Изгубил съм контрол върху себе си, въпреки че гласът ми отново е спокоен и увереността ми се е върнала. Искам да видя този човек в краката си и вече нищо не може да ме спре.

    - Ще стреляш , нали?- пита ме той и не вярва, че  ще го направя. Но аз го правя. Не знам защо. Може би мразя да ме предизвикват. Стрелям, но не чувствам нищо. Виждам как кръвта му изтича, а ръката си е положил на корема, сякаш иска да спре смъртта, която наднича от дупката на куршума и бавно, но сигурно ще отнесе душата му във вечния мрак. Наблюдавам отчаяния му поглед, който ме приканва да направя нещо, за да го спася, но аз не правя нищо. Абсолютно нищо...

   Виждам как пада на земята и вдига главата си към мен. Отваря треперещите си устни, от които започва да се стича малка червена струя, а той прави опит да проговори, иска да ми каже нещо...

   -Колко празна е душата ти? Винаги си имал всичко, но имал ли си някога мечти? Имал ли си семейство, за което е трябвало да се грижиш? Чакали ли са те някога? Някъде бленували ли са за теб, обичали ли са те...Всички са искали от теб само парите ти, защото в теб няма нищо друго...

    Замислям се върху думите му и в този момент разбирам, че в тях има повече истина, отколкото мога да понеса в този момент. Какво, всъщност, представлявам аз, имам ли всичко, от което една човешка душа се нуждае? Наистина на този свят съм сам с парите си...Но как така сам, след като мога да купя всички и всичко... Та нали затова се бъхтах цял живот, а сега някой ще ми казва, че съм самотен... Сам си изградих този свят благодарение на умението ми да бъда това, което съм. А аз съм богат, а следователно и силен. Силните винаги са сами, но не и самотни, защото не те се въртят около света, ами света около тях. Аз мога да си купя всичко, което иска душата ми, а този кучи син, Филип, ще ми бръщолеви, че съм самотник... Какъв самотник мога да съм аз, след като съм купил дори бъдещето, дори това, което все още го няма черно на бяло, въпреки че глупаците си мислят, че на човека не му е дадено да има всичко...

    Тези мисли изпълват душата ми с едно още по-голямо презрение, без да ми е напълно ясно към кого точно: Към Филип и хилядите като него или към живота изобщо, който устроен така, дори не ме заслужава.

   Филип не млъква. Този глупак продължава да бръщолеви, да ме залива със злъч, да ме предизвиква още веднъж да натисна спусъка:

    -Вие богатите не знаете откъде сте тръгнали. Мислите си, че притежавате всичко, а ти пък се смяташ и за незаменим. Но нямаше да се превъзнасяш толкова, ако знаеше истината за баща ти, за г-н Петър Демирев, както всички го наричат.

      Последните му думи ме перват дълбоко в душата, защото се чувам да крещя:

     -Каква истина, проклетнико...Говори!

     -Ще я чуеш Антоне, ще я чуеш. Само така ще разбереш какво жалко копеле си ти... Толкова жалко, толкова измислено, че дори баща ти не ти е баща...-изрича той с усилие и това са последните му думи, преди да стрелям още веднъж.

     -По дяволите, чуваш ли се какво говориш, крещя аз, без да съзнавам, че вече говоря с мъртвец. Че реагирам на неговото предсмъртно бълнуване...На нешо, което може би само ми се стори, че чувам. Защото знам, че баща ми си ми е баща и две истини относно това няма.

     Виждам как очите на Филип, широко отворени от ужас, бавно се скриват зад клепачите му и ме обзема страх. Не защото не съм виждал мъртъвци, ами защото не съм сигурен кой кого победи.

     Вцепенението ми преминава бързо. Знам, че човек трябва да се страхува от живите, а не от онези, които вече пътуват към другото вселение, откъдето връщане няма. Там той ще срещне и други, които се опитаха да застанат на пътя ми, на моя път...С мен никой не може да се ебава...

    Идвам на себе си, връщам се в реалния свят, едва когато осъзнавам, че моето БМВ сякаш само, вече е напуснало мястото на убийството на малката уличка, осеяна с дупки, които се оглеждат в мръсните прозорци на къщурките с паднала мазилка. Отново съм на булеварда, на широката улица с кестените, окастрени, сякаш са мъже със сбъркано его. На булеварда, където луксът крещи от новите сгради с тъмни стъкла, зад които не се вижда нищо. Нищо. Сякаш са празни или пълни с невидим живот. И се чувствам отново толкова естествен, колкото винаги съм си бил. Аз пак съм си Аз. Изваждам мобилния си телефон и се обаждам на Джими с глас на човек, на който частният бизнес върви на поразия, няма спиране, а той ме пита простичко какво става, пак ли трябва да почисти.

