-Мария,ти си болна,все още не си се излекувала,аз също искам той да е жив, но смъртта идва неочаквано, тя не пита кога трябва да напуснем този свят, съжалявам...

    - Спри! Не продължавай, ти не си ме познавал достатъчно. Или, може да не си искал да ме опознаеш такава, каквато съм. Не разбирам как си могъл да повярваш, че някога съм изгубила разсъдъка си, та нали аз винаги съм осъзнавала постъпките си, защото ако не съм ги пресмятала в съзнанието си, то тогава това нямаше да бъда аз.

    -Но ти уби човек!

    - Не казвай нищо повече,нещо е станало с теб?Това не си ти или може би не...

      Мария извърна лицето си и тогава я видя да стои в другия кай на алеята.

     -Тя какво прави тук,защо е дошла?

     - Всичко в този свят се променя, животът също! Никой не може да предвиди бъдещето. Аз те обичах, но може би не съм те обичал достатъчно! Не зная как допуснах всичко това да се случи, но днес след като виждам как страдаш, душата ми се разкъсва на парчета, защото ти пресмяташ настоящието в съзнанието си и го свързваш единствено с мен. И аз никога не съм си представял, че ще мога да те забравя.

     -Боже, била съм толкова сляпа!- от този момент желаеше него никога да не го е имало,а също и Мария да не съществуваше.

                                                    ХХХ

        Костадин приближи до Клавдия и въпреки да знаеше,че нямаше да я види, той я ревнуваше от вятъра, който развяваше косите й, ревнуваше я от слънчевите лъчи, които се промъкваха, за да обагрят лицето й. Той знаеше, че не трябва да се съмнява в любовта й, защото тя е толкова искрена и честа, но се съмняваше в това, което трябваше да преживеят заедно, след като свържеха животът в едно цяло.

  До церемонята оставаше не повече от час. Хората непрекъснато приближаваха към черквата. Всички очакваха младоженците, които трябваше да минат покрай тях.

     -Вижте ги, пристигат!

   Илиян,  стоеше близо до входа,  този момент беше един от най-щастливите в живота му. Днес се омъжваше дъщеря му, а какво по-голямо щастие от това да види радостта в очите й.

    Костадин и Клавдия тръгнаха по червения килим а когато стигнаха до олтара, заставайки един срещу друг, той почувства някакви проблясъци, сякаш някаква искрица светлина се опитваше да си поправи път към тъмнината, която обграждаше очите му.

     - Аз виждам!- извика той, извръщайки лицето си настрани, за да види цялата тълпа от хора, които бяха дошли за тържествения ден. Видя баща си, който му причини толкова голяма мъка, но мислите му бяха прекъснати от отец Антонио, който застана срещу тях.

     -Деца мой, днес сме се събрали тук, за да могат тези двама влюбени да встъпят в свещен брак и да свържат живота си докато смъртта ги раздели.

     -Вие, Клавдия, вземате ли за съпруг тук присъстващия Костадин, обещавате ли да му бъдете вярна и предана в добри и лоши времена?

      -Да!- отвърна тя, поглеждайки към отец Антонио, който погледна към младоженеца.

      - А вие-обещавате ли да бъдете предан на съпругата си за добро или зло, да сте неотлъчно до нея, до края на живота си?

      -Да!

      -Ако има някой от тук присъстващите да не е съгласен тези двамата влюбени да встъпят в свещен брак, да се изкаже или да замълчи завинаги?

      -Аз!-всички се обърнаха едновременно към входа, там стоеше жена.

      -Коя е тя?- попита някой от тълпата, след което последва кратко мълчание.

      -Мамо!-възкликна младоженецът.

    -Сине!-отвърна жената и продължи.- Тази свадба не трябва да се състои, ти не можеш да се омъжиш за нея! Защото това е собствената ти сестра. Тони никога не е бил твой баща, ти си син на Илиян.

   - Не мога да повярвам! -отвърна Костадин, покривайки очите се с ръце. Мария отиде до Илиян и каза: -Любовта е покривало на безчувствието, измама! Аз живях с една единствена мисъл, която беше съсредоточена към теб. Живях в заблуда, която ме изпълваше с безкрайни надежди, че някъде там в теб ще присъства частица от мен.

Аз те изгубих, но може би никога не съм те имала? Защото, където беше ти мен ме нямаше. А където бях Аз, всъщност присъстваше само образа ти във вътрешността на една празнота, която е моята собствена истина, а тя се губи в целия този свят, който би трябвало да съществува за двама. Изгубих те, а с теб изгубих всичко, това е крлаят-отвърна тя и извади пистолета насочвайки го към себе си, тогава стреля. В този момент, видя Илиян, който беше надвесен над нея, по лицето му се стичаха горещи сълзи, а с дланите докосваше спластените й коси, които отдавна бяха изгубили своят блясък.

    -Винаги съм те обичал,моя единствена и неповторима любов! И винаги ще те обичам! Независимо,че повече няма да мога да галя косите ти. Ти ще бъдеш  в сърцето ми. Зная,че няма да мога повече да те стопля,защото там където отиваш  ще бъде студено, но независимо от всичко аз ще те виждам в сънищата ми,такава каквато си. Ако можех да върна времето назад, бих направил всичко,но времето не се връща и първата любов никога не може да бъде забравена.

                                                          КРАЙ