Реших да сляза в кафето на фирмата, преди да се кача при г-н Филипов. Ненавиждах да го наричам така, защото въпреки всичко той беше мой баща и дори да не му е приятно моето присъствие тук, то той трябваше да ме търпи, защото аз Антон Демиров бях единствен наследник на империята. И ако имаше други планове, за които не зная, то със сигурност някой ден щях да разбера и тогава с него щеше да е свършено. Щях да го унищожа, да го оставя в онази къща на провинцията, където ме беше оставял толкова много пъти сам. Щях да го накарам да съжалява за целият психически тормоз, който упражняваше тогава. Затова,, изпитвам огромно желание да изпия едно уиски, но точно, когато отпивам голяма глътка алкохол погледът ми е привлечен от силует, който бегло преминава от вън. Тъмните ми очи наблюдават образа от отсрещната страна на прозореца. Не вярвам, че мъртвите могат да възкръсват! Не вярвам, че има живот и след смъртта! Не вярвам,но въпреки всичко виждам Филип! После образът му изчезва, сякаш е накакъв призрак, но призраците не могат да си играят с мен, защото аз съм непоклатим. Чувам как звънни телефонът ми, после гласът си, който имам усещането, че не е моят собствен глас, защото в него има отчаяние, но в следващия момент, сякаш овладявам себе си и казвам:-Ало!

       -Какво е станало? Не ме ли позна, аз съм Джим!

       -Знам,кой си! Нали аз те създадох! Ако не бях, отново да бършеш прахта по улицата!

       -Точно затова искам да поговорим! Знаеш, че работата е трудна, само една погрешна стъпкае и с мен е свършено. Преди малко, познай кой ме извика в офиса си,г.н Филипов!

        -И ткеб ли?...Мръсник! Иска да знае всяка моя крачка, но той отдавна вече не ме контролира. Ще отида тогава, когато аз преценя! Кажи ми, разпитва ли те нещо? Та нали нищо не си му казал?

       -За сделката и за прехвърлянето на парите? Разбира се,че не...

       -Слушай! Плащам ти да мълчиш!...Да говориш тогава, когато ти кажа...

       -Спокойно де, изглеждаш  ми нервен?

       -Нищо ми няма, аз просто...

       -Искам да поговорим за друго! Виж аз имам нужда от едно ново ферари-червено обаче!

       -Имаш го!

       -Ей! Затова те обичам, ще знаеш...

       -За теб, винаги! Какво е една кола за нас милионерите.

       - Аз ги колекционирам, затова!

       -И да внимаваш с жените?

       -Като става въпрос за жени, какво смяташ да правиш?

       - Аз никога не съм ги зачертавал, просто ги погребвам. Всяка кучка, която ме е яла е умряла! Така ще бъде и с нея! Извини ме, но там и е мястото...

       -Да, но който веднъж е обичал, значи ще го направи отново!

       - Не искам любов, искам отмъщение! колкото по-бързо приключа с нея, толкова по-добре. Сега ме извини, но ще трябва да тръгвам, защото старецът ме очаква.

        - Господи! Ако г-н Демиров разбере как го наричаш само...

        - Не ми пука, да мисли каквото ще...

                                                              ХХХ

        Отново съм в кабинета си. Продължавам да седя в канапето и от време на време да втренчвам погледът си в снимката, която е винаги на едно и също място. На голямата стъклена маса, точно в десният ъгъл, а до нея ваза с красиви орхидеи. Понякога виждам как цветята увяхват, пред очите ми. Тогава просто ги заменям с други, за да запазя онзи спомен за жената, която ме влудява и аз, аз съм готов на всичко за същата тази жена. Само за една дума, за един единствен жест, тогава ще й подаря целият свят. Ще я накарам да се влюби в мен. Да ме обича така, както аз я обичам. Да ме желае! Да тръпне в обятията ми, за да забрави за страховете си, защото най-прекрасните сънища се случват, когато човек е буден.

         Сега,какво...Аз г-н Филипов продължавам да се надявам. Да очаквам невъзможното, за да получа това, което ме прави щастлив. В същото това време искам да унищожа човека, който е застанал плътно до нея на снимката. Имам желание да го погубя. Да го видя как затъва в калта. Там му е мястото!

         Защото аз съм срещу вятъра...От хаоса чувам твоето име. Мислите ми пораждат чувства. Затварям за миг очи с надеждата да ме пожелаеш, но светът е така, някак устроен.Искам да ме заобичаш истински. Знам, че принадлежиш на друг./Скъпа!/Гледам снимката ти и нищо не ме интрересува. Не искам да знам какво ще кажат хората. Аз съм вече различен, но ти си омъжена жена! Любовта ти, би трябвало да ми принадлежи. Роден съм, за да те обичам! И не мога да го променя.

        Не зная как не съм забелязал, кога най-добрият ми работник от фирмата е влязъл, но за мен той не е само работник ами нещо много повече. Той ми е като приятел. Единственият човек, на който мога да разкрия най-съкровените си тайни, но сега трябва до едно известно време да го държа на далеч от себе си, защото съм заобиколен от врагове, които искат да ме унищожат.А най-големият ми враг живее с мен. Живее в къщата ми. Аз го създадох. Направих от него човек. Сега го мразя. Ненавиждам го.Затова,че той я притежава. Притежава жената, която обичам.