     -Пак, Джими, пак. Радвай се, че имаш работа, а който не иска да я загуби, трябва да си я върши добре... Много лайна за почистване, много работа, нали, ДЖИМИИ?

      Този път обаче, Джими не е съгласен да си изпълни задължението си безропотно:

                                                                     \"Човек си въобразява, че може да има

                                                                     някого единствено и само за себе си.

                                                                     Опитва се да го приобщи/не да го

                                                                     подчини/към собствения си живот, да

                                                                     го направи творение на себе си, особено,

                                                                     когато си е въобразил, че е неповторим,

                                                                     че е образец, който другите трябва да

                                                                     следват, да му подражават, но понеже в

                                                                     живота няма такова правило, когато

                                                                     човек си разбере илюзията, прави неща,

                                                                     за да върне времето. Времето не се

                                                                     връща, миналото се плаща...Щастие е,

                                                                     ако го навести самотата, но не и

                                                                     мисълта за самоубийство, пред възмо-

                                                                     жността да остане сам. Те никога не

                                                                     търсят причината в себе си. Причината

                                                                     е в другите и така се удавят в собстве-

                                                                     ното си Аз, загубват се в реалността и

                                                                     в загубата на чувството за време и

                                                                     място, но не се отказват от предимство-

                                                                     то да се чувстват престижни.\"

        -Както си я подкарал , Антоне, ще трябва да си купиш частно гробище...Този път за кого ще бие камбаната?

        -За наш човек, Джими...За наш човек, който изведнъж се почувства много специален...Поиска живота ми...Ето защо този път няма да го заравяш...Лошите са го убили Джими...Лошите, а ние опечелените, ще му устроим погребението пищно.

        -Ама това вече не е нормално...Става въпрос за хора, а не за прасета... Нещата ще излязат извън контрол... Някой около теб могат да хапнат дръвцето в това число и аз... А ти работя за стотинки, докато ти си пиеш питието...Докато гуляеш и пилееш пари с широка ръка, сякаш баща ти е собственик на златна мина в ЮАР, аз ти бърша задника...

         В този момент ми писва съвсем. Искам да спре със своето мънкане. Да си разчиства и да не говори... Напъвам се да продължа с един по-спокоен тон:

        -Джими, това е твоята работа, плаща ти се... А и случаят е друг. Той ми извади пистолет. Извади пистолет на човека, който го храни. Джими, и теб те храня...

        -Нека да приключим, нека това да е последното почистване, нека да има начало, нещо да се промени, много голямо стана почистването, много станаха лайната в тази държава. Повече са от хората, утре трябва да започнем да чистим и слоновете, а техните лайна са големи, няма да стигнат лопатите...

         - Джими, в играта си. Не слоновете, а родилките на враговете ще чистим. Правихме го, ще го правим. Избирай, Джими... Филип ми извади пистолет. Хляб му давах, а той какво...Дисциплината си е дисциплина...

          В този момент от моето "БМВ"виждам по улицата да крачи Елиза. С дрехи, които аз съм и купил. Само ботушите й струват триста лева, а дънките й двеста. А я виждам да крачи като независима жена, която е завършила ОКСФОРД, толкова независима, недосегаема, щастлива. Е, как да не се вбеся?!

          Удрям рязко спирачка, изкачвам пред нея от нищото, а тя..,в очите й се появява изненада...

          - Трябва да говорим!

          Но тя не е в състояние, не ме чува. Изглежда така, сякаш пред себе си вижда призрак.

           -Ние отдавна нямаме какво да си кажем!-хуква тя да бяга. Догонвам я бесен. Хващайки я за китката, съзнавам, че в този момент изпитва болка, но не знам друг начин да накараш жена да те чуе, когато не иска. Тя изкимтява, но след това бързо възвръща предишното си състояние, личи си, че иска да избяга, но явно не разбира, че от мен никой не е избягал, аз няма да й го позволя.

            -Слушай, кучко, кучко...ти идваш с мен!

            -Никъде няма да ходя, чуваш ли, никъде...

                                                                          " Всичко се променя, животът добива

                                                                          различен смисъл, забравят се малките

                                                                          красиви неща, които превръщат вси-

                                                                          чко към незначителното и ненужно

                                                                          съществуване.

                                                                          Но човек е щастлив, стига да умее да

                                                                          се чувства така, защото и в най-голя-

                                                                          мото нещастие има частица

                                                                          надежда."

