Беше спокойна и изглеждаше дори щастлива, колкото и на мен да не ми се вярваше. Явно беше постигнала свое вътрешно равновесие след всичко преживяно. С познатата лека усмивка и топлина в погледа. Седеше в края на пейката, а до нея беше инвалидната количка на млад мъж, поставил нежно ръката си върху нейната. И двамата наблюдаваха от другата страна на алеята на тревната площ играта на около тригодишно момченце и неголямо куче. От време на време тя ставаше, за да намери изгубената топка, и пак се връщаше на мястото си, като сега тя поставяше своята ръка върху неговата. Значи това е той.
- Приятелко, къде се отнесе?
- Люси. Това е Люси.
- Коя Люси?
- Онази жена там.
- Много е хубава.
- Винаги е била хубава. С бяло лице без никакво петънце по него, с естествено изписани вежди, с устни, за които не е нужно червило, с черна тежка коса на едри вълни - мечтата на всяка жена, която ѝ отиваше и когато беше къса, и сега, когато е под раменете ѝ, със стройна фигура.
- Откъде я познаваш?
- Израснахме ...