ПОДОЧУТО

Нещастието ни събра в една болнична стая за дълго. А известно е колко дълги са там дните и нощите.

Умен и интелигентен осемдесет годишен човек ми споде­ли мъката си. Бил заможен търговец. Имал и чифлик с много плодородна земя. Дълги години нямали рожба. Накрая, вече в зряла възраст, Господ ги дарил с момче. При раждането съпругата му починала. На плещите му легнала грижата с отглеждането и възпитанието на единственото му чедо.

Народната власт му отнела едрата градска собственост - няколко къщи, магазини и складове в центъра на града. Не след дълго взели чифлика и той останал на улицата. Приюти­ли го негови роднини. Капак на всичко било „въдворяване­то" му като спекулант на язовир Копринка. Детето растяло без майчина грижа, ласка и бащински контрол.

Демокрацията реституирала част от заграбените имоти и разрушения чифлик. Годините и лагерите си казали думата. И ето го сега в болничната стая.

В неделен ден идваше синът му на свиждане. На послед­ното беше довел и сина си - внукът на дядото.

Волю или неволю станах свидетел на следния разговор:

- Те го те! Моо да умре, ама неще! Пари не даваш, нищо не продаваш, дече ли шъ го отнесеш на оньо свет. А т'ва дек доваждам тук на свижданье е масраф — билет за тролею, ку­тия лакум, затра на време. А и я имам дете, те го те! Наместо оно да изеде лакумо, ти го зяносваш!

Детето хвана разсърдения си баща за ръката и каза:

- Тате, нали като остарееш нема да праиш като дедо и нема да ма ядосваш!

ЛИСИЦА И ЧАВКА

Наред с мюзервилъка у врачанина е силно развито чувст­вото за хумор. Бог го е дарил да бъде много точен в наимено­ванията и прякорите. Прякорът е онова, което го отличава от пришълците. Към тях врачанина е толерантен. За да не се оби­дят от липса на внимание, той веднага става Йоан Кръстител и ги кръщава с подходящи имена.

В онези далечни времена, когато Враца беше екологично чиста във всяко отношение, се срещаха прякори от флората и фауната. В Кемеро имаше гъска, суяк, сврака, свиня, турме, та даже и слон; в Игриз махала - бивол, пръч, яре; в Дудако - петел, пуйка, кон, тишка; в Хармано си имаха патори, кьосове, чучулиги, фазани. Трябва да се знае, че кьосове, поради голямата им популация, гнездяха в цяла Враца. По - другояче стои въпроса с Каменитио път. Тук, между Каменитио път, поп Йордан и Стефан Караджа беше Ривиерата на пернатите, които живееха в етнически мир и сговор.

Другомахленецът като минеше от тук можеше да срещне гарван, гарга, дживгар, папагал, врана, сокол, бибе, пате, пе­тел, пуалец, буяк, чавка и други представители на пернатото царство.

Естествено беше когато мине такъв по улицата, от някой двор или дюкян да се чуе призив: гаа, па па па, кукуригууу и други. Моменталният отговор, но не на пернат език, беше свързан с близките, познатите и комшиите от женски род, на които се пожелаваше много радост и щастие.

В тази Ривиера бяха свили съвсем близко гнездата си Пуалецо, Бибето, Патето и Чавката, които не си правеха кал по между си. Калта идваше от представителите на животинския мир в Ривиерата. Особено усърден в това отношение беше Ангел Лисицата, кръвен враг на Ламбо Чавката. Знайно е, че това са хитрушите от приказките. Причината за това бе, че Чавката изтърсил в двора на Лисицата една торба с кокоши пера и кости. Последният отишъл при стария авджия дедо Рогач и взел една връзка сврачи крака, с които дедо Рогач отчитал дейността си по изтребване на грабливи птици.