        -Елиза, не прави сцени, не тук!-отвръщам, извръщайки лицето си към мъжа, които стои от лявата ми страна. Не мога да направя нищо. Около нас има толкова много хора, а тя се възползва от това и поглежда към него, след което вика за помощ, моли да й помогнат. Тогава той ме поглежда и по този поглед разбирам, че застава на нейна страна. На нейна страна, без да знае какво всъщност представлява тя.

         -Господине, дамата желае да я оставите на мира.

         - Не ми казвайте какво да павя и какво не-зъбя му се аз и се нахвърлям върху него, а Елиза побягва сред тълпата.

         Блъскам го и той пада. Но аз дори не го ритам в главата, както постъпвам обикновено, ами си тръгвам, защото разбирам, че съм я загубил. Направил съм грешка. Тълпата я спасява, а друго щеше да бъде, ако бях поръчал да ми я доведат на крака в офиса ми или апартамента ми. Къде тогава щеше да избяга кучката... В безсилието си само промърморвам:

         - Ти си мъртва...Мъртва си...

                                                      ХХХ

          Спирам да тичам, едва когато осъзнавам, че той не ме вижда, че гласът му да СПРА не ме достига. Оглеждам се във всички посоки като подплашено животно, което за миг е върнало свободата си, избягало е от клопката на смъртта. Поемам дълбоко въздух и тръгвам към езерото, към една любима за мен местност, която винаги ми е давала настроението на човек, който е свободен и в безопасност. Човек,който

има нужда да се радва на касотите на природата и да се къпе в нейното спокойно великодушие. Това е едно от малкото места, където се чувствам в безопасност.

          Самият факт, че плуват патици, спокойни като господари във водната си къща, че върбите, красиви като глезени деца, чиито листенца едва докосват водата, си живеят такива, каквито са се родили, ме изпълва със спокойствие и някаква крехка надежда. Надежда, че в живота не може само лошото да вирее, да оцелява и да мачка онези другите... Онези като мен, които все трябва да бягат от някой и от нещо...

          И все пак мисълта, че Антон ще продължи да ме търси, пълзи в съзнанието ми и нито тюркоазенозеленият цвят на езерото, нито капризната красота на върбите могат да я прогонат. Не ми дава покой чувството, че той ще продължи да ме преследва не от силно уважение към мен, ами защото за него аз съм завоевание, някаква придобита движима собственост, за която е извадил портфейла си и е платил в брой.

                                                                                " Щастието идва само веднъж.

                                                                                Идва неочаквано и не го ли

                                                                                грабнеш в този момент, то ти се

                                                                                изплъзва така, че ти преставаш да

                                                                                мислиш за него. Сякаш никога не го

                                                                                е имало!"

           Качвам се в автобуса, настроението ми вече е на човек, който в някаква степен владее положението. Навестяват ме спомени от миналото, когато аз съм си била аз, когато животът ми е зависел от мен и само от мен. Някога, когато съм живяла в онази къща, накъдето съм се запътила сега. Не голяма, но заобиколена с кипрестите бели орхидеи, тя излъчва изяществото на простичкия покой. На неподправеността, която само природата ражда. Минувачите се поспират до оградата на дворчето, сякаш се нуждаят от миг почивка и се зазяпват в желанието си да почерпят душата си с малко неподправена красота. Зяпат към верандата, където розовите храсти надничат като палави любопитни мимичета през прозорците.

           Дълго ровя в чантата и все не намирам ключа от входната врата. Толкова дълго, че в един момент ме обзема отчаянието на човек, който няма къде да пренощува. Няма да намери покоя на леглото си, няма къде да събере мислите си. И в този момент усещам ключа между гърдите си, където винаги го държа, закачен на сребърна верижка. Той винаги е бил моят тотем, моето спасение при нужда.

           Отварям трудно ръждясалата брава. Пантите на вратата изскърцват, но звукът не е зловещ, ами гали ухото ми като химн на спасението, изпълняван от множество нежни детски гласчета.

            Чувствам се истински в безопасност, едва когато заключвам портата отвътре, а дворът ме прегръща със своите сенки на тъмнината. Всичко си е както преди в детството ми. Сякаш никога не съм напускала моята крепост. В същото време си давам сметка, че това е илюзия. Вместо цветя, от двете страни на пътеката на моминството ми, бурени забиват невидими иглички в краката ми. Виждам силуета на отдавна некосената трева,избуяла като благодатна житна нива. Не намирам в мрака нито орхидеите, нито капризните рози, ами само някакви призрачни храсти, чиито силуети надничат през тъмните прозорци.

            И в същото време имам сигурността, че се намирам у дома, въпреки усещането ми, че вече не е същото.

Защо съм напуснала така лекомислено сигурността на моето детство и защо сега газя в едно занемарено минало, предстои ми да разбера, но вече имам една увереност, че ще спася това, което може да се спаси.