Аз не искам да виждам как в очите й има сълзи. Затова сега, когато е далеч от тук той ще си плати, а нея ще си я върна.

         -Шефе!...Добре ли си?

         -Не! Намери ли я? Говори ли с нея? Как е тя?

         -Да! Беше в една стара къща в провинцията.

         -Открихме я,...първи!

         -Сега тя ще бъде спасена!-отвърнах и започнах да й говоря, сякаш беше до мен.-Скъпа! Чуваш ли, ще те върна у дома! Тук е твоето място. Ти ще бъдеш моя и аз ще бъда твой! Ще те накарам да забравиш всичко, ще се грижа за теб както никой не го е правил досега!

Изведнъж ми се стори, че видях някаква сянка да преминава откъм вратата. Може би, Филип  не беше я затворил на влизане. Дали мъртвите в този момент възкръсваха? Дали демоните играеха своята игра на чувства? Дали момента на отмъщението настъпваше?

         Аз Антон Демиров. Вече съм пред кабинетът му.Стоя така известно време като вцепенен, защото чувам познат глас в стаята. Но същият този глас трябваше вече да е погребан дълбоко под земята. Дали мъртвите могат да възкръсват? Или пък съдбата си играе с мен? Аз лично го убих. Видях го как пада в краката ми. Лежеше неподвижно и после...После трябваше единствено Джим да почисти. Никой няма право да ми го причинява!Затова връхлетях като ураган, който иска да помете всичко след себе си, но на средата на стаята се спрях.

         -Ти! Кучи син! Остави ме да мисля...

         -Да мислиш какво, че съм мъртъв...

         -Жив ще те погреба! Ще съжаляваш, защо някога си се раждал на този свят!

         -Смяташ да ме убиеш за втори път?...

         -Не! Да направя животът ти същински ад!

         -Ха,..ха,..ха! Ти ли,..та на теб и баща ти не ти е баща!

         -Негодник!-изкрещях в лицето му и в същото това време направих само едно рязко движение, за да съм достатъчно близо до г-н Филипов.

          Искам да знам истината, каквато и да е тя.Наистина ли, този човек е способен да ми го причини. Удрям с юмрук по стъклената маса и виждам как снимката ни пада точно,пред краката му. В този момент не искам да мисля за Елиза, защото тази жена си играеше с мен. Играеше си с чувствата ми и трябваше да си призная, че кучката си я биваше. Беше дяволски добра в играта. Затово взимам дървената рамка и я захвърлям още по-далече, там където няма да виждам очите й, точно до прозореца.

         -Какво си мислиш, че правиш?-попита ме объркано г-н Филипов.

         -Отговори ми, ти мой родител ли си?..

         -Неблагодарник! Аз те създадох!

         -Кажи ми истината? Имам право да я знам!

         -Не е важно, кой те е създал ами кой те е отгледал!

         -Проклет да си! Ти наистина не си ми баща...

         - И какво ще направиш сега? Ще излезеш през тази врата и после ще отидеш           в къщата ми?

         -Искаш да ме оставиш на улицата...

         -Там, ти е мястото! Ти си еднонищо.

         -Да!Но Антон Демиров винаги мисли за всичко.

         -Какво искаш да ми кажеш с това?

         -Прехвърлих акциите на мое име. Ако си свършил, трябва да вървя, защото си 

         имам работа!

         -Боклук такъв! Мислиш си, че си кой знае какво?! Аз създадох цялата тази

         империя. Срутвах стени за нас, но ти ме предаде и сега ще трябва да си платиш!

         Стоя така известно време като вцепенен и си мисля, че тези двамата наистина ме смятат за глупак. Дори бях започнал да вярвам, че Господ не ме обича и ми изпраща мъртви души да обикалят навсякъде. Но мървите не  могат да страдат, защото болката е само тук на земята и ако самият демон е в мен, то е защото той мрази всички онези долни нищожества, които влачейки се по земята умоляват за прошка, за да спасят себе си от вечната клада на смъртта.

Тъкмо бях тръгнал да излизам, когато видях един човек, който през цялото време твърдеше, че е мой баща и ме е карал да живея в една огромна заблуда да насочва пистолета си към мен.Същият този пистолет с който някога ме учи да стрелям...Спомних си онова малко дете, което цялото трепереше преди да натисне спусъкът. Но г-н Филипов беше непреклонен. Искаше винаги да бъда точен в целта си, никога да не пропускам мишената. Да наблюдавам врагът си право в очите и да усещам дори полъхът на вятъра, защото само една погрешна стъпка или движение може да ме унищожи. Но сега,...сега човека, който ме отгледа желаеше собствената ми смърт.

        -Ще го направиш ли? Не вярвам...

        -Ти си най-големият ми враг!Мразя те...

        -Джим ще влезе всеки момент! Погрижил съм се за това. Би трябвало вече да е тук и прокурора...

За пръв път бях неподготвен. Просто блъфирах. Нямах друг изход, защото знаех, че пистолета беше със заглушител. По принцип те намаляват шума, но колко време ще трябва на някой преди да ме открие-минута-две?А може би и повече, ако добре скрият трупът ми...Вече си се представям как лежа в ковчега, но може би там няма да съм вече самотен, защото самотата никога не спохожда умиращите.