Мълчаливо тя застана до прозореца. Чувстваше смесени чувства...Феерия от вкусове и аромати на различни чувства. Ту гняв, ту мъка, ту любов, ту омраза. Най-силно беше предателството. Тъй мразовито, опустошаващо, то забиваше яростните си, ледени и кръвопиещи нокти в сърцето на малкото създание, които я караха да плаче от болка, твърде голяма от всяка, която беше изпитвала. Болката беше свирепа като хиена, която искаше да оглозга всяка костица на тялото ù. Тя припадна на пода, сякаш нещо я събори. Обляна в сълзи, чудеше се това как е възможно да се случи. Какво да направи... Викаше от болка, стенеше и се гърчеше, все едно гори в пламъци и нямаше кой да я спаси. Огънят я превзе и накрая се остави пламъците да я погълнат... цяла.

Тя се изправи. Загледа се отново в небесните пространства. Бели облачета запречиха погледа ù от слънцето и затанцуваха под песента на едно славейче. Погледна към зелените площи, толкова разцъфнали през това лято. Спомни си за него и какви спомени имаха през такъв пролетно-летен ден. Усмихна се, въпреки че преди това беше изплакала океан от сълзи. Главата я заболя от напрежението, а очите я смъдяха... Пак тая ярост в сърцето ù. Познаваше ли го всъщност? Кой е той? Беше отдала сърцето си на някого, когото не познава. Знаеше го само в целувките му. Те говореха и разкриваха кой е той. Но защо я лъжеше? Та кой лъже любимата си, когато е истински влюбен? Седна на стола пред прозореца. Продължиха да се показват облачета. Тя се опита да премисли всичко. Можеше да му прости... Любовта ù беше по-силна от начина, по който я нарани. Обичаше го, само това знаеше и беше достатъчно, за да му прости.