МАХМУРЛУК

Махмурлукът е много лоша болест. За да се предпази чо­век от нея има само един единствен начин - да не пие алко­хол. Няма на света пияч, който да не е страдал от махмурлук. Най-силно е страданието сутрин, след весело прекарана нощ.

За лечението му се използуват различни начини и илачи. Заболелите за първи път го лекуват като връщат всичко изпи­то и изядено обратно, а след това с хапчета против главобо­лие. Това лечение трае един, два дена, а преболедувалия не се сеща за пиене цяла седмица.

Лечението при хронично болните трае само няколко часа. Илачите са различни - клин клин избива; силно кафе; горе­ща шкембе чорба, отровно подлютена и подкиселена, съпро­водена със студена бира „за хастар".

Гостилницата на Петър Мърцината беше едно от лечеб­ните заведения за реанимация и лекуване на хронично болни­те от махмурлук. От ранни зори болните търсеха помощ и илач. Персоналът се състоеше от Мърцината - собственик и главен готвач и келнера Славчо Хайде Хайде, който пръв опит­ваше лечебния елексир на заведението. Той беше дребно чо­вече, облечен в черен костюм, върху който надяваше отпред една бяла престилка. Мюзевирите го бяха кръстили „Хайде Хайде", защото за щяло или нещяло казваше „Хайде, хайде!" - доказателство за интелегентността му.

Една сутрин, нетърпеливо разхождащ се около гостилни­цата пациент, едвам дочакал Славчо да отвори вратата и се мушнал в заведението. Седнал на една маса и поръчал:

- Келнер, една жешка чорба, ама да пари! След минута Славчо се отправил с танцова стъпка и чи­ния в ръце към масата на нетърпеливия клиент. Още не я сло­жил на масата и онзи казал:

- Казах ти жешка чорба, да пари! Таа не е жешка! Славчо го погледнал и върнал чорбата на Мърцината, кой­то му сипал нова. Поднесъл я на клиента, но онзи я върнал отново. Това се повторило няколко пъти, а заведението за­почнало да се пълни с редовните клиенти. Накрая келнера не издържал, сложил чинията с чорбата на масата и ядосано по­питал:

- Абе, ти от дек' знааш, че чорбата не е жешка, като не си я вкусил даже? Хайде, хайде казвай!

- У сичките чинии, дек' ми ги носеше, палецо ти беше натопен у чорбата. А я сакам она да пари! Дошъл съм тука от зор. Шъ ми донесеш такава чорба, дек' чинията не можеш да гя държиш с гола ръка, а само с кърпа! Разбра ли! А сега ми дай ютата чушка!

- Те сега! - рекъл Славчо. Завърнал бялата престилка и от малкия джоб на панталоните си извадил едно напукано люто чушле. Отхапал част от него и му подал отхапаното с думите:

- А сега, кажи нещо!

                                               ФАТАЛНОСТТА

Екипажът на линията се състоеше от Григор Палаврата - титуляр шофьор, Гочо Папагало - помощник шофьор и Начо Туртата - стажант ученик. Последният не влизаше офици­ално в екипажа, а Палаврата го беше приел неофициално и той пътуваше от Дупни връх до Вършец и обратно. След като се качеше в рейса, Туртата сядаше до Палаврата, изваждаше една голяма, колкото волана на рейса турта (питка), хващаше я с двете ръце като волан и следваше движенията на Палав­рата при управлението на рейса. Когато на обяд стигаха във Вършец, Палаврата разчупваше туртата на две. Едната поло­вина изяждаха, а другата я прибираше за вечеря. Това се пов­таряше всеки божи ден.

Преди тръгването на рейса имаше цял ритуал. Палаврата проверяваше гумите и външния вид на рейса, вида и състоя­нието на багажа, който се поставяше на покрива на рейса и се подреждаше от Папагало. Оглеждаше пътниците, сядаше на мястото си, прекръстваше се и даваше знак на Папагало да завърти манивелата за палене. Като запалеше, изчакваше Па­пагало да се качи, плюеше си на ръцете, включваше на скорост и потегляше. От плюенето на ръцете волана беше хва­нал два пръсти покритие, което се беше напукало и прилича­ше на абисинска почва след едногодишна суша. Когато го питаха защо си плюе на ръцете той отговаряше:

„Т'ва ми е мотиката бе, Пич! С нея си изкарвам лебо".

Както вече казах, пътя се виеше по склоновете на Стара планина, докато стигнеше билото й, т.е село Осиково. Палав­рата караше само на първа скорост. В рейса бучеше като че ли пътниците се намираха в аероплан.