Не мога да не кажа няколко думи за тази колоритна личност. Преселник от Троянско, дедо Рогач си беше построил скром­на къщичка в Дудако. На старини се препитаваше с авджилък. Стар гастроном, чиято софра не минаваше без месо, как­вото и да е то. Когато не удареше заек, гръмваше някоя охра­нена котка, която приготвяше по всички кулинарни правила и носеше да опече в Барзовата фурна. С птичето месо беше по-лесно. „Всичко, което хвърчи се яде!" - беше девиза му. Ко­гато нямаше яребици или фазани гаргите и свраките ги за­местваха.

Но да оставим дедо Рогач, за него ще говорим друг път, и да видим как се развиват по-нататък събитията!

Всяка божа утрин, дървената порта на Чавката осъмваше окичена с един крак от граблива птица - чавка, сврака или гарван. Читателят ще се запита защо само един крак. Лиси­цата го правеше не от икономична гледна точка. Причината за това е, че Чавката беше куц. Единият му крак беше повре­ден при бомбардировката на Враца и хитрушата полагаше майчини грижи за своята посестрима. На благородния жест хромата Чавка не можеше да отговаря с кокоши пера и кости поради трудност в придвижването. Трябваше да измисли не­що! Отговорът не се забави. Това беше най-жестокото наказа­ние за един християнин. Анатема! Лисицата получи анатема за цял живот от Чавката. Тук читателя ще се зачуди много. Не се чуди драги читателю! Чавката беше владишки иконом и градинар, без църковен сан, но когато говореше не пропус­каше да каже: „Ние с дедо Владика....", „аз и дедо Владика....." и така нататък. Набожните махленски бабички го смятаха, че поне е Викариен епископ. Това, че Лисицата не ходеше редов­но на черква му даде повод да пусне слух между старите мирянки, че е анатемосан лично от дядо Владика. Ходът беше успешен и те бягаха от него като от дявола.

Така битката между двамата затихваше без победител. Да­же бяха на път да си простят и станат пак добри приятели. Но лукавия мислеше по друг начин.

Чавката имаше едно дръгливо прасенце. Държеше го в малка дървена кочина. Храната му беше вегетарианска и не достатъчна. На ден му се полагаше по един птичи крак, който Лисицата закачваше редовно на портата.

Дали от глад, или от свирепия си нрав, прасенцето счупи­ло една прогнила дъска на кочината и излязло на свобода.

Чавката се заел с ремонта. Откъртил една дъска от стобора на Емшерията, негов комшия, и извикал Кърцата да му помогне. Влязъл той в кочината, поставил дъската, която Кър­цата държал от вън и забил един пирон. Прасенцето се пока­терило по наклонения ствол на джанката и се мъчело да дос­тигне висящите джанки. Каква идилия! Прасенцето лакомо яде джанките, които е достигнало, заедно с шумата, а двама­та майстори потягат жилището му. Тази пасторална картина била нарушена от гръмогласен ехиден смях, от който прасен­цето побягнало, Чавката изпуснал теслата, а Кърцата цига­рата от устата си.

На стобора стоял Лисицата, който гръмогласно се смеел. Чавката го погледнал злобно, защото старата омраза плам­нала с нова сила, и изкрещял с такъв глас, че прасенцето се мушнало в бъзоляка и притаило дъх:

- К'во си се залезил, бе? К'во си видел, та се лезиш като Което Лезията?

- През моите седемдесе годин съм видел много работи. Ама такова чудо не съм видел - Чавка у кочина и прасе у джанка. - не преставал да се смее Лисицата.

Чавката сърдито захвърлил теслата по него, която се уда­рила в стобора и счупила една дъска. Така отново пламна лютата вражда и то със страшна сила.

                                 СЕДМАТА БОЖА ЗАПОВЕД

Няма християнин на този грешен свят, който поне в мис­лите си да не е нарушил седмата Божа заповед „Не прелюбодействай". Човешко е да се мисли, че чуждото е винаги по-хубаво, по-голямо и по, по, най!... Според автора в основата на това прегрешение стои любопитството и фантазията на човека.

