези продрано-жални блусове, които зовяха за взаимност и в същото време във всеки акорд бликаше непреодолима самотност - всеки сам в себе се, всеки - сам, всеки - сам... - Тони, ти ужасно ми харесваш! На здраве! Искам тази вечер да се напия. Разбира се, ти отдавна знаеш, че си падам по тебе, Тони. Безсмислено е да ти го казвам отново. Вземи чашата и пий! Пий още, Тони! Думите ми заглъхваха без следа. Тони мълчеше и бледнината все повече заливаше лицето и, там сякаш минаваха мъгли и някъде далече в паузата след всяка мъгла изплуваше маската - една студена и красива маска, надничаща между звездите - все по-далеч и все по-далеч. После допи безмълвно чашата и стана. Погледът и се зарея за миг между масите в изпълненото с тютюнева мараня помещение и леко олюлявайки се, тя се отправи навън. Болката в сърцето ми подсказа, че си отива и - може би - завинаги - това беше внезапна, почти физическа болка - сякаш нещо се късаше и аз разбрах, че това е краят. Почаках няколко минути, после платих сметката и хукнах навън. Намерих я седнала на една пейка в алеята близо до бара. Веднага забелязах силуета в мрачината - изглеждаше неподвижна и леко приведена на пейката, в ръката и просветваше цигара. Приближих се тихо и спрях на няколко крачки. Отначало тя не ме забеляза. В застиналата и поза имаше нещо много жалко. Едно самотно момиче в една безкрайна нощ - съвсем банална история. Порази ме за миг нейната безпомощност. Исках да я отведа веднага - още сега - конякът ме удара в главата - ама, че гадже! Изведнъж нещо ме жегна и дъхът ми спря - видях, че рамената на Тони леко потръпнаха - тя почти изхълца. После се мярна разплаканото и лице. Нима плачеше, но защо?... Стоях като смазан няколко минути. В гърлото ми застина буца, не можех да продумам. Не зная дали съм изпитвал жал - от вътре нещо клокочеше. Пристъпих и хванах ръцете и. - Да вървим, Тони! Стани и да вървим! Тя вдигна към мен разплаканите си очи - нещо отминало и далечно; студът се усилваше. Аз отново се опитах да си я върна. Ръцете и бяха студени - всичко беше студено и тъжно. Есенният вятър насмиташе листата по алеята. - Тони, чуваш ли ме, Тони? Хванах я здраво и я вдигнах от пейката. Внезапно лицето и се вкамени и в очите и пламна ненавист. - Остави ме - изрече тя тихо и отчетливо - остави ме най-после ! Сърцето ми удари силно и замря. - Тони, какво ти е? - Мразя те, разбираш ли, мразя те! - внезапно кресна тя - И тебе, и себе си, и всички ония копелдаци, дето мислят само как да те замъкнат в леглото си - онази сган от любовници и лицемери - всички, всички - чуваш ли! О, Господи, защо е така тъжно!... - Тони, моля те! Почувствах срам - ужасен срам и мъка, която ме стягаше като в менгеме. - Няма да престана, не - продължаваше тя - аз идвах тук заради тебе - знаеш ли това, но и ти си бил като другите. И какво си въобразяваш - че ще ме съблазниш с два чифта джинси ли? Много евтино искаш да минеш - аз не струвам два чифта джинси. Или мислиш, че ми е много приятно да скитам по баровете, да се наливам с коняк и да се кълча по дансинга, за да привличам мъжкарите! Не, няма ме вече там, където ме търсиш. И стига - махай се! Махайте се всички! - Тони, съжалявам, аз наистина не знаех... Буцата в гърдите растеше и аз се задъхвах Все по-ясно, с безпощадна яснота изплуваше прозрението, че я губя. Не съм очаквал, че толкова много боли - това беше една палеща болка, но вече разбрах, истината се проясни и ръждата - наслоена отвътре падаше и се топеше. - Тони, нека да започнем отначало. Готов съм на всичко... Тони, чуваш ли? Но Тони не ме чуваше. Вниманието и беше привлечено в друга посока. Там, на няколко крачки от нас изскърцаха спирачки и спря кола - един съвсем нов Мерцедес. Познах го веднага и в сърцето ми кипна ненавист. Баровецът отначало надникна през прозореца, после отвори вратата, прекрачи и самодоволно усмихнат, приближи насам. Беше както винаги елегантен, съвсем изтупан в своя нов костюм . Бомбе, снежнобяла риза, вратовръзка - истински Жан-Пол Белмондо - няма геле... Тони не каза нито дума, но в очите и за миг нещо пламна и този пламък беше студен и зъл - сякаш повея мраз. - Здравейте, приятели, как върви любовта? Баровецът ласкаво се здрависа. Беше отвратителен. Едва го понасях. - Но вие, както виждам, сте имали неприятности... - Има нещо такова - промърморих аз по силата на инерцията - но може би не е фатално. Тони внезапно се разсмя, сякаш ме заля с леден душ. - Не било фатално - ама че шегаджия! После ми обърна гръб и хвана с трескаво движение баровеца за ръката. - Моля ви, отведете ме! Отървете ме от този тук "дарител на джинси". Кандърдисваше ме да спя с него за два чифта италиански джинси ха, ха, ха... - Смелчага! Но аз... но аз предпочитам да дойда с вас. Вие поне сте джентълмен - няма да се пазарите с мен като с проститутка, може и портрет да ми измайсторите, за да си го гледам на стари години, и ще ми говорите за изкуство, и още... Но стига! Да вървим, а този нека си смуче пръстите, като е такъв скръндза. Два чифта джинси - ето това съм аз - ха, ха, ха!... В очите и блеснаха сълзи; тя изведнъж се разплака безутешно и хукна към колата. Баровецът продължаваше да се усмихва тържествуващо. Той имаше право да тържествува - нали беше шеф, а шефът, това е почти бог. Той печелеше. Печелеше неочаквано и съвсем заслужено. Нека! - Съжалявам, драги, ти като че нещо си разсърдил дамата. Не мога да ти помогна. След миг моторът избръмча и ревът му се втурна по алеите. После всичко опустя. Някъде падаше звезда, някъде пожари горяха, някъде някои се любеха, някъде се срещаха вселени, някъде се разделяха, посоките се сливаха в една, събираха се пространствата, разделяха се пространства, пламваше метеор, пламваше стих, нещо се раждаше, нещо умираше и след радостта, скимтейки пристъпяше болката. А тук - при мен беше тихо. Една огромна тишина, която вие... Чакайте! Чакайте! Но аз ще я потърся. Ще я търся отново и винаги... Р