При едно такова пътуване се случиха странни неща. Палаврата стиснал здраво волана и вперил взор напред, под ко­зирката на шофьорската си шапка, която сваляше само кога­то спи, натиснал педала на газта до край, внимателно пробираше дупките по пътя. Не беше в настроение, защото беше сънувал лош сън, а той като всички шофьори беше фаталист. Караше нащрек и очакваше какво ще му се случи. На седалката зад него пътуваше една млада, засукана невеста с дете-пеленаче. Дали от горещината и праха, или от бученето на мотора бебето се събуди и започна неистово да реве. Този рев развали още повече настроението му.

Обръща се няколко пъти, поглежда накриво булката и бебето, но то продължава­ше да плаче. Чашата на търпението му преля, когато на шо­сето застигна една волска кола натоварена със сено. Въпреки сигналите, които му подаваше, селянина не спря колата, а са­мо малко я отби вдясно. Това накара Палаврата да я заобико­ли, при което рейса попадна в една голяма дупка и въпреки малката скорост сътресението беше силно. Като направи ма­неврата и задмина волската кола, той се обърна към младата невеста с бебето, което продължаваше да плаче, и каза:

- Ама, госпожо, оти не накараш т'ва дете да млъкне? От него не моа да си слушам моторо.            

- Господин шофьор, виждаш, че правя всичко да млъкне, но то не ще. - отговори смутено майката.

- Бебето е гладно! Дай му да боза! Я съ виж какви бозки имаш като на гигенска биволица, а държиш детето гладно. Дай му бозка и оно ше млъкне да му е..... мамата!

Невестата смутено наведе очи, поогледа се и напълни ус­тата на бебето с розовото зърно на гърдата си.

Тъкмо рейса беше изпъплил на равното когато мотора за­хърка, придърпа, придърпа и спря. Папагало веднага скочи с манивелата в ръка и започна неистово да върти, но мотора упорито мълчеше. Тогава Палаврата стана и се обърна към пътниците с думите:

- Господа пътници, пътуването до тук! Рейсо съ повреди. След това отвори вратата и слезе. Папагало през това вре­ме вече отваряше капаците на мотора. Палаврата се наведе и започна да оглежда и опипва кабелите. Около него се събраха любопитните пътници, което го изнерви още повече.

- Господа, освободете рейсо! Имам нужда от светлина, въздух и спокойствие! Извадете от торбите яденье и яще, и не ми пречете! - ядосано каза той.

Пътниците се разотидоха. Едни послушаха съвета му, други отидоха на чешмата, а трети насядаха под буковите сенки.

Повредата се оказа доста сериозна, защото свалените свещи даваха искра, а мотора не палеше. Палаврата беше решил да сваля главата на мотора, когато някой го дръпна за ръкава с думите:

- Господин шофьор. Господин шофьор......

- Господине, остави мъ да си гледам моторо! - отговори той, без да вдигне очи.

Дърпането обаче продължаваше да бъде настоятелно, ко­ето го накара да се обърне. За ръкава го дърпаше селянина с волската кола, която преди малко бе настигнал. Колата беше спряна зад рейса и пенясалите волове си почиваха.

- Нема да ми съ извиняваш, ами си глей работата! Имаш късмет, че тъ не зачобръснах, та сега да си чък у Искаро. Друг път като видиш рейсо отбивай у канавката и спирай! - ядоса­но с наставнически тон му каза Палаврата.

- Я не сам дошал да ти са извинявам. Я сам доволен, че тъ настигнах и да си ти дам т'ва дека падна от рейсо.

- К'во е паднало от рейсо? Той мислеше, че е багаж на пътниците и тъкмо да се скара на Папагало, когато селянина рече:

- Те т'ва дека е на сеното отгоре. И посочи волската кола. Палаврата погледна към нея, зяпна и остана с отворена уста. Върху сеното се мъдреше резервоара на рейса. Поглед­на към покрива на рейса, погледна пак волската кола и викна с глас на велик откривател:

- Господа пътници, повредата е открита! Лезерваро го нема.

После благодари на селянина, като му обеща да го вози един път без пари. Качиха с Папагало резервоара на мястото му, наляха от тубата бензин и смело потеглиха към Вършец.

- Господа пътници, извинявам съ за закъснението! Я шъ карам рейсо само на пета скорос и шъ го наваксам! Това бе­ше извинението от името на екипажа.

Сънят прокоба се сбъдна. Григор Палаврата за сетен път се убеди, че сънищата са пророчески и фаталността е неиз­бежна.