Нино и Данко бяха комшии. Нино, едър и хубав здраве­няк, имаше многолюдно семейство и съсухрена от труд и грижи жена. Данко, нисък, слаб и инфантилен, имаше пари, едра, здрава и красива жена. Господ не го бе дарил с челяд. Като добри приятели и комшии, си помагаха в работата и често си пиеха заедно питието. С течение на време Лукавия се всели в ума на Нино, а сигурно и в главата на Данковата же­на. Нино търсеше начин да се добере до чуждата съпруга. Най-после му се отдаде случай.

На Данко згориграждани му стоварили две магарета дър­ва за огрев. На Нино това му дошло като манна небесна. По­могнал на Данко да ги внесат и наредят в двора. След това си предложил услугите да ги нареже и нацепи без пари. Речено, сторено. На другия ден дошъл с триона и започнал да ги ре­же. След като ги нарязал, седнали, хапнали и пийнали заедно с невестата. Отдъхнали малко от яденето и пиенето и Нино поискал брадва, за да нацепи дървата. Данко я донесъл вед­нага и му я подал. Той я повъртял, поогледал я от тук от там и отсекъл:

- Манарата требва да се наклепа и наточи! Невестата, която била при тях казала:

- Данко, иди и занеси манарата на Амекията и Дако да я наточат! А ти Нино, влез вътре да не стоиш отвънка, оти е греота!

Послушният съпруг взел брадвата и тръгнал към ковач­ницата на Амекията, която се намираше наблизо. Чиракът Да­ко го посрещнал, попитал го какво иска и след като Данко му казал, взел брадвата. Огледал я, опипал я и казал, че не е нито за клепане, нито за точене. Майсторът Амекията потвърдил същото и Данко поел обратно за дома. Влязъл в двора, огле­дал се насам-натам, и като не видял никой, влязъл в стаята с брадвата в ръце. Влязъл и облещил очи, като видял невестата по гръб, краката и стърчат като банатско геранило, а върху нея Нино. Последният като видял Данко с брадвата в ръце се уплашил и се дръпнал бързо. Но наблюдателния рогоносец видял добре надареността му и ревнал, колкото му глас дър­жи:

- Малеее, тоа ми съсипа невестата!

Отворил вратата и с брадвата в ръка се затичал към дръв­ника на двора. Огледал се насам-натам и като нямало на кого да излее яда си, свалил си каскета и започнал настървено да го сече на дръвника. След като каскета станал паран парче се успокоил. Влязъл отново в стаята, където прелюбодейците стояли виновно навели глави. Седнал на масата и рекъл:

- Не бой се брат ми! Ти не си виновен! Невесто, я донеси една паница вино, па после шъ цепим д’ърва!

- Извинете! Как мога да отида до Кимерът?

- Я съм от Кемеро. При кого отваждаш? Като те гледам ти не си тукашен. Отговорил троснато Ешеко, защото смет­нал, че човека го е взел за хамалин.

- От търновско съм. Идвам на гости при сватовити. Дъ­щеря ми пристана на ино ваши момче. Пък им нося туй-унуй на сватовити.

- На кого саа пристанала? - пита Ешеко. Човечецът оставил багажа, бръкнал в джоба си, извадил едно смачкано писмо и рекъл:

- За синът на Никола Иванов. Познаваш ли го?

- Знъм го, кък да го незнъм. Коло Маската ми е комшия. Виж к'во! Не е требвало да носиш толкова багаж и оно чък от Търново! Дъщеря ти с Бога е думала. Шъ живее царски у них. А бе я съ чуда оти Маската ми сака едни дреи като за пред 'ората. Еее, комшии сме, к'во да го праа! Дадох му едни панталоне, кур'ка и фуражка — каза Ешеко, запали цигарата си и рече:

Айде, зимай багажо, оти видиш, че файтоне и носаче нема!