Рамката на широко отворената врата опустява. Виждам как Поли тича по коридора и това е добре за нея, защото и сам не помня кога точно съм грабнал сребърен пепелник от бюрото и съм го запратил по нея с все сила. Трясъкът ме връща в действителността, рикоширали парченца кристал се забиват в лицето ми, усещам болката, чувам се да крещя, че целият свят е жесток и че в него оцеляват най-жестоките.

   Сядам зад бюрото и напразно се опитвам да си събера ума. Упорито стискам в ръка някакъв документ, без да мога да прочета и ред, без да мога да се концентрирам, докато не бъркам в дъното на чекмеджето и не напипвам малка сребърна кутийка. Треперещите ми ръце я отварят, пръстите ми стисват малкото розово хапче и  нетърпеливо го пъхат в устата ми. Месецът въздържание отива по дяволите.

   Вече съм по-спокоен, когато Джими връхлита в кабинета ми по начина, по който го прави, разбирам, че освен черни облаци на небосклона днес не се вижда нищо друго. За първи път той се отправя направо към барчето и си налива уиски, без да ме пита. И за първи път, след като  отпива дълга глътка, заговаря с почти безцеремонен тон.

   -Тук ли ще говорим или ще излезем, пита ме той преди да успея да го отпратя с думите, че сега не ми се говори с никой и нищо.

    -Говори, Джим, говори. Само дано да не е за нещо, което можем да отложим за друг ден, казвам аз и се стремя да излъчвам голяма досада и пренебрежение.

    - Важно е, много е важно, освен ако смяташ, че убийството на Филип е нещо като бял кахър.

    -А-а-а, Филип, поглеждам го аз външно спокоен. Явно хапчето беше започнало да ми действа. Беше ми върнало самообладанието.

    -Защо го направи, Антоне, той беше един от нас? Беше ти верен.

    -От нас ли? От кои нас?Той бе човек, който се хранеше от ръката ми, но не беше от нас. Джими, и ти не си от нас, въпреки че ти плащам като на петролен арабски бос. Никой не знае кои сме тези "нас" и не ти трябва и ти да знаеш. Човек не е хубаво да любопитства твърде много. Дори е по-добре да се прави, че нищо не знае, защото така се живее по-дълго.

    - Аз не знам дали съм от нас, от вас или от тях, но знам, че толкова пъти съм почиствал след теб, колкото пръсти нямаме  двамата на ръцете си. Сега обаче нещо невероятно се случи...

    -Какво толкова се е случило, Джими? Какво? Имаме една улица. На улицата лежи труп с три куршума в тялото. И дори да не си почистил, полицията ще види нещо, от което ще стигне до нищо.

     -Не, ти нещо пропускаш и нещо не знаеш. Пропускаш, че този труп е на твоя личен шофьор и не знаеш, че този труп е изчезна. Ня-ма-го! Сякаш се е възнесъл в небесата заедно с душата си. Не се ли питаш защо още не са те привикали, защо не са ти поискали показания, а, Антоне?

     -А бе, какви ги говориш?-скачам аз и му взимам чашата. Още когато влезе, бях забелязал, че е пил някъде навън, въпреки ранния час. Но веднага си давам сметка, че дори и да е залян, това не може да си го измисля.

     -Проблемът не е в чашата, сопва се Джими и безцеремонно обратно изтръгва чашата от ръката ми. Проблемът е, че няма труп и този път ще го загазиш яко.

     - На мен ли говориш или си мърмориш като пияница, съскам му аз в лицето, докато се мъча да овладея обзелата ме паника. Лично аз го убих, хващам Джими за раменете, готов да му ударя една глава.

     - Труп няма, казва Джими примиренчески и с лекота се освобождава от захвата ми.

Излива останалото уиски в гърлото си и излиза от кабинета. Така силно затръшва вратата, че прозорците издрънчават.

     Оставам сам, но минават минути, преди да разбера, че ръцете ми отново треперят, че мислите ми  щъкат така несвързано, сякаш съзнанието ми е мътно езеро, върху чиято повърхност ту изплуват, ту потъват отново образа на Елиза, трупа на Филип, побелялата глава на омразния ми баща, пияните очи на Джими.

    Гълтам второ хапче, но минава време, докато почувствам, че главата отново е на раменете ми. Докато отново съм в състояние да анализирам нещата и да се взема в ръце. Да надяна маската на мъжагата, който пред нищо не се спира.

    Разчиствам ти улицата от години, щях да го направя и сега.. отекват в съзнанието ми думите на Джими и в същият миг ми става кристално ясно, че ако трябва моментално да се заловя за нещо, то не е нито да преобръщам света, за да търся Елиза, нито пък да си разчиствам сметките с баща ми, ами да разгадая на часа тази мистерия на изчезналия труп на Филип, на моя вече бивш шофьор.