Ма шер Анет

1. Ани

Казваше се Ана и беше електроинженер. Работеше в завода за осветителна техника, колегите ù я наричаха „ма шер Анет”. Тогава беше сравнително млада – „когато се наливаха основите” и всички репетирахме  оптимистичната трагедия на строящия се социализъм. Имаше стройно и тънко тяло, също тънки прасци, но най-впечатляващи бяха ръцете ù – с  дълги пръсти на пианистка. Всички знаеха, че в рода си има баба рускиня от аристократичен произход. Може би това – истина или лъжа – я караше да се държи горделиво, да премерва речта си, а тя се сипеше като звън на дребни монети. Беше абонирана за всички спектакли и оперни представления в града. Обичаше да ги коментира. Алтер-егото ù стоеше като тежко плюшено наметало върху източеното ù тяло и крехката ù душа.

Нямаше мъж, но имаше дъщеря. За нея се шушукаше. Била умна, хубава и талантлива. Русо, стройно девойче, с големи виолетови очи. Рисувала и пишела стихове. Ученичка в езиковата гимназия. Но ранимата ù душа намерила изход в миражите на кокаина и алкохола. Свръхдразнителите отключили някаква наследствена шизофрения и красивото цвете скоро се свило в криво и отблъскващо себеподобие.

Видях след години Вардина като повлекана на улицата. Погледът ù беше мътен и обезумял, а в ръка държеше бутилка недопита водка. Миришеше на лумпенизирана клошарка. Суха като върлина, парцалите се ветрееха по нея - знаме, с което падаше на колене пред незримия си враг. Косите ù – отънял коноп, безумно  надърпан и пресукан. Минувачите я гледаха с погнуса и страняха от нея. Тя надигаше шишето безсрамно и лочеше като пустинник, а близкият стълб беше като че сигурната опора в този неосъзнат и непознат неин живот. След това очите ù заприличваха на локви. Говореше се, че често престоява в Радневската психиатрична клиника. После тя изчезна и дълго време не  я виждах из квартала. Един получовек, крива сянка на човешкия индивид. Вгледана с безумните си очи в друго измерение, в което съществуваха само нейни образи, а те неудържимо я притискаха към себе си. Не можеше да се върне назад, при нас, на улиците ни, в пазарлъците, към обедите и вечерите, в трудовия ритъм. Стоеше над тях и извън нас.

Вчера я срещнах – старица! На пръв поглед се виждаха побелелите ù коси – не мъдри знаци на преживян житейски опит, а валмо от неведоми пътища. С червената си пола като  че ли дистанцираше минувачите от себе си. Имаше вид на жена, която не  се познава. Изглеждаше по-стара от Ана. Погледът на лудата – като асфалтиран. Как ли живееше и накъде отиваше...

Анет продължаваше всеки ден да бърза по един и същи маршрут из улиците на града, сякаш някъде я чакаше неотложен ангажимент. Но жената, която докосвах с поглед, не беше същата красавица. Косите ù излинели и оредели, лицето ù потъмняло. Лака отпреди го нямаше. Беше бедна – живееше с мизерна пенсийка, но това не ù пречеше всеки божи ден да обикаля хранителни магазини, да наблюдава и избира, и накрая да излиза с един кренвирш и половин хляб. Или пък да коментира всеки зеленчук на пазара и да отминава. Търговките не я обичаха. Разходката ù приключваше по същите улици, пак с празна пазарска торбичка.

Чудя ù се – как е запазила последната частица от самочувствието си на жена при тая битова мизерия и тая непоносима трагедия с болната ù дъщеря... понякога екзистенциалният героизъм на подобни хора остава незабелязан от нас. Или подминаван със страх като към прокажен... Но аристократът по произход и душа трябва да запази осанката си, нали, ма шер Анет! Въпреки фиаското във  всяка роля на живота...

1. Доротея

Дороти и Васко са ми съседи. Ето апартамента им отсреща, на първия етаж. Веднага се набива в очи сред другите еснафски фасади. По тях се виждат санирани участъци, нови дограми от певеце, остъклени тераси, няколко реда пране. А външният вид на Доротеевия апартамент като Албенината къща: охлузен, невиждал нова боя, с обърната като юфка мазилка. Завесите по прозорците вече нямат цвят. Рядко по терасата има пране, демонстрация на възможностите на „Ариел” да пази цветовете преди и след олимпиади..

Дороти е дребна, шепа човек. Очите ù са разногледи, тъжни, лицето ù - като птича муцунка. Най-силното в нея е гласът ù – висок и дрезгав, с приглушени вокали, така че, когато говори, трудно се улавят чисти тонове и разбираеми думи. Спомням си майка ù – оперна певица. Къщата им, преди да я отнесат строителните динозаври на ъгловатия социализъм – хубава сграда от началото на 20 век, с градина, много розови храсти и чемшири, с акация, надвиснала над стълбите на входа.

         Дороти вероятно е виждала клетъчните телефони на другите, но тя не може да притежава подобно чудо. Нито се сеща да използва вкъщи стационарния. Затова вика. При това е глуха и викането ù е като на стентор. Почти всяка сутрин чувам този характерен глас:

- Минкееееееее... Минкеееееее... Миноооо мааа... Миииииииноооо!

Седем сутринта е, бахси събуждането... Обаче слушам! След десетина минути въпросната Минка, която се казва Мария и е далечна роднина на Доротея, благоволява да цъфне на терасата.

