Рамката на широко отворената врата опустява. Виждам как Поли тича по коридора и това е добре за нея, защото и сам не помня кога точно съм грабнал сребърен пепелник от бюрото и съм го запратил по нея с все сила. Трясъкът ме връща в действителността, рикоширали парченца кристал се забиват в лицето ми, усещам болката, чувам се да крещя, че целият свят е жесток и че в него оцеляват най-жестоките.
Сядам зад бюрото и напразно се опитвам да си събера ума. Упорито стискам в ръка някакъв документ, без да мога да прочета и ред, без да мога да се концентрирам, докато не бъркам в дъното на чекмеджето и не напипвам малка сребърна кутийка. Треперещите ми ръце я отварят, пръстите ми стисват малкото розово хапче и нетърпеливо го пъхат в устата ми. Месецът въздържание отива по дяволите.
Вече съм по-спокоен, когато Джими връхлита в кабинета ми по начина, по който го прави, разбирам, че освен черни облаци на небосклона днес не се вижда нищо друго. За първи път той се отправя направо към барчето и си нали ...