-         Какво ма, Доре? Няма, няма да дойда днес в парка, ще гледам малката.

-         Мино ма, айде да ходим? Готова ли си?

-         Не чуваш ли? – Мария Османова крещи повече от Доротея. - Няма да дойда. Заета съм. Пък и много горещо днес ма, още от сутринта... Утре, хайде...

-         Няма ли да дойдеш ма, Мино?

-         Неееее... ух, глухарко... пустосва на по-нисък глас Мария и се прибира, явно контактът с глухата я подразва.

Току до Доротея пръква Васко, синът ù. И той като майка си убога душа. Диспансеризиран е към психиатричната клиника в града и ходи всеки ден на „работа”. Всъщност трудова терапия за шизофреници в лека форма. Там плетат метли и на месец им плащат по сто и двадесет лева. Синът прилича на майка си, като две капки вода са.

Дора тръгва с наведена глава като кокошка носачка и бързо набира баира по стръмната ни улица, насочвайки се към парка. Няма ден, лете или зиме, тя да не направи сутрешната си разходка и гимнастика с групата на пенсионерите.

Дора и Васко са като Трайчо, вечният фен на естрадата – като започнем от манифестациите за 24 май и празника на града и стигнем до митинги, безплатни концерти, рекламни шоута, джаз сешъни в разкопките, църковни празници... всичко  е „под егидата”им. Смеем им се - какво ли разбират.  

Васко е политолог и метеоролог.

Купува редовно пенсионерските вестници, сяда с майка си на оградата пред блока и чете така, че и аз ставам „в час” с последното изписано по тях.

Сутрин, преди да потегли на работа, застане пред блока, върти глава наляво-надясно, гледа облаците, слънцето. Сякаш е забравил, че преди работа се бърза. Но той не е припрян. Каже на майка си какво пише във вестника за времето днес. Изломоти и друго – на кои стоки вдигат цените, заръчва ù нещо, а тя си го разбира, и най-накрая потегля сербез след нейната припряна подкана:

-         Хайде бе, няма ли да ходиш? Колко стана часът?

Васко погледне облака, за да усети, че е време. Истински Варлаам.

Преди три години Васко стана и Прометей. Кръшна активистка от Отворено общество беше работила с подобни на Васко хорица и бяха отрепетирали нещо като драматургично четене на Есхиловата трагедия „Прикованият Прометей”. Местна кабеларка предаваше „събитието”. Наистина три жени и Васко между тях четяха от листове, но с обработена интонация и бравурни акорди. Учудих се на гласовите параболи на моя съсед – значи е можел не само да мрънка... не беше лош Прометей. Мъжествено си четеше репликите и го биваше в нюансите на словесния конфликт. А дали подсъзнателно е уловил вечния проблем на драмата... на хуманното послание на бореца човеколюбец... дали... той, „политологът”, можеше да сглоби връзките между античния мит и съвременността...

След това представление Васко си пусна мустак.

         Впоследствие до вечната двойка с майка му се появи и друга млада жена. Известно време тройката превземаше хрисимо баира към парка. Наредени – Васко, майка му, Надежда. Така ù беше името. Подушвахме ново семейство. Но троичната плеяда беше ден до пладне. След месец-два пришълката си отиде, както се беше появила. Какво стана със сексизма на „самеца” Васко – май не трябва да задаваме този въпрос...

Често срещам майката и сина из града, но ги подминавам, без да ги поздравя. В същото време си мисля, че те са по-добри и по-добре живеят. Не ламтят за вещи и пари и разбират есенцията на живота ни.

1. Самотният мислител

Това е странна птичка божия. Караул до единия ъгъл на магазина „Хъш пъпис”, винаги на едно и също място. X-man. Като другите, отвени от съдбата листа, и той изглежда крехък, мъничък, безобиден. Винаги има в ръката чаша кафе. Понякога – пълна, понякога – празна. Държи я като за просия, но това е измамно впечатление. Никой не подава монета. Не знам името му, но не мога да си представя въпросния ъгъл без него. Стойката и лицето му са запечатали ступор, насочил бедното му съзнание  кой знае къде. Омагьосан. Заприличва ми на обувките от витрината на магазина  - да не би пък да играе точно тая игра? Наблюдава ни. Подиграва ни се заради суетата и сребролюбието, от които той не страда. Очите му не разглеждат минувачите,  не се откопчват от илика, с който са закопчани.

Ей така - не трябва да се разсейваме от своите си проблеми. Да се отдаваме само на тях.

Дано  им  намерим края.

1. Малък послепис

Кои са тези нещастни за нас хора? Налага ли се да се намесваме като общество в съдбата им, или да ги приемем като различни с необходимия толеранс... Кои са техните приоритети, дали  ние, тичащите след Телеца и амбициите си, можем да ги проумеем?... Никога по лицата им не е изписано лошото настроение, злата маска. Вървят само по своя път и не ги блазнят извивките на новите предизвикателства. Плашат ли се, че няма да могат да се справят, или не изневеряват на себе си?

Като Прометей - стоически и търпеливо. Гледаме ги с особен интерес. Ние сме орелът, който ги  кълве със студенината си ежедневно.

Приковани за своята скала, отстрани на пътя на нашия човешки мравуняк, нашите свидетели...

                                                                              Златина Вълева